Кремълският балет - лице и кулиси
Безспорна кулминация на Дните на руската култура, проведени у нас през първата седмица на март, бе представянето на Кремълския балет. Организирането на гастрола е може би най-големият успех на импресарската агенция "Жокер медиа" в сътрудничество този път с руското и българското министерствo на културата, форум "България - Русия", Руския фонд за култура и "МобилТел". След няколко концертни програми и сборни постановки с участието на солисти от Болшой, този път българската публика имаше щастието да види представянето на цялостни спектакли - при това на една от легендите на XX век - Юрий Григорович.

Юрий Григорович. Той бе сред избраниците, представящи съвременната руска култура. Каквито и суперлативи да се кажат за този творец, ще бъдат и верни, и непълни. Зад гърба на Юрий Григорович стоят над петдесет години творческа дейност, тридесет от които са на поста главен художествен ръководител на балета на Болшой театър. В спектаклите на Григорович израстват актьорски и придобиват световна слава изпълнители от няколко поколения. "Каменното цвете", "Легенда за любовта", "Спартак", авторската версия на класическия спектакъл "Лешникотрошачката", това са емблематични постановки - нов хоризонт в развитието на балетното изкуство на XX век. Името на Григорович е тясно свързано и с българското танцово изкуство - през 1965 г. в Софийската опера е поставен балетът "Каменното цвете", а през 1988 - "Лешникотрошачката". Юрий Григорович е и дългогодишен председател на журито на Варненския международен балетен конкурс. За съжаление заболяване попречи на хореографа да пристигне в България за представянето на своите спектакли.
"Иван Грозни" и "Ромео и Жулиета" с музиката на Сергей Прокофиев са измежду последните и особено интересни постановки на Григорович. И двете са познати на българските ценители само от телевизионния екран, и двата спектакъла бяха в зала 1 на НДК в тяхната трета и най-нова версия. Последните редакции са направени специално за колектива на Кремълския балет.
Кремълският балет. Това е една от най-успешните сред множеството новопоявили се трупи в Москва през 90-те години. Тя е основана от известния руски хореограф Андрей Петров, след като сцената на Кремълския дворец, дотогава ползвана като филиал на Болшой, е отделена от него. За разлика от повечето трупи, тази не прави опит да използва имената на бивши величия от Болшой за реклама. Съставът е изцяло новосформиран и е млад. Може би младостта е тази, която успява да устои на предизвикателствата на икономическата несигурност - цели пет години трупата работи като частна, после става държавна. Днес репертоарът на театъра включва предимно класически заглавия.
Успях да видя и репетициите по време на гостуването: дисциплина и нито следа от "славянски" артистизъм и отпуснатост. Без почивки, стегнато, организирано се уточняваше всеки детайл, всяка поза. В огромната зала 1 на НДК не се чуваше нищо друго, освен музиката на Прокофиев и гласът на Андрей Петров. Интересна бе гледката - над петдесет души на сцената, работещи като един организъм, без следа от демонстрация на превъзходство, съперничество или звездно маниерничене сред солистите. Личи, че в трупата цари творческо единомислие и добронамереност.
Спектаклите блестяха със смайващо великолепие, мащабност, хармония на цветове, форми, музика, движения - всичко обединено в наистина грандиозна визия. "Иван Грозни" е ярка монументална творба - сподели директорът на балета на Софийската национална опера Мария Илиева. Тя надхвърля мащабите на балетното изкуство. Имам чувството, че не може да се възприеме и осмисли с едно гледане. Въпреки че постановката ми е позната от телевизионните версии, при непосредствено наблюдение ефектът е несравнимо по-въздействащ. Взаимодействието между декори, осветление, музика, пластика е доведено до съвършенство и постига невероятна сила на внушение. "Ромео и Жулиета" пък поразява с ренесансовото си великолепие, с изисканите костюми. Възхищавам се на единодействието между солисти и ансамбъл, на мащабността и лекотата на танцьорите - имах чувството, че огромната сцена на НДК не им е достатъчна, а доколкото ми е известно, сцената на Кремълския дворец е още по-голяма. Като директор мога само да съжалявам, че не разполагаме нито с необходимия брой артисти, нито със сцената, нито със средствата за такива грандиозни и въздействащи спектакли. Това, което видяхме, представя класата на руския балет." Към думите на Маша Илиева ще добавя и факта, че един от артистите - Михаил Пухов - бе поканен от нея за гастрол в "Лебедово езеро" на сцената на Софийската опера.
Иван Грозни - спектакъл, поставен за първи път през 1975 г. в Болшой театър, и до днес се приема нееднозначно. Привлечен от могъщия драматизъм на Прокофиевата музика към едноименния филм, Григорович долавя в нея и удивителна пластичност. Преосмислянето на историята, съотнасянето й със съвременността винаги са вълнували този творец. Смелото преплитане на философия, музика, движение и картина са характерни черти на хореографския талант на Григорович. Мнозина биха си задали въпроса - как може да се предаде в балет един от най-драматичните и значими периоди в руската история, без темата да се профанизира. Находката на Григорович е, че той не разказва, а по-скоро рисува в платна с големи мащаби картини от руската съдба. Григорович се сочи като създател и най-голям майстор на симфонизма в балета; възхищава способността му да гради визия, в която ансамбълът като хореографски лайтмотив допълва и подсилва драмата на централните персонажи. Емблематични са фигурите на звънарите с шестте камбани - като отбелязване на повратните моменти в съдбата на Иван Грозни и като символ на трагичната обреченост на героя и кръвната му обвързаност с народа.
Ярката картинност на изображението не би могла да се постигне без сценографията на още един прочут творец - художникът Симон Вирсаладзе. Името му неизменно съпътства успехите на Григорович. Много рядко може да се види такова уникално творческо взаимодействие. Ако хореографският стил на Юрий Григорович е мащабен и въздействащ, то неговият цялостен замисъл и значимост се разкрива в сценичното оформление. Игра на светлини, движение на завеси, различни нива - създаващи най-различни картини, които преминават от една в друга. Едва ли знаковата система на Григорович би имала такава въздействаща сила без магьосничеството на Симон Вирсаладзе.
Ромео и Жулиета - за разлика от "Иван Грозни" с неговата историческа монументалност - е решен във философско-етичен план. Григорович третира проблема за любовта и омразата. Противно на повечето тълкувания на Шекспир, хореографът разказва за гибелта на любовта в свят, обладан от омраза и нетърпимост. В интерпретацията на маестрото любовта не е по-силна от всичко, напротив, тя е слаба и лесно унищожима - ненапразно е асоциирана с крехко цвете, което умира. Смъртта, а не помирението, е финалът на балета. Сред многото прочити на Шекспировата творба на такива колоси, като Михаил Лавровски, Джон Кранко, Кенет Макмилън, Джон Ноймаер достойно се нарежда и този на Григорович. Няколко са моментите, които качествено отличават версията на Григорович от останалите, а именно: фрагментарност при представяне на сюжета, включване на неизвестни от преди музикални номера, намерени от хореографа в партитурите на Прокофиев, разширяване и усложняване ролите на Меркуцио и особено на Тибалт. От отделните сцени особено вълнуващ е епизодът на заспиването на Жулиета, който, напълно в духа на обикнатите си похвати, Григорович представя като сън. В него за пореден път се преплитат образите на Ромео, Меркуцио и Тибалт. Така представен, сънят е не продължителна пантомима, а действен танц със силно внушение. И в този спектакъл хореографията е подкрепена от великолепното сценично оформление на Вирсаладзе.
Както споменах, и двата от представените спектакъла са в третата си редакция, правена специално за Кремълския балет от самия Григорович - "Иван Грозни" през 2001 г., а "Ромео и Жулиета" - през 1999 г. Преди това "Иван Грозни" е представян последователно в Болшой театър през 1975 г. и в Парижката Гранд опера през 1976 г. Премиерата на "Ромео и Жулиета" е в Гранд опера през 1978 г. (в две действия), а през следващата 1979 г. (в три действия) е в Болшой театър. Кремълската версия, която видяхме, е в две действия. По единодушно мнение на критиката постановките на Кремълския балет са най-успешните. Тези два балета сега се изпълняват единствено на сцената на Кремълския дворец. Да ги видим в София бе привилегия.
Артистите в трупата са на средна възраст двадесет и пет години. Повечето са току-що завършили училище, а най-възрастният танцьор е на тридесет и осем години. Роман Артюшкин - изпълнителят на Иван Грозни в едноименния балет и на Тибалт в "Ромео и Жулиета", е едва на двадесет и две години. За пръв път е пресъздал образа на зловещия владетел само на двадесет години. Може би затова младежът въобще не се е притеснявал от знаменитите си предшественици в лицето на звезди, като Владимир Василиев, Юрий Владимиров, Михаил Лавровски, Ирек Мухамедов. Възпитаникът на Московското държавно балетно училище Роман Артюшкин е най-младият изпълнител на ролята на Иван Грозни. Въпреки че се отличаваше с ярък темперамент и впечатляваща техника, точно актьорска зрялост липсваше в интерпретацията на Иван Грозни. Дали защото Тибалт - като възраст и характер - е по-близък до актьорската природа на младия танцьор, тази роля бе по-доброто представяне на артиста. Ярко бе присъствието на Айдар Шайдулин в ролята на княз Курбски. В неговото изпълнение образът е не по-малко драматичен от този на Иван Грозни. Двадесет и шест годишният Айдар Шайдулин е от Уфа и е ангажиран веднага след училище в постановките на Григорович. Блестящата му кариера е прекъсната от тежка травма, която го изважда от строя за повече от година. "Много пъти съм си задавал въпроса дали балетът е правилният избор, но в този период истински усетих рисковете и несигурността на професията на танцьора. Записах право и тази година се дипломирам, а после - кой знае...". За ролята на Курбски Шайдулин споделя: "Според мен тази роля е най-интересната в балета, защото вътрешният драматизъм е по-силен. Основната интрига в балета е около жената на Иван Грозни - Анастасия, но царят я избира просто ей така, защото му трябва царица и защото погледът му случайно се спира на нея, а за Курбски тя е любовта на живота му, тя е всичко. Той е войн - честен и предан на царя си, и е истински разкъсан между любовта и дълга. Иван Грозни се люшка между любовта и омразата, а цялата драма на Курбски е в името на любовта."
Двадесет и три годишната Валерия Василиева е възпитаничка на Московското държавно балетно училище.
Първоначално тя трябваше да се представи само в ролята на Анастасия в "Иван Грозни", но поради заболяване на Наталия Балахничева влезе и в ролята на Жулиета. Може би по тази причина Анастасия бе по-въздействащото й превъплъщение. С типична руска красота, русокоса, стройна, с меки плавни движения, напълно подходящи за натюрела на Анастасия, младата балерина извайваше трагичната участ на героинята си. Един от най-силно аплодираните артисти бе Вадим Кременски - изпълнителят на Меркуцио. Той е и най-възрастният член на трупата. Брилянтна виртуозност, изумителна лекота, невероятна мащабност на скоковете, съчетани с артистизъм и въздействаща пластика. Вадим Кременски е дошъл от Минск, където е завършил в класа на Александър Коляденко (дългогодишен преподавател в нашето Национално училище за танцово изкуство). За България е слушал много от педагога си. За себе си казва, че е изтанцувал всичко, което е искал, и че занапред би желал да се изявява като драматичен артист. Съдейки по яркото му сценично присъствие, мисля, че има всички шансове за успех. Ролята на Ромео е проектирана от Григорович в подчертано лиричен план, за този замисъл изключително подходящ се оказва Сергей Васюченко. Двадесет и пет годишният танцьор е син на известния в близкото минало солист на Болшой театър Юри Васюченко. Именно бащата въвежда сина в ролята на Ромео. Сергей Васюченко четири години е работил в звездната трупа на Болшой театър, работата там не му е доставяла истинско удовлетворение. Когато Григорович, вече в конфликт с Болшой, му предлага ролята на Ромео, танцьорът трябва да избира между Ромео и ансамбъла в знаменитата трупа. Сергей отива в по-малко известния (тогава), но с по-интересни творчески идеи театър. Сергей Васюченко е артист със завидни природни качества, а танцът му се отличава с елегантност и проникновен лиризъм.
Няколкото дни, в които Кремълският балет бе в София, бяха достатъчни, за да се усети, че артистите се чувстваха удовлетворени от работата си в трупата, не ги притесняваше конкуренцията на Болшой, не мислеха за по-примамливи театри и предложения. А като едно от най-големите достойнства на трупата посочваха добрите взаимоотношения, липсата на завист и болни амбиции, творческата атмосфера в колектива на театъра.

Мария Русанова

Мария Русанова е преподавателка в Националното училище за танцово изкуство.