Задължението, наречено концерт

Мощно рекламираният гастрол на цигуларя Евгений Шевкенов, директор и концертмайстор на Ансамбъл концертанте, Виена, в абонаментния цикъл "Концертмайсторите" на Младежкия оркестър на Classic FM радио, се състоя. Единственото нещо, което ми се струва най-подходящо да напиша след първото съобщително изречение, е краткото и ясно "Защо?". Но, подчинена на професионалните "рецидиви на аргументацията", ще допълня още няколко реда.
Вярно е, че този концерт бе определен за соловата изява на чудесния концертмайстор на "Софийски солисти" Людмил Ненчев. Заболяването му е наложило смяната на солиста за изпълнението на Ми мажорния концерт на Йохан Себастиан Бах - творба с твърде интересна битност в домашното виолин-възпитание; от една страна, тя се учи още в началните стадии на по-висше овладяване на инструмента, като награда за напредналия. От друга - след това първо "овладяване" и радост от "моя първи Бах", често за съжаление концертът се превръща в "тера инкогнита" за цял живот по отношение на смисъла, на знаците, които трябва да се разчетат в него така, че интерпретацията да открои някаква личност все пак. А изискването за това в случая не може да не се породи - особено, когато биографията на 31-годишния изпълнител като обем изглежда по-внушително от тази на Хенрик Шеринг, например. Шевкенов е най-стандартен тип цигулар, сръчен, овладян, с добра рутина за своите години, който има качеството да влиза по такъв начин в общото, че губи собствения си глас. Като се има предвид, че общото (сиреч оркестровата формация) имаше да преодолява проблемите на Бах-фактурата (тук за Третия Бранденбургски концерт изобщо не ми се говори), а след това пък и на Моцарт, макар и подкрепено от опита на Васил Казанджиев, елементарното изсвирване заграби съществения дял от същността на красивата спонтанност на музикалното общуване. На този фон доста по-симпатична бе втората солистка на концерта Десислава Петева. Във флейтовия концерт на Моцарт тя съумя да предаде идиличната простота на музиката естествено и непретенциозно с една естетика на фразата и орнамента, която задържа вниманието, независимо от все още ограничената свобода на артистично внушение. Що се отнася до самия оркестър, изявата му този път не надхвърли впечатлението за преодоляване тегобите на трудното задължение да се "пребориш" на всяка цена с артикулацията и ансамбловите изисквания на текста. Което бе единствено в ущърб на музиката.

Екатерина Дочева







Крешендо
декрешендо