Принадената стойност на душата

Какво е съотношението между щастието, парите и истината? Накъде отива капитализмът? Къде да се дянат в този свят некадърните, немотивираните, неудачниците? Българският режисьор Димитър Гочев изисква прекалено много от Артър-Милъровата пиеса "Смъртта на търговския пътник" и закономерно невинаги получава задоволителни отговори. Постановката на Гочев и на сценографа Анри Кулев в реномирания берлински "Дойчес театер" се играе вече близо три месеца пред пълен салон, критиците в медиите също са щедри на комплименти. Както обикновено, Димитър Гочев е обрал доста луфтове в текста и тук-там е пресглобил сцени, диалози и монолози - от това текстът на американския драматург само печели. За много събраната, концентрирана и дисциплинирана постановка равностоен принос е дал и Анри Кулев, който почти се е отказал от сценични аксесоари, за сметка на една - изпробвана от него и друг път - фото-кино оптика с ефектни "бленди", "разкадровки" и екранни образи. Може би именно Анри Кулев е катализаторът, който ускорява една много интересна театрална ферментация при Димитър Гочев. В общите им постановки в Германия режисьорът постепенно се ориентира към визуалното, към въздействието на живата картина. "Интермедиите" в "Смъртта на търговския пътник" са именно живи картини, в които хорът от седем мъже и осем жени ту скандира мотивационни мантри, ту трескаво се движи в механизирания ритъм на капиталистическото общество, ту пък в напрегната лекомисленост демонстрира лъскавите униформи от света на богатите и красивите - бални рокли и строги костюми. А "блендите", в които сценографията чрез кулисите фиксира безсмислената динамика на един производствено-потребителски свят, транспортират с визуална убедителност посланието на Гочев.
Това послание очевидно е текст от личния политически манифест на Димитър Гочев. Близостта на българския режисьор с покойния драматург Хайнер Мюлер и десетилетията, прекарани в Германия, естествено сближават Гочев с политическите убеждения на левите западни интелектуалци и логично го насочват именно към отколешното болно място на индустриалните общества: дехуманизацията им, всекидневните жертвоприношения пред олтара на парите. Така става по-разбираемо и на пръв поглед изненадващото решение на режисьора да се захване с една пиеса, понатежала от праха на годините. Комбинирайки текста на Артър Милър с плиткоумната медийна пропаганда на пазарно-стопанските ценности, на индивидуализма и финансовата глобализация, Димитър Гочев поставя неочаквани акценти: противоестествените и болезнени опити на индивида чрез автосугестия да извлече от душата и тялото си повече принадена стойност, Парите и Успехът като траен и изтощителен кошмар, финансовият провал и предизвиканото от него бягство в някакъв огледален свят на лъжи и привидности.
В този свят Димитър Гочев е успял много прецизно и фино да развие иначе статичните образи от пиесата. С обичайното си съсредоточаване върху детайла и микродвижението, режисьорът е намерил особено благодарен съмишленик в лицето на Кристиян Грасхоф, който интерпретира Уили Ломан като почти трагичен образ, изгубил контрол не само над финансите и семейството си, но дори над собственото си тяло и в крайна сметка - над целия си живот. На физическите тикове на Ломан съответстват характеровите тикове на жена му Линда (Маргит Бендокат), чиито непрекъснати усилия да хармонизира разпадащото се битие, също се провалят по окаян начин.
Между другото, програмната брошура за спектакъла в "Дойчес театер", която е оформена с оригиналните скици на Анри Кулев, затвърждава подозрението, че си имаме работа с политически манифест: сред авторите в нея са Жан Бодрияр и Ричард Сенет.

Александър Андреев





Димитър Гочев постави Артър Милър в Берлин