Демократ и опортюнист
Запознах се със Зоран Джинджич на една вечеря през 1989 година. Честваше се основаването на първата ненационалистична опозиционна партия в Сърбия. Десетина интелектуалци, всички в тиха еуфория. Представяха си заедно една демократична, ненационалистична Югославия. Джинджич носеше коса на опашка и обеца на ухото, внос от Германия, където беше защитил дисертация. Говорихме за национализма и Джинджич ме уверяваше, че благото на народа е в западния тип демокрация.
От 1989 г. Зоран Джинджич бе един от ключовите политици в борбата срещу диктаторския режим на Слободан Милошевич. Вече без опашка и обеца, с нови дрехи, досущ като на западен мениджър, Джинджич бързо научи английски, за да може да разговаря с международните си събеседници, и започна дълга политическа кариера на опозиционер.
Джинджич беше прекалено умен и космополитен, за да се капсулира в евтината политика на сръбския национализъм, но пък го мъчеше не по-малка жажда за власт, така че през 90-те промени политическото си поведение, нагаждайки го към преобладаващите в момента идеи. Той пофлиртува с национализма и се опря на сърбо-босненските лидери, днес преследвани за военни престъпления; критикува режима на Милошевич както от позицията на национализма, така и на демокрацията. Никога не стигна дотам да насърчава етническа омраза, но разчиташе и на подкрепата на политици, които далеч не можеха да се смятат за изразители на демократичните ценности, изповядвани от самия него. Води преговори с Милошевич - тайно и явно. Беше кмет на Белград по време на управлението на диктатора, когато други опозиционни лидери отказваха да се срещат с Милошевич и обвиняваха Джинджич в опортюнизъм.
С течение на времето Джинджич се сдоби с много врагове. Откакто през февруари 2001 г. зае поста на министър-председател на Сърбия, начело на правителство, съставено от представители на 18 партии с най-разнообразни идеологии, Джинджич поде политически и икономически реформи. Без съмнение неведнъж е нарушавал закона, за да осъществи намеренията си. Предаването на бившия президент на Югославия Милошевич на Хагския трибунал е само един от примерите. Джинджич оправдаваше действията си с необходимостта от реформи или ги обясняваше като резултат от международния натиск. Неговата партия нямаше мнозинство в парламента и Джинджич многократно е упражнявал недемократично давление над други депутати, за да придвижва замислените реформи в страната.
Докато гражданите, чиято прозападна ориентация съвпадаше с тази на Джинджич, така и не можаха да му се доверят напълно заради неговото кокетничене с национализма и опортюнизма му, националистите го мразеха заради западната му линия на поведение. Смятаха го за предател на отечеството. За Джинджич като че ли беше по-лесно да поддържа диалога със западните политици, отколкото да убеди собствения си народ в своята добронамереност. Той бе най-обичаният балкански политик в Германия и Австрия, но в Сърбия не успя да си осигури мощна изборна подкрепа, докато неговият основен съперник, националистът Воислав Кощуница, бе много по-лесно приеман. През последните две години политическият двубой между Кощуница и Джинджич отрови политическия живот и парализира реформите. Точно преди предвидените за октомври избори в Сърбия Джинджич отново размаха националистически байрак - излезе с изискването сръбската полиция да се върне в Косово.
Спорът между Джинджич и Кощуница бе колкото политически, толкова и практически - никой от двамата нямаше смелостта да разгроми военния и полицейския апарат, наследени от епохата на Милошевич. Не дръзнаха и да влязат в пряк сблъсък със сръбските мафии, благодарение на които Милошевич оцеля по време на международните икономически санкции.
Милошевич беше създал паралелни и враждуващи помежду си групички в армията и полицията. С малки изключения, тези структури и личности, свързани с престъпния свят и военните престъпления, останаха по местата си. На 5 октомври 2001 година, денят, в който Милошевич бе свален, хората на най-важни позиции в полицията и армията смениха курса и изоставиха своя стар покровител. Новите лидери им дадоха възможност да си запазят статуквото. Мафиите също се съюзиха с новите и продължиха доходоносната си търговия с жени, оръжия и наркотици. Слуховете постоянно кръжаха около близостта на Джинджич с белградските мафиотски кланове, но никога не се стигна до изнасяне на необорими доказателства за това. От падането на Милошевич насам нито едно убийство на политик или мафиот не бе разкрито. Преди година Джинджич обяви началото на борбата с мафията. Кой го уби? Или мафията, или политическите му противници. Или някаква смесица от двете.
Журналистът Йован Дулович настоява, че "политиците и мафията са сключили рядък по рода си брак" за целта. При всички положения Джинджич ще остане в историята на Сърбия като радетел за демокрация, за когото всички средства бяха подходящи за постигане на целта.

Миряна Томич