Пластове на времето,
ефекти на ускорението
Всеки, който воден от едни или други подбуди реши да потърси отговор на въпроса "Що е време?", с неизбежност се натъква на едно принципно затруднение, познато още от знаменитата единадесета книга на Августиновите "Изповеди": въпреки че всеки от нас притежава интуитивно знание за времето, за него не е възможно да се даде ясно и разбираемо определение. За времето не може да се говори директно така, както за всеки опитен предмет, така че винаги сме принудени да вървим по обиколни пътища. Най-естественият от всички пътища е пътят на аналогията с пространството. Търсейки същността на времето, ние обикновено го оприличаваме на пространствени фигури. Както е известно, най-често за описание на времето се използват аналогиите с лъч и окръжност.
Големият немски историк и теоретик на историята Райнхарт Козелек поставя в основата на своето разглеждане1 на времето една не много обичайна метафора - "пластове на времето". Тя трябва да послужи за описание не на времето изобщо, а на историческото време. Макар да е обусловено от природното време - време, което измерваме по подчинените на природна необходимост движения на небесните тела - историческото време е принципно различно от природното - такава е изходната теза на Козелек. Като средство за онагледяване и конкретизиране на историческото време метафората за пластовете на времето сама носи белега на историчността. Тя се появява за първи път през осемнадесети век. През това решаващо за формирането на модерното понятие за история столетие окончателно губят валидност всички митове за сътворението на света и всички космогонии. В резултат на това хронологически най-отдалечените начални фази от историята на човешкия род се групират и структурират в "праистория" на човечеството. За да я проучи, историкът трябва да проникне през пластовете на различни епохи. Въпросът е: по какво се различават помежду си тези пластове. В много общ вид отговорът на Козелек може да се формулира така: по скоростта, с която протичат промените. Тази скорост е от кардинално значение за историческото познание. От една страна промяната е минималното условие на всяка история. От друга страна обаче пределно общият формален белег, по който можем да сравняваме промените помежду им, е именно скоростта на тяхното протичане. "Следователно приносът на една теория за времевите пластове се състои в това, че тя позволява да се измерват различни скорости, ускорявания или забавяния и така дава възможност да се разкрият различни начини на промяна, които свидетелстват за голяма темпорална сложност." (с. 25-26).
Убедени в това, че една теория за пластовете на времето има място, съвсем логично е по-нататък да зададем въпроса, къде да търсим това място. Ако тя има за предмет историческото време и по-специално скоростта на историческата промяна изобщо, то тогава едва ли ще можем да я разглеждаме като част от историческото познание, което е познание за определени исторически промени в определени исторически времена. Доколкото се съсредоточава върху един макар и много важен, но все пак частен аспект на проблема за времето, тя вероятно няма да може да защити претенцията да бъде философска теория. Козелек причислява своята теория за пластовете на времето към онази метаисторическа дисциплина, която от втората половина на XIX век насам се е утвърдила под името "теория на историята". Определящо за самосъзнанието на тази дисциплина е кантианското по дух убеждение, че подобно на природонаучното познание, историческото познание също има свои "условия на възможност", които изискват специално изследване. Макар и съзвучна с общата кантианска линия на мислене, задачата, която Козелек поставя пред дисциплината теория на историята обаче е по-широка. Очевидно не е достатъчно да се изследват строго методологически единствено познавателните предпоставки на историческата наука, "теорията на историята е по-скоро учението за условията на възможните истории" (с. 127). Вниманието на автора се фокусира върху антропологически вкоренените минимални условия на "възможните истории" така, както тези истории се преживяват и разказват от човека. В своя изключително интересен спор с Ханс-Георг Гадамер, изтъквайки, че историята не може да се сведе до херменевтиката, тъй като както от гледна точка на своята теория, така и от гледна точка на своя метод тя е "нещо повече от една обвързана с текстове филологическа наука" (с. 150), Козелек посочва няколко конститутивни за "възможните истории" чисто формални релации. Такива отношения са отношенията "приятел - враг", "вътрешно - външно", "горе - долу", "по-рано - по-късно".
В своето разбиране за задачите на теорията на историята и по-специално за задачите на теорията за пластовете на времето Козелек се ръководи от убеждението, че познавателните задачи и методологическият инструментариум на историческото познание са в непосредствена зависимост от начина, по който хората изживяват, тоест "правят" и "понасят" историята. Така промените в характера на историческото познание, в неговата понятийна структура и методологическа ориентация се обуславят от измененията в историческия опит. Нещо повече, те самите като начин на осъзнаване на историческите промени са част от същия този исторически опит. Вниманието на автора се съсредоточава към онези промени в историческия опит, които обуславят начините, по които се осъзнава и разказва историята. Решаващо значение за самосъзнанието на съвременната историческа наука и изобщо за начина, по който днес мислим историята, според Козелек има опитът за ускоряване на хода на промените, настъпило през последните 200 години, ускоряване, което схващаме като забързване на самата история. То става непосредствено осезаемо в опита на всекидневието по три решаващи начина - става дума, първо, за ускоряване на придвижването в пространството чрез усъвършенстването на транспортните средства; второ, за ускоряване на производствената дейност чрез въвеждането на машини и, трето, за ускоряване на обмена на информация чрез изобретяването на нови средства за комуникация.
Ускоряването се преживява като нещо съвършено безпрецедентно, без аналог в опита на миналите поколения. Именно в усещането за такава безпрецедентност се коренят и най-важните промени в нашето разбиране за историята, настъпили през последните две столетия.
В една от най-богатите на идеи студии, озаглавена "Има ли ускоряване на историята?", Козелек прави сравнение между християнско-апокалиптичния мотив за съкращаване на времето и модерното съзнание за ускоряване на времето. Докато обзетите от очакване на Второто пришествие християни, надявайки се на предреченото от евангелистите Марко (13, 20) и Матей (24, 22) "съкращаване" на времето, за да настъпи по-скоро свършекът на света и да настъпи Царството Божие, мислят съкращаването като край на историята, хората от зората на индустриалната епоха, гледат на ускоряването на времето като на ускоряване в историята. В първия случай отправната точка, според която се отчитат забързването или забавянето на времето, е неизменно предизвестеният край на историята - тази точка е извън историята. Във втория случай, напротив, мащабът е вътре в самата история - ускорението или забавянето днес се отчитат само при сравнение с темпа на промените вчера. Тази разлика има наистина огромно значение. Тя свидетелства за една магистрална трансформация в понятието за история, настъпила през XVIII век. Освободена от границата на своя пророкуван и очакван край, историята се е превърнала в субект на самата себе си. И още нещо - бъдещето, което в хоризонта на християнските есхатологични очаквания е било по начало известно, сега става открито и пълно с изненади.
Радикалната неизвестност на бъдещето, дошла с "поврата към открито бъдеще", засилва неимоверно модерния интерес към обосноваността на прогнозите. Трудностите на прогнозирането, както отбелязва Козелек, се дължат на принципната невъзможност да се верифицира по емпиричен път "знанието" за бъдещето. Въпреки че знаем това, въпросът, кои прогнози заслужават доверие и кои не, си остава един от най-вълнуващите въпроси. В своя анализ на минималните условия на прогнозирането в студията "Неизвестното бъдеще и изкуството на прогнозата" Козелек установява като изходна точка една важна зависимост от методологическо естество. Приемем ли, че бъдещето е съвършено уникално и поради това напълно непознато, сбъдването или несбъдването на всяка една прогноза не може да бъде нищо повече от игра на случая. Допуснем ли обаче, че поради наличието на повторяемост в историята, в бъдещето не настъпват еднократни и напълно неочаквани неща, прогнозите за него имат някаква степен на вероятност. Авторът е убеден, че повече или по-малко вероятни прогнози за бъдещето са възможни, тъй като новото в историята настъпва винаги на фона на повторяемостта на определени формални структури. Това схващане е централно за теорията на Козелек. Намираме го изразено в почти аксиоматична форма: "прогнозите са възможни само защото в историята има формални структури, които се повтарят, въпреки че тяхното конкретно съдържание е еднократно и за засегнатите то си остава изненадващо." (с. 260) И все пак, на кои прогнози можем да се доверим? Отговорът в резюме гласи: първо, колкото по-краткосрочни са прогнозите, толкова по-несигурни са те, тъй като факторите, които трябва да се вземат под внимание, се плурализират и диференцират в хода на самото прогнозиране и второ, с колкото повече времеви пластове на възможна повторяемост се съобразяваме при правенето на една прогноза, толкова по-вероятно е тя да се сбъдне.
Освен със своята теория на историческите времена Райнхарт Козелек е известен на научната общност и като автор на един друг, не огромен по своята значимост дългосрочен проект - проектът за създаване на "история на понятията". Неговото несъмнено най-важно постижение в това отношение е издаването заедно с Ото Брунер и Вернер Конце на авторитетния многотомен енциклопедичен речник Основни исторически понятия2. Освен издател Козелек е автор на голямо число статии и студии по история на понятията. В предговора на настоящата книга той специално отбелязва, че в нея такива трудове не са включени. Струва си обаче да се отбележи, че сборникът "Пластове на времето" съдържа някои, макар и относително кратки, но много поучителни анализи върху историята на няколко ключови социално-исторически понятия. Особено внимание заслужава анализът на понятието "закъснение", което авторът анализира във връзка с изключително популярната, писана в емиграция книга на Хелмут Плеснер "Закъснялата нация". Козелек показва по убедителен начин, че това понятие е лишено от "аналитичната строгост", необходима за описанието на едно колкото сложно, толкова и болезнено минало.
"Пластове на времето" е резултат от дългогодишна изследователска работа. Развитата в книгата концепция за структурите на историческото време не е нова. Тя е била излагана и по-рано в многобройни публикации на автора и преди всичко в книгата "Минало бъдеще. Към семантиката на историческите времена", писана през 70-те години. Спокойно може да се каже, че тази концепция вече е намерила своето място в онзи арсенал от ценни познавателни инструменти, с които историческата наука гради своето методологическо самосъзнание.
Независимо от това обаче "Пластове на времето" заслужава много сериозно внимание. С успешното й прилагане при обсъждането на едно наистина впечатляващо богатство от теми и проблеми далеч не само от методологическо естество, в тази книга теорията на Козелек за историческите времена придобива нова, още по-голяма убедителност.

Христо Тодоров


Доц. Христо Тодоров е преподавател във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски".
Райнхарт Козелек,
Пластове на времето. Изследвания по теория на историята с една статия на Ханс-Георг Гадамер,
Дом на науките за човека и обществото,
София, 2002.



1 Всички цитати са посочени по българското издание на книгата - Райнхарт Козелек, "Пластове на времето. Изследвания по теория на историята с една статия на Ханс-Георг Гадамер", Дом на науките за човека и обществото, София, 2002. Преводът е направен по Reinhart Koselleck, Zeitschichten. Studien zur Historik. Mit einem Beitrag von Hans-Georg Gadamer, Frankfurt am Main 2000.


2 Otto Brunner, Werner Conze, Reinhart Koselleck (Hrsg.), Geschichtliche Grundbegriffe, Stuttgart 1972-1997.