Мартенски музикални дни

Шеметна първа фестивална седмица
Страхотните провокации започнаха още в понеделник с концерта на Джон Кени, един щастлив гражданин на Великобритания, "осиновен от Шотландия, половин англичанин, малко ирландец с примеси от Уелс". Кени е тромбонист, артист, ръководител на танцов театър и още - професор по съвременна музика в Гилдхол скул - Лондон, и по старинна музика в Шотландската кралска академия. Рециталът му бе "One Man Show". Той най-напред обясни личните си отношения с тромбона в импровизацията "Красавицата и звярът"; след това ни показа аноними от VIII и ХIII век, премина с виртоузна лекота и органично артистично присъствие през преломната за функцията на тромбона в съвременния звуков свят Секвенция V на Лучано Берио върху вечния въпрос "Why" и собствената си Соната за тромбон, която е като "тембров гейзер", за да се спре на "късмета в живота си" - огромното звучащо "изкопаемо" карникс. Инструментът е древен келтски военен рог, увенчан с глава на глиган, която е и резонатор. Тембърът му е и близък, и далечен; "древен глас, но и нов глас", който може да озвучи пространството с неподозирана сила и мощ, особено когато се мултиплицира с помощта на лента, така, както го бе сторил Джон Кени в своята композиция "Гласът на карникса". Посланието му беше концентрирано, артистично и рядко като преживяване; Кени пееше (защото между тромбона и човешкия глас има древна връзка), пресичаше непрекъснато пространството от подиума до залата (защото съвременният слушател иска да е "вътре в нещата") и, между другото, стъписваше с феноменалната си техника. Докосването до подобна личност (благодарение на Британския съвет), сигурна съм, ще бъде и съществен детайл от развитието на младите тромбонисти, които дойдоха за майсторския му клас - ходеха като замаяни и го наричаха "съкровище". Уроците му бяха като наниз от перли - от чисто инструменталната, техническа сфера до философията на днешния модерен изпълнител.
Един от най-реномираните немски ансамбли за съвременна музика "Музикфабрик" пристигна на фестивала за два концерта и това е радикален репертоарен ход на Ива Чавдарова, директора на фестивала. За мен той е напълно в традицията на самия фестивал, на града. Тук са се родили великолепни български композиции; съвременни музиканти са имали своите творчески срещи; някои градски пространства са огласени от незабравими гласове и те отекват в съзнанието и паметта с продължението на незавършени преди години разговори. А и в 2003 г. е твърде несъстоятелно и старомодно брожението около процентни съотношения на музиката от различни периоди. Да информира своята публика и внимателно да я насочва във вкусовете и приоритетите й, е не само право, но задължение и цел на всеки съвременен музикален фестивал. В края на краищата Русе е град и с музикална гимназия, и с оркестър, и с хорове, и с театър - тоест достатъчно жадуващи информация хора, за да се бои да излезе изпод чадъра на "вечните и свети ценности" на далечното минало. Във време, когато едва проходил, българинът се озърта за компютър и мобифон, тези вълнения ми изглеждат нелепи. Ако вървим само по тяхната инерция, има опасност да заприличаме на някои от фантастичните герои на Емир Кустурица. Тъкмо затова и двете програми на "Музикфабрик" бяха посрещнати с интерес преди всичко от любознателни млади хора. Следяха с настървение взаимодействието между акустичния и електронния звук на втория концерт, когато трима от "Музикфабрик": Питър Вийл (обой), Марко Блау (тромпет) и Мелвин Пур (електроника), изпълниха пространството на камерната зала в театъра с музика от Божидар Спасов, Ирис Сеги, Карлхайнц Щокхаузен и Клаус-Щефен Манкопф. Две премиери от Божидар Спасов чухме - българската на Fiato Continuo III за обой и лента и световната на четвъртата пиеса от същия цикъл - за тромпет и лента. Може да се приеме и като израз на национализъм, но за мен това бяха най-интересните от гледна точка на музикалното протичане творби: общият принцип е съчетанието на акустичния инструмент с електронната обработка на традиционна форма, изсвирена от наш народен инструмент - обоят със зурна, а тромпетът - с двоянка. Все по-спонтанна и емоционално въздействаща е музиката на Спасов - във Фиато Континуо IV тромпетът монологизира като че извън времето, а от странните звукови реплики от лентата като че израства тембровият образ на двоянката. Излезлият сякаш от недрата звук видимо поглъща по-съвременния - и този тип знаково пресичане не е вече ново за творчеството на Спасов. Но като че всеки път те изненадва тъкмо с различната възможност да усетиш върховната, натоварена с латентна поетика "синхронност" между двете времеви измерения. С подобни идеи и преображения на звуковата картина е и пиесата за обой и лента. Създадена по време на войната в Косово, за композитора тя зазвучава с извънредна актуалност и днес, за съжаление. В нея напрежението идва от паралелното протичане на двете линии, от избрания "вариант на отчуждението", който сякаш "парализира, отблъсква" пронизващата агресия на обоя, чието инструментално поведение бе нашарено от великолепни технически находки, които очевидно правеха Питър Вийл щастлив (ученик е на Хайнц Холигер). Интересно бе да се запознаем и с "Пиета" от Щокхаузен - изумително трудна партия за флюгелхорн, който заплашва, ръмжи, стене, чувства, вие, мъчи се, бори се, страда, умира, за да се възроди отново - засега могат да я изпълнят само сина на композитора Маркус и Марко Блау, който е негов ученик. А концертът на целия ансамбъл "Музикфабрик" (впрочем реномираните музиканти бяха в Русе благодарение на "Гьоте институт") заинтригува публиката с пасторалните наблюдения на Петер Йотвьош (Секвенции на вятъра), техническите открития на Ханс-Петер Кибурц ("Сляп танц") и една от легендарните пиеси на Щокхаузен "Контрапункти". Като гледах в публиката директорката на музикалното училище в Русе и нейните ученици, които жадно търсеха обяснение за различния тип музика, която имаха възможност да чуят, изведнъж се попитах дали някога съм виждала колежката й от София с подобен антураж на концерт, който може да настрои слуха за звукосъчетания, създадени през последните 40-50 години, например. Нямаше какво да си отговоря.
Руската програма на Московския камерен оркестър преведе с лекота залата от сюрреалистичната звукова реалност на Клавирния концерт на Алфред Шнитке до задължителната едва ли не за гастрол на руски струнен състав Серенада на Чайковски. Сюитата в старинен стил (Шнитке), оркестрирана от диригента и солиста на състава Константин Орбелян, и оркестрацията на основателя на оркестъра Рудолф Баршай на Петте прелюда от Шостакович потвърдиха техничността, гъвкавия стил на музициране, здравината и стабилността на този състав, който днес концертира всеки трети ден от годината - и в Москва и Петербург, и в чужбина. Оттук руските музиканти тръгнаха за Италия, Франция, Париж и Южна Америка. Независимо, че те са един от много малкото състави на държавна издръжка, заплатите им са по сто долара месечно, което означава, "че трябва да работим непрекъснато, да концертираме и да правим записи" (Орбелян на пресконференцията). 22 компактдиска за фирмата "Делос" е записал Орбелян със състава си, чийто ръководител е от 1991 г. Очевидно американският му опит (той е роден и възпитан в Съединените щати) се съчетава безпроблемно с чувството му за принадлежност към страната на неговите родители - изненадващо дори и за него ("Ако някой ми беше казал в края на 80-те, че след години ще живея по-дълго в Москва, Петербург и Ереван, отколкото в Сан Франциско, нямаше да повярвам".).
Редовни гости на фестивала, музикантите от Букурещката филхармония подредиха програма по учебник, изцяло за класическия меломан - Вебер, Менделсон, Брамс. Съвсем младият немски диригент Феликс Кригер, застанал пред оркестъра, ми напомни изречението, че "най-тежкият грях на един диригент е да накара добър оркестър да свири лошо". За съжаление това не му костваше никакви проблеми, особено в нелеката Трета симфония на Брамс, чието изпълнение не издържаше и най-общите критерии за фразиране, прилична динамика и поддържане на движението. Далеч по-интересно бе музицирането на пианиста Валентин Георгиу, който в Първия клавирен концерт на Менделсон показа, че майсторът и в по-късните си години има достатъчно резерви, за да обая публиката със звукова красота, с конструктивно мислене, с култура, която внушава респект и въодушевява.
Силно, мощно, артистично и с подобаващо звуково великолепие на един дъх премина концертът на Марио Ангелов и Веселин Стамболов - чието музикално любопитство ги трансформира в клавирно дуо, за да представят в Русе музика за 2 пиана от Сергей Рахманинов - отново находка в програмата. При все още продължаващата Рахманинов-мания по целия свят, у нас музиката му се посреща с някакво снобско отегчение. Може би само защото запознаване с музиката му в последното десетилетие няма; има повтаряне на два клавирни концерта и някои от втръсналите на всички пианисти клавирни миниатюри. Тук публиката имаше привилегията да чуе оригиналните варианти както на младежката "Фантазия" за две пиана, съставена по стихове на Лермонтов, Байрон, Тютчев и Хомяков и посветена на Чайковски, така и лебедовата песен на твореца - Трите симфонични танца, интерпретирани с рядкото за изпълнителската практика у нас съчетание между елегантност, жанрова нюансираност и специфичен тембров контрапункт между двамата интерпретатори.
Музика от Бах и Куртаг! Както бе отбелязано във вдъхновеното есе на Драговир Йосифов в програмата за концерта на световноизвестния унгарски квартет "Келер", "Това е една програма, която унищожава скоростта, инерцията на времето и естествено преплита посланията на двама гении. Гении - но на Смирението и на Служенето." Андраш Келер, Янош Пилц, Золтан Гал и Петер Шомодари - нарочно изписвам имената на четиримата. Те трябва да се знаят, въпреки че по-страстна, по-талантлива и всеотдайна анонимност в музицирането се среща твърде рядко. До такава степен изкуството им (а това определение за унгарците събира всичко, което професионалният слушател е съградил като звуков идеал в съзнанието си) е белязано от идеята за единственото само посредничество между послания от Космоса. Програмата им включваше контрапункти и канони от "Изкуството на фугата" и няколко знакови творби на Дьорд Куртаг, като Втория струнен квартет "12 Микролюдии", Третия струнен квартет "Officium breve", "Лигатури", "От далечината III". В тишината на тази тайна церемония имаше нещо метафизическо; не случайно публиката бе помолена да не ръкопляска между отделните творби. Сякаш да не разруши процеса на сливането, магията, която заличаваше измислени сякаш граници между миналото и настоящето и щедро даряваше съзнанието с разкоша да артикулира барока като музика, написана вчера, а вчерашното творение - като дихание, завършващо прекъснатото преди векове. Така скромното, пак ще кажа анонимно отдаване на духа и плътта на музикалната материя придоби измерението на всеобщност, на тоталност в подхода към тълкуването на вълшебните знаци, които наричаме музикален текст. "За мен не е важно кой как свири Бах и как усеща Куртаг, за мен е важно аз как чета този текст и как го свързвам в себе си, за да съм способен да изпълнявам ролята на посредник, да помогна на хората да го почувстват и разберат" - така Андраш Келер формулира философията и естетиката на своя състав.
Концертът-матине на немската сонатна двойка Мириам Концен (26-годишна цигуларка от Германия) и Флориан Улиг (също младият й клавирен партньор) ни върна в амбициозната действителност на днешните таланти. Четирите сонати - на Бах, Менделсон, Метнер и Прокофиев - ни дадоха възможността да съучастваме в кипежа на красива и динамична инструментална игра, в която свежестта на първоначалните открития създава пространство за разсъждения откъде тръгват в професионалния си път днес младите музиканти по света. Брилянтна техника, изящен слух за допълнението към багрите на другия, излъчване на нескрита радост от способността да се музицира така чисто, леко и непосредствено - все чудесни качества, които неминуемо ще доведат и до онези прозрения, които идват с опита на препрочитането и преосмислянето.
Очевидно и самият фестивал преосмисля всяка година това, което е било, и търси начина да отдели "зърното" и да прибавя към него още. Тази първа седмица, която действително направи Русе тонов оазис за ценители, показва не само разполагане със средства; те и тук са ограничени. Но по отношение на репертоарните идеи, свързани с ценни, стойностни музиканти, този звуков форум не върви, той тича! Пропуснах много неща, които се случиха тази седмица - майсторските класове, семинара по електроника (с помощта на Швейцарската културна програма в България), изложбите... Към някои от тях ще се върна в следващия брой, когато, надявам се, ще имам възможност да обобщя някои по-същностни моменти от фестивалните проекти.

Екатерина Дочева