Удобните клишета на спомена
В последните двадесет години, след един период на пълно мълчание, Холокостът започна да заема все по-трайно място в публичните дебати за модерността и, както твърди Морис Криежел1, се превръща в тема, чието мощно присъствие днес става проблем. Проблемът - за Европа и за Америка - е част от травматизма на съвремието и е съотнесен към екзисетнциалните дебати, които сблъскаха нравствени категории, възгледи за света и прогнози за бъдещето.
През всичкото това време въпросите около организираното изтребление на евреите от страна на нацистка Германия и безразличието на останалия свят към инструментализацията на варварщината останаха извън полезрението на българската общественост. Отсъствието на рефлексия за Холокоста издава поредица от дефицити в българското публично пространство, които смущават със своята устойчивост. Защо България остана встрани от осмислянето на историята? Защо географската европейска периферия, където се намира страната, се превръща и в интелектуална периферия, където големите дебати достигат или със закъснение, или като сюжет, към който българската общественост е безразлична?


След края на Втората световна война, бидейки единствената европейска държава, която се оказа с повече евреи след приключването на войната, отколкото преди нейното начало, България не можеше да има морални угризения заради отношението си към евреите. И за разлика от Западна Европа, тя не бе преследвана от призрака на антисемитизма. Това, което се случи в Полша и в Украйна, където местното население с наслада и настървение преследваше евреите, не можеше да се случи от двете страни на Балкана. Поради различните фактори, влияещи върху изграждането на колективната идентичност в националните държави, появили се след разпадането на Османската империя.
Още преди експулсирането на сефарадите от Изабела Кастилска и Фернандо Арагонски (1492), по земите на юг от Дунава са живеели евреи. Новодошлите не намерили гета, нито "зони на непропускливост", както в онези части на Западна Европа, където по това време етничността се превръщала в "една от главните оси на групиране и разделение". Империята по условие създава атмосфера на по-голямата толерантност и търпимост към другостите. Като част от "другостите" и евреите, и българите били подчинени на Султана. И евреите, и българите, в различна степен, споделяли общата съдба на неравноправните. Затова проявите на антисемитизъм - толкова ярки в Централна и Западна Европа - не били характерни за двете страни на Балкана. Още две прилики между евреи и българи се оказват решаващи за липсата на чувствително напрежение между тях: отсъствието на мощни религиозни центрове, които да противопоставят общностите, отсъствието на елит, който да създава идеен антагонизъм, и общото незавидно материално положение. Както едните, така и другите били ангажирани по-скоро с битовото си оцеляване, отколкото с духовното. Към казаното по-горе трябва да се допълни и друго съществено обстоятелство - различното отношение на католическата и на православната църква към потомците на Юда, както и традиционно ниската религиозност на българското население. Проявите на антисемитизъм през цялата история на България са израз по-скоро на държавна политика, отколкото на масово разпространена враждебност срещу друговерците.
---
Официален съюзник на Третия Райх, България не би могла да бъде обвинявана в двойни стандарти; темата за колаборационизма е чужда на българското общество, антисемитското законодателство е част от сделката с Берлин и този избор логично е трябвало да доведе до жертване на еврейското население. Това не се случва поради комплекс от фактори, които са отдавна известни и които е невъзможно да бъдат подредени по значимост. Еднакво важни били и мобилизацията на самите евреи, и протестът на част от депутатите и част от интелектуалния елит, и реакцията на българската църква, и обратът на Източния фронт, и обстоятелството, че в България нямало дислоцирани есесовски части... Резултатът е известен: поточната линия на изтреблението, тръгваща от тази европейска периферия, забавя своя ход.
Имало ли е алтернативни възможности за развитие на този сюжет? Разбира се! Но ред стечения на обстоятелствата и индивидуалните усилия на конкретни личности променят един предизвестен сценарий с трагичен край. Бекерле ще обясни това с примитивността на българския народ, който не бил в състояние да прецени каква заплаха са евреите.
Високомерието към нискообразованото население на тази европейска провинция, към неговата "примитивност" не са изолирана констатация. Обективно много по-цивилизованата Европа винаги е гледала през рамо към своя Изток. Същата цивилизована Европа обаче в средата на миналия век се оказва перфектната лаборатория за човешки експерименти. За да придаде легитимност на цялата конструкция, създадена за тази цел, най-развитата от европейските държави по онова време - Германия, сътворява доктрина, система от научни теории, терминология, тонове литература и бюрократична машина, които асфалтират магистралите на нейната обсесия. В единствения по рода си социологически прочит на това явление - "Модерност и Холокост", Зигмунт Бауман доказва, че "модерната бюрокрация [може] да координира действията на голям брой морални индивиди за осъществяването на всякакви, включително и неморални цели" и нарича това "социално производство на морално безразличие"2. "Дефицитите" на назадничавите българи - отсъствието на идеологически обособен властови елит, неорганизираността, недисциплинираността, се оказват онези дефекти на социалната организация, помогнали до голяма степен за "нормалното" поведение на масите. В недоразвитото българско общество не е било възможно да се създаде ефикасна система за поддържане на реда с ясно разграничени периметри на компетентност.
Мобилизацията на всички онези, които се противопоставят на започналата подготовка за депортиране, прекрасно илюстрира това - контактите са на индивидуално, не на институционално равнище. България е била провинция, в която не е съществувала обществена организация от по-висок порядък и това е големият шанс на евреите.
В този смисъл Бекерле е прав: една от предпоставките за мобилизация на обществените сили е именно в по-"примитивния" характер на онова общество, в което човешкият мащаб все още е бил мярка при взимането на институционални решения; в което хората все още не са били сведени до анонимни бройки, попълващи статистическите таблици.
---
Четиридесет години по-късно българското общество е не просто свидетел, а съучастник на епизод, който може да бъде разглеждан през призмата на отношенията мнозинство-малцинство и в този смисъл - сравним с историята на българските евреи. Кампанията за насилствено асимилиране на българските турци, организирана и проведена от комунистическото правителство, стига своята кулминационна точка с най-голямото след края на Втората световна война преселение на човешки маси: 300 000 български турци напускат страната в течение само на няколко месеца. Няма обществена реакция, нито значима мобилизация на интелектуалния елит, която да покаже чувствителност към страданието на прогонените. Реагират единици, при това тяхната реакция не предизвиква никакъв публичен отглас.
Какво се е променило? Създадена е ефикасна система за поддържане на реда с ясно разграничени периметри на компетентност; създадена е бюрократична машина, изпълняваща решенията на идеологически обособения властови елит. Минирано е "нормалното" поведение на масите, които започват да интерпретират събитията в предварително конструирана идеологическа рамка. Оказва се, че са изчезнали нравствените ориентири на социалното поведение, че обществото не е успяло да съхрани, ако някога ги е притежавало, онези съпротивителни сили срещу социалното зло, които са залегнали в мита за толерантността на българина.
Всъщност авторите и консуматорите на този мит бяха именно идеолозите на кампанията срещу турците, които десетилетия наред развяваха историята за спасението на българските евреи на всички международни форуми, лишавайки я от нейните сложни противоречия и дълбочини и превръщайки я в експортна легитимация.
Вътре в страната този важен урок по история - историята на моралното поведение срещу неморалната политика - изобщо не беше прочетен, нито употребен. За да бъде валоризирано, историческото наследство трябва да бъде осмислено, интериоризирано. Което предполага неговият анализ да бъде положен в свободна за дебати зона, в която освен за спасените, би трябвало да се говори и за пожертваните.
Несъстоялият се дебат лиши българското общество както от способността да разбере спецификата на еврейския геноцид и неговото отношение към света, така и от способността да проследи факторите, които определят разделителните линия между колективната вина и колективната невинност. Именно това е причината исторически вярното, но непълно твърдение "България спаси своите евреи", да бъде превърнато в клише, в опростен преразказ на епизод, който по парадоксален начин не ни приближава, а ни отдалечава от познанието за самите себе си. Идеологическата интерпретация на миналото, надпреварата за това "кой да упражнява монопол или поне контрол върху това наследство, как то да бъде интерпретирано и следователно използвано", осакати колективното българско съзнание и не само наруши "коректния тон" на говоренето, но и създаде впечатление за неспособност да се разсъждава в общохуманни категории. България не е единствената страна, която се отнесе хуманно към своето еврейско население, но е единствената, в чието политическо и медийно пространство днес доминират гласовете, настояващи този нейн "актив" да бъде отчетен, признат и аплодиран. Никъде другаде "спасителите" и "спасените" не са започвали нелепи препирни, сведени до примитивни калкулации, които лишават акта на спасението от неговото величие.
Всичко това доведе до онзи срамен скандал в пленарната зала на Народното събрание по повод решението на арбитражната комисия на Израелския национален фонд за историческо наследство "Керен Кайемет" в Ерусалим, оповестено на 16 юли 2000 г., за свалянето на четири паметни плочи в гората "България" край Ерусалим, на една от които стоеше името на Борис III. Протестът бе дошъл от потомците на малцината оцелели евреи от Тракия, Македония и Пирот - територии, администрирани от България по време на войната, от които бяха депортирани 11 343 души; депортация, организирана и проведена изцяло от българи, мнозина от които се отличили с жестокост и изобретателност, мародерствайки над нещастниците в последните дни на техния живот.
Не само че никога в следвоенните години този епизод не привлече вниманието на българската общественост - когато решението на арбитражната комисия бе оповестено в България, онези, които го подкрепиха, бяха обвинени, че "действат срещу националните интереси на страната", а тогавашният зам.-председател на Парламента, който беше между тях, бе освободен от поста си. В този срамен дебат се чуха дори гласове, според които депортирането на евреите от окупираните територии, т.е. на едно "враждебно население", не било престъпление...
---
Как се стигна до този дефицит на морална състоятелност в една страна, която 40 години по-рано бе имала куража да се противопостави на чудовищната деградация на цивилизацията?
През Втората световна война българското общество не бе непосредствен свидетел на индустрията за човешко унищожение. В страната не се завръщаха оцелели концлагеристи, чието присъствие да смущава всекидневието на нормалността, какъвто смут настъпи - за всеобщо изумление - в Израел. Разказът за лагерите не вълнуваше тогавашните строители на съвременна България, както темата за геноцида в Руанда не вълнува днешните.
Емоционалната отдалеченост от първото събитие бе може би по-голяма от географската отдалеченост от второто. Историята на Втората световна война бе разглеждана единствено от гледна точка на последвалото идеологическо противопоставяне на суперсилите в създадения двуполюсен модел на света.
Естествено, право на глас след края на войната в България имаха участниците в съпротивата; именно те конструираха идеологическата рамка, в която класовата борба заемаше централно място, съзвучно с изискуемата преданост към комунистическия идеал и Съветската държава. Историята на България бе представена в два последователни контрастни периода, като не се направи никакъв опит за връзка между тях. Ако предположим, че спасението на българските евреи, случило се през първия период, е едно от най-убедителните доказателства за толерантността на българина, за уникалния климат на съвместно съществуване и взаимен респект, защо, например, заминаването на четиридесет и пет от петдесетте хиляди спасени веднага след войната по никакъв начин не развълнува т.нар. спасители? Защо четиридесет години по-късно отпътуването на триста хиляди български турци бе съпроводено с хладина и безразличие?
---
Много бързо след края на войната публичното говорене в България възприе идеологемите на Москва, където лекарските процеси сложиха началото на последователен и твърд антисемитизъм. И макар да бе резоньорско и лишено от антисемитския патос, типичен за съветската обществена сфера, то окончателно отне способността да се разбере специфичното еврейско страдание по време на Холокоста. Нещо повече - самата тема за Холокоста става някак нелегитимна поради очевидната връзка на тази трагедия със създаването на еврейската държава в Палестина. В България, която не познаваше масовия антисемитизъм, понятието "ционизъм" стана част от най-тежко обременените негативни политически квалификации. Оттук нататък нетърпимостта към каузата на Израел, където се изселиха четиридесет и пет хиляди души - довчерашни съседи, съученици, съграждани, съмишленици - изтласка спомена за общото съжителство и общото страдание и превърна "еврейския" епизод от общата история в лишено от жизненост минало.
Самите евреи, останали в България, участваха както в този процес, така и в своята деевреизация. В това отношение те последваха примера на повечето свои едноверци в Западна Европа, където доминиращите нагласи след войната бяха национално единение, национално помирение, размиване на различията, интеграция във вписващата среда. И ако в т. нар. "свободен свят" те е трябвало да положат усилия, за да разрушат инерцията, свързваща автоматично евреите с болшевизма, то в "лагера" отвоюването на идентичност се е търсело именно в това съвпадение. По този начин "еврейският проект" на българските евреи в комунистическа България се оказа, от една страна, насочен срещу специфичния прочит на миналото, и от друга - неспособен да осигури приемственост в собствената си култура.
Закъснялото изграждане на демократични институции, отсъствието на култура на поведение в демократични условия допълнително усложни картината. Историята бе положена в нови интерпретативни схеми, в които започна състезание за миналото. Сдобряванията в обществото, опитите за интегрирането на различните му части не минаха през докосване до неговите травми, а през някаква куха реторика, обслужваща идеологическите клишета на новите властващи.
И днес много от българските политици, както и преобладаващата част от общественото мнение, не са подготвени да възприемат хладнокръвно факта, че България е съучастник в убийството на евреите от Македония и Тракия и че тя успя да спаси своите собствени евреи колкото от хуманизъм, толкова и поради политически прагматизъм. Със закъснение от двадесет години, днес българското общество се срещна с негационизма, по уличните сергии се разпространяват добре познатите на Запада писания, според които Холокостът е еврейската измама на века. Някои от новите лидери вкараха в употреба забравената дума "безродници", тиражирана именно по време на антисемитските лекарски процеси в Москва. С какво това ни доближи до познанието за самите себе си?
Дългът за памет не би трябвало да бъде само еврейско упражнение. Тревожността на времето, в което живеем, предполага усилия за разбиране на екзистенциалния статус на човека. Или както казва Зигмунт Бауман, императивно е в името на бъдещето "да не бъде позволено на онези, които контролират настоящето, да манипулират миналото по начин, който може да направи бъдещето негостоприемно за човечеството и необитаемо."

Еми Барух


Еми Барух е журналист и дипломат, автор на книгите с интервюта "Споделеното и премълчаното" (2000) и "Отвъд утопиите. България, Балканите, Европа - визии за следващото хилядолетие" (2000). Еми Барух беше председател на Националния комитет и главен комисар на Фестивала "Европалия - България 2002".
Митът за толерантността на българина*


* Текстът е част от доклад, изнесен на конференция на тема Историята и паметта: България срещу Холокоста, организирана в Свободния Брюкселски университет в рамките на Фестивала Европалия-България 2002 на 8 декември 2002.


1 Криежел, Морис, "Памет за Холокоста - три случая: САЩ, Израел, Франция", превод: Лиляна Деянова, в. "Култура", бр. 18, 10 май 2002.








































































































2 Бауман, Зигмунт, Модерност и Холокост, превод Алфред Криспин, ЛИК, С., 2002, стр. 42.