Вурстчета и въпроси

Небойша Ромчевич използва за сюжет на своята пиеса известната от немската театрална традиция история от ХVIII в. за театъра на актрисата Каролине Нойбер и професор Йохан Кристоф Готшед. Готшед защитава идеята за изграждането на немски национален театър върху основата на френската рационалистична, просвещенска драма на Волтер. Мечтата му за създаване на национален немски театър осъществява Лесинг и движението "Буря и натиск", но това е вече друга история.
Ромчевич използва историята на Каролине Нойбер, за да разгърне своя сюжет за това колко е трудно в театъра да се устояват идеи за високо изкуство, когато публиката иска "вурстчета", истории за стомаха и долницата, ежедневие и евтино забавление. Високото и низкото са ясно разделени чрез основните образи на Каролина Нойбер и Ханс Салама (както се казва в пиесата немският герой), който разказва своите истории на долницата. Крикор Азарян е избрал пиесата вероятно и защото е написана добре, и защото темата й е достатъчно актуална, като се има предвид общата ситуация на театъра ни, търсещ начини да се хареса на всяка цена на зрителя, следвайки, общо взето, темите на Ханс Салама. Театралното задкулисие, съдържащо като свой структурен елемент интригата, винаги е предлагало привлекателен драматургичен материал. Мечти, изкуство, любов, възход, скандали, ревност, разочарования, успехи и падение - какво по-интересно предложение за едно добро театрално представление. Режисьорът се е възползвал от него, строейки сценичния сюжет динамично и иронично при смяната на различните "сцени" - на Ханс Салама, на Нойбер и високата "сцена", на "домашната" сцена и т.н. Всъщност точно разиграването на различните стилове на актьорска игра, на различните театрални изкази носи сюжета на пиесата, прави я забавна и привлекателна на сцената. Тези непрекъснати смени обаче изискват актьорска игра от висока проба, защото представят различни типове театър, а това означава естествено и смяна на стиловете на актьорска игра - Нойбер се изправя срещу съперницата си, играеща във френския класицистичен стил, а тя представя нов, определен от Готшед като стил на бъдещето; поведението извън сцената изисква трети вид изказ на взаимоотношенията между персонажите. Малко от това виждаме. С дребни изключения повечето от актьорите не само че много трудно се справят с тези смени, но дори основната форма на образа си едва очертават. Това, което се вижда, са грубо нахвърлени характери в пластическия телесен изказ и емоции, викове - в интонационния. В резултат чуваме по-интересен текст от този, който виждаме. Дори победата на Ханс Салама, на циничния, груб театър на финала, в някакъв смисъл изглежда логична при вида актьорско изкуство, който предлага например Александра Василева (Нойбер), а претенциите за ново изкуство звучат несъстоятелно. В този смисъл множествеността на смислите при играта между двата вида театър съвсем се отлива в еднозначното.
Разбира се, че особено за млади актьори не е никак лесно да се справят с подобна игра на стилове, но обезпокоителното е друго. Повечето от актьорите имат трудности и с професионалния минимум в изграждането на сценичния образ в ясна форма, в точна театрална визия. Което, колкото и да е болезнено за актьорското честолюбие, добронамерено иронизирано от Ромчевич, отваря сред театралите далеч по-сериозния разговор за това дали актьорите са забравили това, което са ги учили, или пък то не върши работа на сцена? В летливата инерция на провинцията ли потъва знанието, или то е недостатъчно за създаването на чиста, жива, адекватна театрална форма? Къде ще потъне иначе позитивната енергия за промяна в театрите с така симпатичното влизане в тях на млади актьори, когато техните професионални опори са съвсем крехки, а тези на приемащите ги - ерозирали?
Представлението на Благоевградския театър, макар да е много по-добро от тези на други извънстолични театри, отново провокира тези въпроси. Те са валидни до голяма степен и за театъра в София, но в особено оголен и болезнен вид стоят пред повечето театри извън столицата, защото за кратко гостуващите там добри режисьори трудно могат да променят бързо и за дълго професионалното ниво. И при това положение, докато си затваряме очите пред нахвърлените по-горе въпроси, колкото и да е тъжно, дали не е логично да се шири цинизмът, вулгарността, примитивизмът в театъра, символизирани от Ханс Салама?

Виолета Дечева













Реплика
от ложата