Как живеем

1.

Ние сме свидетели на разпада на една международна система. Сърцевината на тази система, нейното духовно сърце, беше Северноатлантическият пакт: не само договорът за отбрана от 1949 г., но и всички споразумения и договорености, започващи с Атлантическата харта от 1941 г. и разширяващи се чрез Обединените нации и техните звена, споразуменията от Бретън ууд и породените от тях институции: конвенции за бежанците, човешките права, контрола над въоръженията, геноцида, военните престъпления и какво ли още не. Ползата от тази взаимносвързана мрежа на международно сътрудничество и ангажираност далеч надхвърляше първоначалната цел - удържането и в крайна сметка разгромяването на комунизма. Зад новата подредба на света се криеше споменът за 30 бурни години на война, депресия, вътрешна тирания и международна анархия, както добре разбираха онези, които присъстваха на нейното установяване.1
Така краят на Студената война не направи следвоения ред излишен, тъкмо напротив. В един посткомунистически свят победилите Западна Европа и Северна Америка бяха в уникалната позиция да налагат на остатъка от света уроците на своите собствени постижения: пазари и демокрация, да, но също и ползата от добронамереното участие в институциите и практиките на интегрираната световна общност. Необходимостта тези общности да запазят средствата и волята да наказват враговете си бе ефективна, макар и малко късно илюстрирана, в Босна и Косово (и междувременно в Руанда). Както тези епизоди показаха, а 11 септември потвърди, само Съединените щати разполагат със средствата и волята да защитават независимия свят, за чието създаване са направили толкова много; и затова Америка винаги ще бъде първата мишена за онези, които желаят този свят да загине.
Днес тъкмо лидерите на Америка сами разтрогват брънките, които обвързват САЩ с най-близките им съюзници в международната общност, и това е трагедия с исторически пропорции. Съединените щати се канят да започнат война срещу Ирак по причини, които остават неясни дори за мнозина от собствените им граждани. Войната, както я разбират, войната срещу тероризма, беше неубедително прекроена в списък с обвинения срещу един арабски тиранин. Вашингтон се чуди как да преначертае картата на Близкия Изток; междувременно истинската Близкоизточна криза, тази в Израел и Окупираните територии, беше прехвърлена в ръцете на Ариел Шарон. След войната в Ирак, както и в Афганистан, Палестина и други страни, САЩ ще се нуждаят от помощта и сътрудничеството (да не говорим за чековите книжки) на своите големи европейски съюзници; не може да има трайна победа срещу Осама бин Ладен или когото и да било другиго без постоянно международно сътрудничество. Следователно сега не е моментът нашите лидери да се захващат ентусиазирано да рушат Северноатлантическия съюз; и все пак те правят тъкмо това. (Ентусиазмът им е добре представен във "Войната за Ирак..." от Лорънс Каплан и Уилиам Кристъл, както ще коментирам по-долу.)
Европейците също не са съвсем невинни в това отношение. Десетилетията американска ядрена подкрепа доведоха до безпрецедентна военна атрофия. Френско-немската хегемония рано или късно щеше да провокира недоволството на по-малките европейски нации. Неспособността на Европейския съюз да постигне консенсус по външната политика, още по-малко да събере военни сили, с които да го наложи, даде на Вашингтон монопол при определянето и разрешаването на международните кризи. Никой не трябва да се учудва, че настоящите лидери на Америка са решили да го направят. Това, което започна преди няколко години като фрустрация на американците от неспособността на европейците да се организират и да похарчат някакви средства за собствената си отбрана, сега е източник на задоволство за американските "ястреби". Европейците не са съгласни с нас? И какво от това! Те не ни трябват, пък и какво могат да направят? Цупят се и страдат в Брюксел, Париж или Берлин. Е, сами са си виновни. Спомнете си Босна.2
И все пак днес тъкмо администрацията на Буш се цупи и страда: поне французите могат да направят не малко. Заедно с белгийците и немците в НАТО и с руснаците и китайците в Обединените нации те могат да възпрепятстват, да осуетяват, да разиграват, да забавят, да възпират, да объркват, да смущават и преди всичко да дразнят американците. В подготовката за войната в Ирак Съединените щати плащат цената за две години пренебрежително игнориране на международното мнение. Арогантността (особено френската) доведе американските управници до безпрецедентни публични изблици на гняв към собствените им развалящи строя съюзници. По безсмъртните думи на президента Буш, "или сте с нас, или сте с терористите". Нещо по-лошо, тя доведе до пристъпи на презрителна еврофобия в американските медии, безсрамно внушавана от политици и коментатори, които не би трябвало да допускат подобни грешки.
Два мита доминират в публичните изказвания за Европа в Америка. Първият, който би бил смешен, ако не беше толкова вреден, е идеята за "стара" и "нова" Европа. Когато през януари секретарят по отбраната Доналд Ръмсфелд предложи това разграничение, то бе поето със злонамерена готовност от мажоретките в Пентагона. Ан Апълбаум от "Уошингтън Поуст" ентусиазирано подхвана тезата на Ръмсфелд: Великобритания, Италия, Испания, Дания, Полша, Унгария и Чехия (подписалите писмото в "Уолстрийт Джърнъл" в подкрепа на президента Буш) до една били "либерализирали и приватизирали" икономиките си, което ги правело по-близки до американския модел. Те, а не "старата Европа" на Франция и Германия, можели за в бъдеще да говорят от името на "Европа".3
Идеята, че Италия се е захванала с "икономическа либерализация", би позачудила италианците, но от мен да мине. Далеч по-безумно е предположението, че "проамерикански" настроените европейци могат така удобно да бъдат разграничени от "антиамериканските" си съседи. В неотдавнашно проучване на Пю Рисърч Сентър европейците бяха запитани дали смятат, че светът би бил по-опасен, ако друга държава съперничеше на САЩ по военна мощ. "Старите европейци" - също като британците - бяха склонни да се съгласят. "Новите европейци" в Полша и Чехия не бяха толкова обезпокоени от тази перспектива. В същото проучване анкетираните бяха запитани дали смятат, че "несъгласията с Америка се дължат на различните ценности [на моята страна]" (ключов индикатор за културния антиамериканизъм): само 33% от френските и 37% от немските респонденти отговориха с "да". Цифрите за Великобритания бяха 41%, за Италия - 44%, а за Чехия - 62% (почти колкото 66-те процента индонезийци, които се чувстват по същия начин).4
На 6 януари "Дейли Мирър", таблоидният ежедневник, който досега подкрепяше партията на Тони Блеър, се подигра с него на цялата си първа страница: в случай, че не си забелязал, информираше го вестникът, Буш е тръгнал да се бие с Ирак заради американския петрол. Половината от британския електорат е против войната със Саддам при каквито и да било обстоятелства. В Чехия само 13% от населението подкрепят атака срещу Ирак без съгласието на ООН; цифрите в Испания са същите. В традиционно проамериканска Полша ентусиазмът е още по-слаб: само 4% от поляците биха подкрепили едностранно обявяване на война. В Испания огромното мнозинство гласували за партията на Хосе Мария Аснар негодуват срещу неговата подкрепа за войната; неговите съюзници в Каталуня се присъединиха към испанската опозиция, за да заклеймят "непровокираната едностранна атака" на САЩ срещу Ирак; а повечето испанци са твърдо против войната с Ирак дори и при втора резолюция на ООН. Що се отнася до американската политика към Израел, общественото мнение в "новоевропейска" Испания е доста по-хладно от това в "старата" Европа на Германия и Франция. 5
Ако Америка се надява на "новоевропейските" си приятели, по-добре да снижи очакванията си. От похвалените от мистър Ръмсфелд проамерикански държави Дания е похарчила за отбрана едва 1,6% от брутния си вътрешен продукт, Италия - 1,5%, Испания - само 1,4% - по-малко от половината от похарченото от "староевропейска" Франция. Войнственият италиански министър-председател Силвио Берлускони има много причини да се снима до ухиления Джордж Буш, но една от тях е да осигури на Италия "чадъра" на американската отбрана, така че да не се наложи да плаща за собствената си сигурност.
Що се отнася до източноевропейците - да, те харесват Америка и ще последват нейните призиви, стига да могат. САЩ винаги ще успеят да изнудят една уязвима страна като Румъния да ги подкрепи срещу Международния наказателен съд. Но, както каза един централноевропейски външен министър (когато се противопоставяше на американската намеса в косовската криза), "не сме влезли в НАТО, за да водим войни". Според едно неотдавнашно проучване 69% от поляците (и 63% от италианците) отхвърлят всяко увеличение на разходите за отбрана, целящо да укрепи ролята на Европа като световна военна сила. Ако "Ню Йорк Таймс" е прав и Джордж Буш вече смята Полша, Великобритания и Италия за основните си европейски съюзници, то - като изключим Тони Блеър - Америка се подпира на гумени патерици. 6
А какво да кажем за Германия? Американските коментатори бяха толкова възмутени от желанието на немците да "уговорят" Саддам, толкова вбесени от липсата на войнствен плам у Герхард Шрьодер и от неговата "неблагодарност" към Америка, че малцина си дадоха труда да се запитат защо толкова много германци споделят мнението на Гюнтер Грас, че "президентът на САЩ въплъщава опасността, пред която сме изправени всички". Днешната Германия е различна. Нейната култура наистина е пацифистка (за разлика от тази, да кажем, на Франция). Ако ще има война, смятат много германци, нека бъде ohne mich (без мен). Тази трансформация е едно от историческите постижения на жителите на "стара" Европа. Не би било зле огорчените американски говорители да поспрат за малко и да си дадат сметка какво точно искат. Макар че по времето, когато Саддам Хюсеин е сравняван с Адолф Хитлер, а американският секретар по отбраната нарича Германия "държава-парий" наред с Либия и Куба, не можем да очакваме кой знае какво. Но наистина ли трябва да бързаме да искаме военен ентусиазъм от Германия?
Вторият еврофобски мит, ширещ се в Съединените щати, е още по-зловреден. Това е твърдението, че Европа е антисемитска, че призраците на нейното юдеофобско минало отново са се разбудили и че този атавистичен предразсъдък, първородният грях на Европа, обяснява европейските критики към Израел, симпатията към арабския свят и дори подкрепата за Ирак. Основният източник на тези твърдения е пороят от атаки към евреите и еврейската собственост през пролетта на 2002 г., както и някои широко коментирани социологически проучвания с претенции да демонстрират завръщането на антиеврейските предразсъдъци из по-голямата част на европейския континент. Американските коментари на свой ред подчертаха "антиизраелския" характер на европейските репортажи от Близкия Изток.7
Да започнем с фактите: според американската Лига срещу обругаването (ЛСО), най-усърдният пропагандатор на образа на бесния европейски антисемитизъм, през април 2002 във Франция има двайсет и два значими антисемитски инцидента, а в Белгия - седем; за цялата година ЛСО отбелязва четирийсет и пет такива инциденти във Франция, вариращи от антисемитски графити по еврейски магазини в Марсилия до коктейли "Молотов", хвърлени в синагогите в Париж, Лион и др. Но същата ЛСО отбелязва и шейсет антисемитски инцидента само в колежите на Америка през 1999 г. Пресмятан като цяло - от графитите до физическата агресия - антисемитизмът наистина се усилва напоследък в някои европейски страни, но това се отнася и за Америка. ЛСО е отбелязала 1606 антисемитски инцидента в САЩ през 2000-та г., като през 1986 цифрата е била едва 900. Дори ако антисемитската агресия във Франция, Белгия и други европейски страни е силно премълчавана, няма данни, които да доказват, че подобни настроения са по-разпространени в Европа, отколкото в САЩ. 8
Но какво да кажем за нагласите? Данните от проучванията на "Евробарометъра" на ЕС, на водещата френска социологическа агенция SOFRES и на самата ЛСО говорят за едно и също. В много европейски страни, както и в САЩ, съществува повишена толерантност към лекия вербален антисемитизъм и продължаваща склонност към приемане на стари стереотипи за евреите - например, че имат непропорционално голямо влияние в икономическия живот. Но същите тези проучвания потвърждават, че младите хора из цяла Европа са далеч по-малко толерантни към предразсъдъците от своите родители. По-специално сред френската младеж антисемитските настроения постепенно замираха и сега са пренебрежимо слаби. Огромното мнозинство от анкетираните във Франция през януари 2002 г. младежи смятат, че трябва да говорим повече, а не по-малко, за Холокоста; а почти девет от десет намират, че атаките срещу синагогите са "скандални". Тези цифри са съотносими с резултатите от подобни проучвания в САЩ. 9
Повечето от неотдавнашните атаки срещу евреите в Западна Европа бяха дело на млади араби или други мюсюлмани, както признават местните коментатори.10 Нападенията в Европа са предизвикани от гняв към правителството на Израел, а европейските евреи са само удобен негов сурогат. Реторическата хералдика на традиционния европейски антисемитизъм - "Протоколите на ционските мъдреци", прословутите еврейски икономическа мощ и конспирационни мрежи, дори и обвиненията в кръвопийство - бяха вкарани в употреба от пресата и телевизията в Кайро и другаде, което рефлектира грозно върху младата арабска диаспора.
Според ЛСО всичко това "потвърждава, че в Европа се налага нова форма на антисемитизъм. Този нов антисемитизъм е подклаждан от анти-израелските настроения и поставя под въпрос лоялността на еврейските граждани". Това са безсмислици. Банди безработни арабски младежи като Garges-les-Gonesses със сигурност смятат френските евреи за представители на Израел, но едва ли са особено обезпокоени от патриотичните им пропуски. Що се отнася до еврейската лоялност: един от водещите въпроси в проучването на ЛСО - "смятате ли, че евреите са по-лоялни към Израел, отколкото към [вашата страна]" - получава по-голям процент положителни отговори в САЩ, отколкото в Европа. Тъкмо американците, а не европейците, са по-готови да приемат, че всеки евреин се чувства лоялен преди всичко към Израел.
Оттук ЛСО и повечето американски коментатори заключават, че вече няма разлика между това да бъдеш "против" Израел и да бъдеш "против" евреите. Но това е видимо невярно. Най-високото ниво на пропалестински симпатии в днешна Европа е регистрирано в Дания, която е описана като една от страните с най-малко антисемитизъм според собствените критерии на ЛСО. Друга страна със силно и растящо съчувствие към палестинците е Холандия; и все пак холандците имат най-ниския антисемитски "коефициент" в Европа и почти половината от тях се "притесняват" от евентуалното надигане на антисемитизма. Нещо повече, самоопределилата се "левица" в Европа е най-безкомпромисно про-палестинска, докато "десницата" изразява както антиарабски, така и антиеврейски предразсъдъци (но пък често е произраелски настроена). Всъщност това е една от малкото области в обществения живот, в които понятията "ляво" и "дясно" все още означават нещо. 11
Като цяло европейците са по-склонни да обвиняват Израел (а не палестинците) за тресавището, в което е затънал Близкият Изток - но в съотношение едва 27:20. За разлика от тях американците обвиняват палестинците (а не Израел) в съотношение 42:17. Това говори, че европейските реакции са по-последователно балансирани, както може и да се очаква; европейските преса, радио и телевизия предлагат по-пълно и по-справедливо отразяване на събитията в Близкия Изток от американските медии. Вследствие на това европейците по-лесно от американците разграничават критиките към Израел от враждебността към евреите.
Може би това се дължи и на факта, че някои от най-старите и официално признати европейски антисемити публично симпатизират на Израел. Жан-Мари льо Пен в интервю за израелския всекидневник Ha'aretz от април 2002 изрази своето "разбиране" към политиката на Ариел Шарон ("войната срещу терора трябва да бъде брутална"); подобно беше мнението му за не по-малко оправданата антитерористична практика на Франция в Алжир преди четиридесет години.12 Разривът между европейци и американци по въпроса за Израел и палестинците в момента е най-голямата пречка пред трансатлантическото разбирателство. 72% от европейците подкрепят идеята за палестинска държава - срещу едва 40% от американците. На "топлинната" скала от едно до сто американските чувства са 55, докато средноевропейският градус е едва 38. Трябва да отбележим, че англичани и французи дават на Израел една и съща оценка. Впрочем най-студени към Израел са поляците (моля Доналд Ръмсфелд да си вземе бележка).13

2.

През последните седмици тези американски митове за Европа бяха вплетени в един по-стар предразсъдък в зловеща нова светлина: силната подозрителност към Франция и французите. Опитите на Франция да отложи войната чрез ООН предизвикаха в САЩ безпрецедентни изблици на реторична отрова. Това е нещо ново. Когато Дьо Гол скъса с обединеното командване на НАТО през 1966 г., Вашингтон - както и другите съюзници на Франция - не скри раздразнението си. Но на американските държавници, дипломати, политици, редактори на вестници или телевизионни многознайковци не би им хрумнало да заявят, че Франция била "предала" Америка, че Дьо Гол бил "страхливец", а французите - неблагодарни за направените от американците жертви и заслужаващи съответното наказание. Айзенхауер, Кенеди, Джонсън и Никсън уважаваха Дьо Гол въпреки слабостите му, а той им върна комплимента. 14
Днес сериозни журналисти настояват Франция да бъде изхвърлена от Съвета за сигурност, защото възпрепятствала САЩ, и припомнят на читателите си, че ако останело на Франция, днес повечето европейци щели "да говорят или немски, или руски". Колегите им от по-несдържаните издания искат "да сритат задниците на французите", задето забравили за Втората световна война. Къде са французите, когато "американчетата" идват да ги спасят, питат те: първо от Хитлер, сега от Саддам Хюсеин ("също тъй низък тиранин")? "Крият се. Треперят. Скандират "Vive les wimps!". Част от хора на европейските страхливци". Или, както гласи една нова лепенка за кола, "Първо Ирак, после Франция".15
Американските хули срещу французите - открито насърчавани в Конгреса, където Колин Пауъл участва в размяна на безвкусни антифренски вицове - унижават нас, не тях. Не поддържам Елисейския дворец, който има дълга история на цинични спогодби с диктатори - от Жан-Бедел Бокаса до Робърт Мугабе, включително и със Саддам Хюсеин. А годините на Виши ще позорят французите до края на света. Но приказките за френските "плашливи маймуни" прекалено лесно се лепят по езиците на американските многознайковци, мариновани в самодоволни военни филми от Джон Уейн до Мел Гибсън.
През Първата световна война, когато французите се биха от началото до края, Франция изгуби толкова бойци, колкото Америка не е губила през всичките си войни. През Втората световна френските части, които задържаха германците през май и юни 1940 г., дадоха 124 000 мъртви и 200 000 ранени за шест седмици - повече от американските жертви в Корея и Виетнам. Преди Хитлер да въвлече САЩ във войната, Вашингтон поддържаше коректни дипломатически отношения с нацисткия режим. Междувременно немските Einsatzgruppen от шест месеца изтребваха евреите на Източния фронт, а в окупирана Франция действаше Съпротивата.
За щастие никога няма да разберем как щеше да реагира средна Америка, ако някакви окупатори й наредяха да преследва представителите на расовите малцинства. Но дори и без подобни смекчаващи вината обстоятелства прецедентите не са особено успокояващи - спомнете си погрома в Тълса от май 1921 г., когато поне 350 чернокожи бяха убити от белите. Може би американците би трябвало да се позамислят, преди да раздават прибързани обвинения към "вековния" френски антисемитизъм 16: към края на XIX век елитният френски Ecole Normale Superieure приема (чрез открит конкурс) блестящи млади евреи - Леон Блум, Емил Дюркейм, Анри Бергсон, Даниел Халеви и десетки други, които никога нямаше да бъдат приети в елитните американски университети - нито тогава, нито десетилетия по-късно.
Много е тъжно, че трябва да напомням тези неща. Може би те нямат значение. Какво от това, че днес американците имат толкова лошо мнение за Франция и Европа, че лидерите на Америка с презрително невежество говорят за "старата" Европа, а всезнаещи демагози призовават читателите си да зарежат неблагодарните Евробоклуци? В края на краищата френският антиамериканизъм също е стара и глупава история; но той никога не е вредял сериозно на трансатлантическите взаимоотношения и на държавната стратегия.17
Може би американците просто "връщат комплимента", макар и необичайно гръмко? Не мисля така.
Американците, които положиха основите на единствения свят, който повечето от нас познават - Джордж Маршал, Дийн Ачисън, Джордж Кенан, Чарлс Болен и президентите, на които служиха те, - знаеха какво искат да постигнат и защо американо-европейските отношения бяха толкова важни за тях. Техните днешни наследници имат коренно различни убеждения. Според тях европейците и всички съюзи и алианси, в които са замесени те, са само дразнеща пречка към преследването на американските интереси. САЩ няма да загубят нищо, ако обидят или отхвърлят тези маловажни съюзници по сметка, а ще спечелят много, ако разкъсат удържащата мрежа, с която французи и тям подобни спъват свободата на движенията им.
Тази позиция е еднозначно заявена в новата книга от Лорънс Каплан и Уилиам Кристъл "Войната за Ирак: Тиранията на Саддам и мисията на Америка". И двамата автори са журналисти от Вашингтон. Но Кристъл, който някога се перчеше с титлата началник на кабинета на вицепрезидента Дан Куейл, сега е политически анализатор за ФоксТиВи, също и редактор на "Уийкли Стандард" и един от "мозъците" зад неоконсервативния завой на американската външна политика. Възгледите на Кристъл са споделяни от Ричард Пърл, Пол Волфовиц и други представители на елита на администрацията на Буш; той изразява в съвсем леко сдържана форма предразсъдъците и раздразнението на самите лидери на Белия дом.
"Войната за Ирак" е освежаващо пряма книга. Саддам е лош човек, той трябва да бъде свален и само САЩ могат да свършат това. Ще има още много такива задачи; всъщност в идните години те ще бъдат безброй. Ако САЩ искат да ги изпълнят както трябва - "да гарантират сигурността си и да спомогнат за каузата на свободата", - те трябва да скъсат със "световната общност" (винаги в многозначителни кавички). Хората и без това ще ни мразят за нашата "арогантност" и мощ, а една по-"сдържана" американска външна политика няма да ги усмири, така че защо да губим време в приказки? Външнополитическата стратегия на САЩ трябва да бъде "уверена, идеалистична, отстояваща правата си и добре финансирана. Америка трябва да бъде не само световен полицай и шериф, но и световен маяк и пътеводна светлина".
Е, защо не? На първо място това показва изумително невежество по отношение на останалия свят, както често се случва с "ултрареалистичните" сценарии. Подобна теза уверено приравнява американските интереси с интересите на всеки здравомислещ човек на планетата, което я обрича да предизвиква същия антагонизъм, същата враждебност, каквито американската намеса провокира. Авторите, като своите политически господари, не се колебаят да заявят едновременно две неща - че Америка може да прави каквото си иска, без да се съобразява с останалите; и че с това тя безпогрешно ще откликва на истинските интереси и неизразените желания на приятел и враг. Първото твърдение е, общо взето, вярно. Второто издава неоперена провинциалност.18
Второ, подходът на Кристъл/Волфовиц/Ръмсфелд е ужасно нелогичен. Старомодният изолационизъм поне беше последователен: ако не се бъркаме в световните работи, няма да зависим от никого. Също и истинският Уилсъновски интернационализъм: смятаме да работим в света, така че по-добре да работим с него. Подобна последователност е характерна и за конвенционалната реалполитика в стил Кисинджър: имаме интереси и искаме определени неща; другите страни са също като нас и също искат определени неща, така че нека да сключваме сделки. Но този нов "едностранен интернационализъм" на сегашната администрация търси квадратурата на кръга: ние си правим каквото искаме, но по наше усмотрение, без да зачитаме желанията на другите, когато техните цели са различни от нашите.
И все пак колкото повече САЩ преследват своята "мисия" в света, толкова повече те ще имат нужда от помощ - в опазването на мира, в изграждането на нациите и в развиването на сътрудничеството в растящата общност на новите ни приятели. Това са проекти, в които съвременна Америка няма бог знае какви умения и за които тя разчита на своите съюзници. В Афганистан и на Балканите само немската "държава-парий" осигурява 10 000 мироопазващи войници, които да запазят завоюваната с американски оръжия територия. Американските гласоподаватели са известни с алергията си към увеличения на данъците. Те едва ли ще съберат необходимите средства за регулирането и реконструирането на голяма част от Западна Азия, да не говорим за другите зони на нестабилност, където "мисията" на Кристъл може да ни отведе. И кой ще плаща тогава? Япония? Европейският съюз? Обединените нации? Да се надяваме, че техните лидери няма да се вглеждат в презрително неласкателните забележки на Каплан и Кристъл по техен адрес.
Някои от упреците им за минали грешки попадат в целта. ООН, също като Западна Европа, срамно се двоумеше за Босна и Косово. Администрацията на Клинтън, също като администрацията на Буш Старши преди нея, пренебрегваше хуманитарните кризи на Балканите и в Централна Африка. Ако при Буш Младши САЩ са решили да се борят с бруталните тирани и въоръжените политически психопати, толкова по-добре за всички нас. Но случаят определено не беше такъв преди 11 септември. Тогава американските консерватори с бясна скорост късаха ангажиментите си към международната сфера - кой днес си спомня презрителното отношение на Кондолиза Райс към идеята за "държавотворчество"? Защо приятели да се доверяват на това новооткрито чувство за отговорност и заради него да се излагат на опасността от отмъщение?
Никой разумен човек не би възразил срещу безмилостното преследване на Усама бин Ладен. Има основания и за военни действия срещу един Ирак, който отказва да се разоръжи. Но да обявяваме, че мисията на Америка се състои в нескончаеми и безпрепятствени действия, целящи да променят живота на половината човечество, по свое усмотрение и напук на несъгласните; всъщност злорадо да предвкусваме, както правят Кристъл, Каплан и други, перспективата за такава международна опозиция - това подозрително прилича на практика, която си търси теорията. Освен това вони на твърде неприятно двуличие.
В тази книга "Израел" е една от най-дългите точки в индекса. За "Палестина" няма нищо освен една самотна препратка към ООП, посочена като подкрепяща Ирак терористична група. Кристъл и Каплан влагат немалко усилия да изтъкнат ролята на Израел като стратегически партньор на Америка във визирания от тях нов Близък Изток. Едно от предлаганите от тях оправдания за войната с Ирак гласи, че това щяло да подобри отношенията на Багдад с Израел. Никъде обаче те не изразяват някаква загриженост за самата израело-палестинска безизходица: разрастващата се хуманитарна криза, най-големият източник на нестабилност и тероризъм в региона и извор на несъгласие и недоверие от двете страни на Атлантика. Фрапантен и красноречив пропуск. Ако Кристъл и неговите политически ментори не могат да обяснят защо една амбициозна нова американска мисия за привеждане на света в изправност мълчаливо прескача Израел; защо новият силен американски "хегемон" кой знае защо не може и не иска да приложи никакъв натиск върху една малка държава-клиент, то малцина извън собствения им кръг ще приемат тяхната "мисия" насериозно. Но защо на американската администрация и нейния кортеж да им пука? По причини, които строителите на следвоенната международна система веднага биха оценили. Ако Америка не е приемана насериозно; ако й се подчиняват, но не й вярват; ако тя купува приятелите си и насилва съюзниците си; ако мотивите й са подозрителни, а стандартите - двойни, тогава цялата военна мощ, с която Кристъл и Каплан толкова се перчат, няма да й донесе нищо. Съединените щати могат да спечелят не само Майката на всички битки, а направо Матриархалната династия на Пустинните бури, но ще наследят вятър и мъгла - ако не и нещо по-лошо.
Така че моля ви, нека спрем да избиваме страховете и съмненията си в бабаитско хулене на Европа. Каквито и да са мотивите му, френският президент Жак Ширак изразява мнението на огромното мнозинство европейци и на значителна част от американците, да не говорим за по-голямата част от останалия свят. Да твърдим, че той (и те) са "или с нас, или с терористите", че несъгласието е предателство, инакомислието - измяна, е най-малкото съзнателно неблагоразумие. Дали имаме нужда от европейците повече, отколкото те от нас, е въпрос за друго есе. Но Съединените щати ще загубят много, ако европейците започнат да се карат за благоразположението на Америка; нашите лидери трябва да се срамуват, че насърчават това.19 Както Аснар, Блеър и техните съмишленици писаха в отвореното си писмо от 30 януари 2003, "днес повече от всякога трансатлантическата връзка е гаранция за нашата свобода". Това е също толкова вярно днес, колкото и през 1947 - не само за Европа, но и за Америка.

27 февруари 2003, Ню Йорк ривю ъф букс

Тони Джуд
Превела от английски Зорница Христова

Тони Джуд е директор на Института "Ерих Мария Ремарк" в Университета на Ню Йорк, професор по европейски изследвания и Съвременна европейска история. Последната му книга, съставена заедно с Денис Лакорн, е "La Politique de Babel: Du monolinguisme d'etat au plurilinguisme des peuples".
Войната за Ирак: Тиранията на Саддам и мисията на Америка от Лорънс Каплан и Уилиам Кристъл





















1 Вж. Дийн Ачисън, "Свидетел на сътворението: моите години в Държавния департамент" (Нортън, 1969).















































































2 През деветдесетте британците постоянно блокираха всички опити на ООН да приеме резолюция за военна намеса срещу Милошевич, докато френските генерали на място просто игнорираха заповедите с прикритата подкрепа на своето правителство.































3 Ан Апълбаум, "Новата Европа идва", "Вашингтон Поуст", 29 януари 2003. Вж. също Еймити Шлаес, "Ръмсфелд е прав за страхливата Европа", "Файненшъл Таймс", 28 януари 2003 г., където авторката укорява германците за тяхната липса на "визия": американците се готвели да повторят в Багдад онова, което направили за неблагодарните немци през 1990.












4 Вж. "Икономист", 4 януари 2003.




























5 За отношението към войната на чехите и поляците вж. "Икономист" от 1 февруари 2003. За испанската опозиция на Аснар вж. "Ел Паис" от 3 февруари 2003. Испанските коментатори са особено чувствителни към нуждата от европейско единство, а Аснар предизвика негодувания с безотговорните си според мнозина действия при подписването на WSJ изявление?. Мнозина от поддръжниците му смятат за обидно недостатъчно той да повтаря, както има навик, че "между Буш и Саддам Хюсеин винаги бих избрал Буш". Но пък Аснар има лични амбиции: той се надява на бъдещо назначение на висш международен пост и има нужда от американска и британска подкрепа.













6 Вж. изследването на отношенията от двете страни на Атлантика според проучването, извършено от Чикагския съвет по международните отношения и немския "Американски фонд Маршал" на адрес www.worldviews.org. За военните разходи на държавите -членки на НАТО вж. "Ла Република" от 11-и февруари 2003-а. Вж. също "Ню Йорк Таймс" от 24-и януари 2003 г. Антивоенните възгледи на един централноевропейски дипломат бяха изразени в частен разговор. Също като много политици от бившия комунистически блок той се въздържаше да дава публичност на критиките си към американската политика: отчасти поради искрена привързаност и благодарност към Америка, отчасти понеже се притесняваше какви ще бъдат последиците за страната му.






















7 Вж. Кристофъл Колдуел, "Свобода, равенство, юдеофобия", "Уийкли Стандард", 6 май 2002. Някои американски коментатори следват примера на излезлите наскоро в Париж книги, според които петстотинте хиляди евреи във Франция са изправени пред втори Холокост в ръцете на "антирасистките" антисемити. Най-истеричният от тези памфлети е "Новата юдеофобия" на Пиер-Андре Тагеф (Париж, Фаяр 2002), в който авторът говори за "планетарна юдеофобия". Зловредното паникьорство на Тагеф беше рекламирано от Мартин Перец в "Ню Рипъблик" от 3-и февруари 2003 г. В подобен дух вж. също Голднадел, Le Nouveau Breviaire de la haine: Antisemitisme et antisionisme (Париж, Рамзи 2001), и Рафаел Драй, Sous le signe de Sion: L'antisemitisme nouveau est arrive (Париж, Мишлон 2001). Първата глава на Драй е озаглавена "Israel en danger de paix? D'Oslo a Camp David II."


8 Вж. "Глобалният антисемитизъм" на адрес www.adl.org/anti_semitism/
anti-semitism _
global_incidents.asp, и "Ревизията на ЛСО: Броят на антисемитските инциденти нараства леко в САЩ през 2000 г." на адрес www.adl.org/presrele/ asus_12/3776_12.asp.








9 Вж. "L'image des juifs en France" на адрес www.sofres.com/
etudes/pol/130600_imagejuifs.htm; "Les jeunes et l'image des juifs en France" на www.sofres.com /etudes/
pol/120302_juifs_r.htm; "Антисемитизмът и предразсъдъците в Америка: извадки от проучването на ЛСО от ноември 1998" на www.adl.org/antisemitism_survey/
survey_main.asp.


10 "C'est un fait, ces actes [antisemites] sont commis, pour l'essentiel, par des musulmans," in Denis Jeambar, "Silence coupable," L'Express, December 6, 2001.















































11 За красноречива графика на предразсъдъците и лоялностите на крайната левица и крайната десница в съвременна Германия вж. "Политика", "Ди Цайт", 9 януари 2003 г.



















12 Adar Primor, "Le Pen Ultimate," Haaretz.com, April 18, 2002.












13 Вж. Крег Кенеди и Маршал М. Болтън, "Истинският трансатлантически разрив", "Форин Полиси", ноември-декември 2002, основана на неотдавнашно проучване на Чикагския съвет по международните отношения и на германския фонд "Маршал". За повече подробности вж. "Разногласия по арабско-израелския конфликт", www .worldviews.org/
detailreports/compreport/
html/ch3s3.html.













14 По времето на кубинската криза Дьо Гол недвусмислено заяви на Джон Кенеди, че каквито и действия да предприемат, Съединените щати могат да разчитат на непоколебимата подкрепа и доверие на Франция.










15 Вж. Томас Фрийдман, "Гласувайте да изхвърлим Франция от острова", "Ню Йорк Таймс", 9 февруари 2003; Стив Дънлийви, "Как смеят французите да забравят" в "Ню Йорк Поуст", 10 февруари 2003 г. Това, което французите наистина може да са забравили, е как САЩ финансираха тяхната "мръсна война" във Виетнам от 1947 до 1954 година. Но тъй като американските коментатори също гледат да игнорират този факт, той едва ли би натежал в списъка с точките, по които Франция ни е длъжница.



























16 Отхвърляйки така нареченото от него "обвинение... на Жак Ширак", че Американският еврейски конгрес работи за политическата върхушка в Йерусалим, президентът на същия конгрес Джак Роузън заяви, че френската позиция "напомняла за старите антисемитски стереотипи за световна еврейска конспирация".Вж. www.ajcongress.org/pages/
RELS2002/JUL_2002 /jul02_04.htm.









17 В бъдеща статия ще обсъдя някои излезли неотдавна книги за френския и европейския антиамериканизъм.








































































18 И отговаря на широко разпространената в САЩ заблуда, че всеки човек по света най-много от всичко желае да бъде американец и да дойде в Америка. Това е особено невярно по отношение на европейците, които много добре разбират разликите между американското и европейските общества и институции. Повечето хора в незападния свят наистина биха искали да видят в собствените си страни независимостта и просперитета, на който се радват американците в САЩ; но това е нещо различно и носи различни импликации за американската външна политика.




















































































































19 Нищо чудно, че запитан какво мисли за последните деструктивни действия на Доналд Ръмсфелд на неотдавнашната конференция на министрите на отбраната в Мюнхен, Уилям Кристъл изрази безпределната си възхита от представянето на американския министър на отбраната. Фокс Телевижън Нюз, 12 февруари 2003 г.