Дивотия и провинциализъм
или защо е нужна войната с войната
Горното е цитат от статията на Владимир Трендафилов в брой 12 на "Култура". Понеже не споделям неговата гледна точка, затова ще започна с това: здравейте диваци и провинциалисти, аз съм един от вас. Но ще продължа много по-сериозно, защото, противно на твърдението на Трендафилов, че "обичайната заемана позиция" е против войната, смятам, тъкмо напротив, че именно неговата гледна точка изразява господстващия в света днес политически възглед на елитите и това виждаме непрекъснато по големите англоезични (!) телевизионни мрежи. С други думи, световната публика, а и българската, е убедена, че каквото и да се прави, войната ще продължи, "водената от Америка коалиция" ще победи, Саддам ще бъде най-вероятно убит, а Ирак - поставен под американо-британско управление за известно време, докато се намери политически субект, способен да управлява страната и същевременно да сътрудничи с международната общност. Това е господстващият възглед, а публиката иска само да каже, че в този очакван сценарий нещо не й харесва, че има проблем, който трябва да се обсъди.
Според Владимир Трендафилов противниците на войната са "студенти", "квартални мъжаги", ситнещи край сергията жени" и "салонни интелектуалци", които едновременно с това всъщност заемат страната на Саддам срещу свободния свят. С други думи сега, както и през 1999 г. в Косово, отново работата е дали да подкрепиш "добрите момчета" срещу лошите, или обратното. Представени по този начин, нещата са толкова прости, че не е нужно да имаш нито някакво особено образование, нито някаква особено развита етическа система, или да споделящ определени ценности - изборът между доброто и злото е невъзможен, той се предполага като предварително направен - избираме доброто. Сред тази публика не са пощадени и "левите носталгици", останали без кауза след края на студената война. Те са отминавали, пише Трендафилов, "със системно мълчание" престъпленията на Милошевич преди и на Саддам сега. Което несъмнено не може да бъде етически издържано.
Общото между всички тези разнородни противници на днешната война Трендафилов определя като "неизживяна пропаст между Изтока и Запада" или казано иначе - "незнаене на английски", т.е. липса на контакт с една огромна социокултурна среда с нейните принципно по-справедливи регламенти. Онова, което, честно казано, липсва след такова твърдение, е призив и ние в България, като онези американци, да започнем да бойкотираме френските вина, френското сирене и френската парфюмерия. Лично аз няма да последвам такъв призив и то не защото се числя, наред с много други мои принадлежности, към общността, наречена франкофонска.
Причината е, че не споделям позиция, която се отнася надменно към различните от нея позиции, към широката публика, към нежелаещите да се наредят зад идеологическия main stream (дано не съм сгрешил с английския правопис, че право при маргиналите попадам).
По същество ще кажа, че приравняването на антивоенната позиция с подкрепата за Саддам е манипулация, която говори за липсата на сериозни аргументи в подкрепа на незабавната военна операция. Манипулацията също така прикрива един далеч по-съществен въпрос, който изниква около войната и който съвсем не се дискутира - какъв ще бъде международният порядък, който искаме да създадем след студената война, и по каква процедура оттук насетне ще бъдат вземани решенията за употреба на насилие. На трето място, манипулацията хитро избягва истинската морална дилема, която по никакъв начин не е избор между доброто и злото, както му се струва на Владимир Трендафилов. Моралният проблем е, че не се обсъждат последиците от двете предлагани решения - война със или без разрешение на ООН, каквато е практическата дилема (изобщо не става дума да се избира между САЩ и Саддам). И двете решения имат своите рискове, които могат да се оценят само и единствено, ако мислим за дълготрайните последици. И двете решения могат да се окажат както добри, така и лоши.
Аргументите в полза на незабавната война срещу Ирак са достатъчно известни: Саддам флагрантно нарушава резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, продължава да притежава забранени оръжия за масово унищожаване, потиска народа си, заплашва съседите си. Затова трябва да бъде обезоръжен със силата на оръжието незабавно, докато не е станало твърде късно (тук идват и аналогиите с Хитлер през 1935-1939 г.), което не е достатъчно - той просто трябва да бъде отстранен от власт. Затова и американският ултиматум в навечерието на войната искаше Саддам да напусне Ирак, а не да изпълни неспазваните резолюции.
В много по-малка степен са ни известни тук, в България, аргументите на противниците на незабавната война. В това отношение наистина сме провинциалисти - не ни интересуват много-много детайли, които разделят мнението на световните политически елити. Става дума за няколко изключително важни въпроса:
1. Защо и как президентът Буш взе решението за незабавно започване на войната? Защо неговата администрация сметна, че дипломацията и оръжейните инспектори не са си свършили работата, след като не им беше дадена възможността да продължат дейността си или да участват във вземането на решението за войната? Не се ли създава впечатлението, че подкрепата за оръжейните инспектори преди войната е камуфлаж, който да прикрие необходимостта от време, за да се струпат нужните въоръжени сили около Ирак?
2. Как ще се развиват занапред отношенията между САЩ и техните съюзници? Дали днешното правителство на САЩ смята, че съюзниците винаги и при всички обстоятелства имат правото единствено и само да одобряват вече взетите американски решения, или американските лидери допускат хипотезата, при която те биха приели мнение на съюзниците си? Как днешният конфликт ще се отрази на НАТО и ЕС? Няма ли цената да е твърде висока за бъдещето на тези две организации?
3. След като тази война започна без изрично упълномощаване от страна на Съвета за сигурност на ООН, това ще се превърне ли в бъдеща всеобща практика, или ще бъде изключение? Има ли правителството на САЩ идея за реформа на ООН, ако смята, че организацията не съумява да изпълни своите задачи? Изобщо, ще оцелее ли ООН след тази война и кой сериозно ще се отнася към нейните решения в бъдеще?
Всъщност обсъждаме ли сериозно рисковете, които произтичат от войната в Ирак? Най-елементарното, което правителството и мнозина политици в България направиха, беше, че заявиха на разтревожената публика: "За България няма непосредствена заплаха", като допълниха това с уверението, че сега е моментът България да се нареди сред победителите, за да може да спечели нещо от новото разпределение на иракските дългове и от следвоенното възстановяване на страната. Тук глупостта и цинизмът са в безкрайно съревнование. Рисковете съвсем не се състоят в нова, което всеки един гражданин би могъл да предположи - непосредствена заплаха, включително терористична. Рисковете, ако щете, са далеч по-големи. Ще изброя няколко, без да претендирам нито за изчерпателност, нито за приоритетното им подреждане (честно казано това е работа на политиците и стратезите).
Ще започна с риска целият арабски и мюсюлмански свят да оцени войната като сблъсък на християнския Запад и ислямския Изток, като опит на Запада да наложи със сила своето разбиране за света. Ако заявим просто, че Западът споделя философията на демокрацията, гражданските права, върховенството на закона и т.н., докато Изтокът иска да запази ислямския фундаментализъм, всесилието на държавата и семейните йерархии, това е същият този "сблъсък на цивилизациите", който е особено тревожен и крие рисковете от една нова стогодишна война с неясни последици.
Друг риск е кризата на доверието в НАТО. Какво биха направили такива, страни като Германия и Белгия, или като Франция, ако се окаже, че разширяването на НАТО има смисъл само ако увеличи тежестта на подкрепящите винаги позициите на САЩ гласове? Преди няколко години френският президент Ширак предложи реформа в НАТО, срещу което предлагаше завръщането на страната му в Обединеното командване, напуснато през 1966 г. при Де Гол. Реформата се състоеше в това да стане възможно европейски (а не само американски) генерали да бъдат командващи обединените въоръжени сили. Американското правителство отклони идеята; сега заявява, че днешната позиция на Франция е враждебна. Германия формулира наскоро желанието си да получи статут на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, т.е. да престанат да я третират като победена държава. Как ли президентът Буш се отнася към това желание и какво мисли за хипотезата, при която командващ на силите на Алианса в Европа е германски генерал?
Трети риск е конфликтът в ЕС, особено охладняването между Франция и Великобритания. На времето Де Гол наричаше Великобритания "троянският кон на Америка" и до смъртта си се противопоставяше на приемането й в тогавашната ЕО. Сега Великобритания е член на ЕС, но остава извън Шенгенската зона и зоната на еврото. Дали иракската война няма да има като "страничен ефект" непреодолима криза в ЕС? Как ще се запълни ямата на недоверието от двете страни на Ламанша? Рискът е огромен, защото при липсата на единодушие по такива важни въпроси, като общата външна и отбранителна политика, много страни-членки ще бъдат изключително въздържани към ново разширяване, въпреки поетите вече ангажименти. Да се мисли, че ЕС ще може да се развива и с особеното мнение на Франция и Германия, които могат да бъдат изолирани от своите партньори, е меко казано наивно. Едва ли някой си представя сериозно обединена Европа без германо-френското съгласие.
Четвъртият риск е геостратегически и е свързан с хипотезата за сближаването на всички, които се опасяват от прекалено явната хегемония на САЩ. Ако Русия, Китай и Индия се оказват все по-често на едни позиции, при това различни от американските, това едва ли ще донесе повече сигурност в света; напротив, ще стимулира нов кръг на съперничество и надпревара във въоръжаването. Тогава ще ни остава единствено да се молим на Провидението да не хрумне на някой американски лидер със сила да демократизира Китай.
Мнозина теоретици на международните отношения анализират ефектите от хегемонията - тя е не само скъпо струваща и изтощителна за набедения хегемон, но винаги поражда претенции към хегемонията и завършва с голям сблъсък.
Петият риск е свързан с легитимирането на употребата на сила изобщо. Модерните държави, ако цитирам Вебер, се основават на монопола върху легитимното насилие. Гражданите признават този монопол, защото в замяна очакват да получат гаранции за личната си сигурност и благосъстояние. Този монопол гарантира също така спазването на закона. В международните отношения нещата винаги са били много по-близки до естественото състояние на "война на всеки срещу всички". Едва напоследък, с възникването на световните организации и опитите да се търсят ефективни механизми за прилагане на международното право, нещата са започнали да се променят. Войната е насилие - за да бъде прието, трябва да е легитимно. В международните отношения днес легитимна е само война, която се води с разрешението на ООН или е несъмнено и безспорно отбранителна (срещу нашественици). Днешната война срещу Ирак по никакъв не е издържана юридически.
Но въпросът дори не е толкова в това. Въпросът е, че днешната война винаги е нещо като колективна екзекуция; още преди да е започнала, знаем, че ще има жертви и те в по-голямата си част ще са цивилни. То е още едно основание за нуждата от спазването на законна процедура, която да легитимира насилието. Никой не може да бъде наказван, без преди това да е осъден от справедлив съд. Ако се откажем да съблюдаваме този принцип, всички обещания за правова държава, върховенство на закона и човешки права ще останат празни и напразни приказки. Използвани ли бяха всички налични и достъпни процедури, за да бъде осъден Саддам Хюсеин от Международния наказателен съд (дори само да бъде предприета процедурата), поискано ли беше ООН да осъди правителството на Ирак за нарушаване на Устава и на Декларацията за правата на човека. Всички резолюции, ако ги имаше, третираха почти единствено оръжията и разоръжаването на Ирак.
По този начин войната, предприета от САЩ и водената от тях коалиция, в очите на многобройна световна публика изглежда незаконна, нелегитимна. А това значи - съпоставима с действията на терористи, които удрят безогледно, избиват цивилни, не спазват никакви правила.
Никакъв "синдром на Достоевски", никаква "руска душа", никакъв "просветен хуманизъм" или "лява носталгия", още по-малко еснафски егоизъм или провинциализъм могат да изместят нуждата от легитимирането на употребата на сила. Ще цитирам накрая Бенжамен Констан от един негов текст от 1813 г.: "Няма справедлив закон, останал неопетнен дори след една едничка незаконна мярка". Е, това не е "дискутираната детска сълза в глава пета на "Братя Карамазови", но пък цитатът е от французин - така и не можах да намеря по-подходящ в англоезичната литература. Какво да се прави, оставам си провинциалист.

Антоний Тодоров