Напразните усилия
на социочовека
или Непотребният нож
на Шарлот Корде
Исках добросъвестно да опиша онова, което видях, и онова, което ме замисли в спектакъла на Явор Гърдев във Варненския театър "Марат/Сад". Зная, че опитът ми е обречен, дори само защото едно гледане (пък било то и премиерно екзалтирано) не е достатъчно. Така че долните редове (разположените по-долу, но и смирени в невъзможността да постигнат желанието си) неминуемо са спомени. Спомени от възбуда в мислите. Спомени от визии. И удължения. Идващи от опита - собствен и чужд...
Сцената е празна, черна. В дъното са подредени столове, след време става ясно, че са инвалидни. По-голямата част от отвора на сцената е заета от спуснат отгоре екран. Няколко камери ще следят действието (не това, в което и ние участваме, а онова - в безнадеждния спектакъл на Сад) на сцената и извън нея - в гримьорните, по коридорите, в тоалетните... Към самия Сад (Михаил Мутафов) също е закрепена камера (главната!), която той насочва основно към себе си, но и към Марат, към Шарлот Корде, към всичко наоколо. Така ние можем да следим едновременно и общия план на сцената, и внезапните ракурси на онова, което успоредно гледаме, и - може би най-важното - крупните планове на отделни персонажи. На Сад не му стига само традиционната сцена с нейната привидност, той иска повече, иска всичко - пълен контрол на всяка крачка, на всеки жест, на всеки поглед, на всяка гримаса, на всеки вик; той знае, че в каптирането на отчаянието, болката, отвращението, истерията, погнусата и т.н. е успехът. Неговата представа за успеха.
Празната сцена с течение на действието се изпълва със странни метални конструкции (отново бляскава работа на Никола Тороманов): прозрачната стъклена вана на Марат, площадката за гилотината, подемен кран, от който "свише" към Марат се спуска Корде и т.н. Те изглеждат като части от Айфеловата кула (подсказване от Д. Ч.), но още повече приличат на циркови уреди и съоръжения - за акробати, фокусници, еквилибристи.
Пиесата на Петер Вайс е адаптирана, сведена до възможен минимум. Към нея са добавени различни текстове от Бланшо (началото), та чак до Мишел Уелбек (финалът), като и в тях има намеси, подмяна на думи (празникът е наречен купон и тази промяна е функционираща).
Спектакълът започва с монолог на Марат (Снежина Петрова). Гола, изключително вглъбена, вцепеняващо сама в средата на празната сцена, актрисата диша с думите на Бланшо за самоубийството като свобода, като "действие, което цели да премахне смъртта като предстояща...".
Местодействието в пиесата е болницата Шарентон, но без никакви угризения авторите на спектакъла го назовават "клуб Шарентон": и обитателите са сходни, и истерията е същата, и правилата не са особено различни.
И така, клубната вечер вече може да започва.
Сад е постановчикът на случващото се, дресировчикът на хората, който не среща съпротива. Разюзданата дебилност на останалите сякаш допълнително откроява главните персонажи на изобразяваното действо: неподвижният Марат, по-късно Корде (Параскева Джукелова; прекрасна е сцената във ваната). В голямото действие към тях се присъединява и самият маркиз. Всички те - откроени или просто народ - играят игра с познат изход, проиграват отново и отново животите си сякаш съдбите им не ги засягат. Играта губи вариативността на продълженията си, става опустошително безсмислена и чужда. Тя се играе заради самата себе си и удоволствието от нея е накъсано, пунктирно, то не очертава никаква линия - възходяща или не.
Всенародните празници край гилотината, озвучени от скандиранията, познати ни от стадионите ("О-ле, оле, оле, оле!"), преливат от глупашко единение. Камерите ни дават възможност да проследим очите на Сад и на Марат в такива мигове. Те знаят края. Единият го приема, другият - не. Марат и Сад, Сад и Марат, Марат/Сад - както се казва в рекламите, две в едно. Умълчалият се Марат и самоекзалтиращият се Сад. Двете страни на отчаянието. На безилюзорността. Преди крайното решение Марат ще направи още няколко усилия. Ще облече червеното одеяние на революционния устрем, ще произнесе още няколко речи. Всичко ще е някак комично нелепо, с нулев КПД. Но очите му, вдървеността на жестовете му, дишането му го издават. Той е загубил вярата в променимостта на света, на хората. Урокът, който с цинична нежност му преподава Сад, е обезоръжаващо ясен и недвусмислен. Светът ще продължи да бъде същият, недопостроен за Марат, презрян за Сад, шумен и празен за замисления във вихъра на глобалния купон зрител...
Вглъбен в нахлуващото знание за невъзможността да реализира утопията си, Марат има само един подобаващ му избор. Да напусне купона, който не е негов.
А Корде? Сад отклонява ръката й. Не сега, по-нататък, само ако се наложи - сякаш й казва (а знае, че няма да се наложи!). След това в общата вана-басейн на авансцената Марат обречено и напразно ще чака някой от участниците във вакханалията, оглушал от скандирането на латински, да забие ножа в гниещата му плът.
Очевидно няма да е славно, няма да е героично, а ще трябва сам да го направи - в тоалетната на клуба, без екстремни изживявания, някак уморено и тъжно...
Не стана и този път.
Началото на диспута е положено в тезите на двамата.
Сад: Вярвам само в себе си.
Марат: Вярвам в революцията.
Да действаш или да се отдадеш на апатията? Краят на диспута е озвучен с оперна музика. Краят - това е пътят през лабиринта на коридорите към тоалетната. Входът към другия свят за Марат е маркиран чрез WC.
А Сад? Очите му излъчват скука от липсата на каквото и да било очакване за нещо различно. Те са мъдри очи, но убиват. И усмивката му е една такава скептична, съжалителна.
На края всеки купон неизбежно се проваля, ни уверява Сад. Като живота ни, като социалните ни илюзии, като човешките ни надежди, като смисъла на каквото и да било. (Ако писането е купон, в конкретния случай това донейде успокоява.)
Звучи "Sounds of Silence". На екрана излиза студеният надпис "No input is detected on video".
Има ли смисъл да се слага нова касета?
-----
Качено на сцената и на екрана, инак твърде мрачното, скептично, безилюзорно и тревожно мислене става преодолимо или поне поносимо. Снежина Петрова и Михаил Мутафов виртуозно, плътно и концентрирано бранят наистина тежките си роли, изнасят спектакъла.
Какво събитие за нашия театър!

Никола Вандов



Изкуството изисква да си играем със смъртта. То въвежда някаква игра. Малко игривост там, където вече нищо не може да помогне, където нищо не е във властта ни. Изкуството лети около смъртта и не се опарва, но ни кара да чувстваме опарването и се превръща в онова, което пари и вълнува хладно и лъжовно.
Морис Бланшо