Бележки около съгрешаването
Връчването на годишни музикални награди задължително трябва да е по световните правила, които гълтаме по телевизията - трябва да има блясък и недостижимост. За да може получаващите наградите да запазят и даже да извисят висотата си на звезди, на артисти, живеещи в други светове, до които ние, публиката, можем да бъдем допуснати само ако си купим билет, ако си купим касета, ако си купим CD. Ако си купим.
На тържеството за наградите на поп-фолка желязната схема беше спазена (разбира се, сведена до днешните български мащаби и вкусове) - декори, водещ, шегички, балет, децибели, вълма дим по сцената. И претъпкана зала 1 на НДК, която буйно подкрепя любимците си. Които се появяват, изпяват, връчват им, благодарят (на мама, на продуценти, дори призив за мир имаше) и излизат.
Няколко неща можеха да направят силно впечатление на хора (като мен), които не са в досег с поп-фолка, освен случайно в таксито, които не гледат телевизия "Планета" ("Българската музикална телевизия", "забавления от ново поколение") и не четат списание "Нов фолк":
Популярността. Читателите на "Култура" сигурно подозират, че поп-фолкът е популярен. Но едва ли имат истинска, бих казал, физическа представа за тази популярност. Тази музика не само звучи навсякъде, тя е предмет на страсти, на обсъждания, тя има своята млада тинейджърска публика, българи, цигани, турци си напяват парчетата й. На връчването на наградите бяха дошли опърпани хора от далечните покрайнини на София, заприличаха ми на прочутите руски меломани, които пестят от залъка си, за да отидат на опера... Гледайки публиката, не може да не си раздвоен - такова масово възприемане на тази музика не е ли най-ясният знак за обедняването и оскотяването ни? Или е най-ясният знак, че нецентрализираното и ненормиращото общество прави културата достъпна за всеки човек, по-точно прави за всеки достъпната му култура?
Музиката. Истината е, че тази музика е непретенциозна. Тя не е "кавалетна", тя е приложна, музика за трапеза - ако съдим по рекламите, изпълнителите й се изявяват на живо най-вече по ресторанти, дискотеки, диско-клубове, клуб-ресторанти и барове. Тя има една задача - да създаде копнеж по физически неизживяното. Мелодията, ритъмът, звучността - всичко търси и създава този копнеж. В тон с днешните възможности да черпиш отвсякъде, за копнежа се използват и испанската китара, и арабската протяжност... И децибелите, разбира се.
Изпълненията. Върху омайността и копнежа на съпровода, изпълнителят трябва да разкрие страстите си - "Погледни ме във очите/ и кажи, че ме обичаш,/ не прикривай там лъжите/ на които ме обричаш".
"Приложността" на музиката обаче се прехвърля и върху него - най-вече нея - копнежът се създава телесно, с показване на прелести, недвусмислени жестикулации и гюбеци. Изпълнителките в тази музика не са обременени да се радват или страдат, да мислят с гласа си, те трябва просто да доведат текста, такъв какъвто е, до зрителя, без да го коментират. Те не го изживяват; те ни го показват с тялото си. Представянето е сведено до своя минимум, аналогично на имената на артистите - те са Нина, Яна, Петрана, Ивана, Гергана, без фамилия, фамилията се полага на народните певци, попфолкартистът трябва да е лесно познаваем и запомняем. Наистина е учудваща липсата на артистичност (как да кажа, на чувство за интерпретация) при голямата част от изпълнителите. Не знам дали това е изискването на жанра - може би факторите са в бизнессредата (надвишаващо предлагането търсене?, стремеж за постоянно хвърляне на нови и нови имена на пазара, без оглед на качествата им?). Защото главните награди (раздавани от публиката) взеха изпълнители (Деси Слава и Азис, например), у които имаше повече артистичност, които можеха, все пак, да изпеят две съседни думи по различен начин.
Тази равност. Тази неартикулираност на копнежа за мен е всъщност най-голямата загадка в жанра. Невъзможност или нежелание да усложниш посланието се крие зад нея? Дали пък не се е оформил вече жанр за удовлетворяване на ниски вкусове, който разчита на максималната опростеност на съобщението?
България. Най-оптимистично е впечатлението, че България, за разлика от голяма част от т. нар. неин елит, се осъзнава къде е географски. През всички заемки, от които е съшита тази музика - сръбски, гръцки, македонски, турски, през постоянно срещащите се източни звучения прозира усещането на народа (да, на народа!) за местоположението му върху картата. През 1991 година от всяко ъгълче струеше американска музика. После имаше времена, когато на всяка крачка беше "кеф ми стана". Сега "щом го хвана" е започнало да се превръща в нещо друго - и ако се замислим, това "друго" започва да прилича на истинско, в него е и националното, и глобализираното, интересът към него ще е двигател за развиването му.
Та, да имаме надежда и да имаме доверие - цялата тази гора на изкуството, която ни заобикаля, е израснала от стъгди и кръчми и е напоявана с кръв и други телесни течности. Може би още едно дръвче?...

Христо Буцев



Малка съм аз, ти си голям, как не те е срам
Искаш сега, просто така, с теб да съгреша
Надя, Sexy