През призмата на пирамидата
Не бих се ангажирал с наблюдения върху попфолка, ако не ме интересуваше логиката на културните табута в България и невъзможността категорично да определя въпросното явление: дали то е музикално, или е социално... Или и двете?
В случая съм предизвикан от петия рожден ден на сп. "Нов фолк" - на пищна церемония в зала 1 на НДК бяха връчени поредните, 24 (двадесет и четири!) на брой, годишни награди, присъждани от публиката на изданието. Шоуто, прочее, демонстрира воля за тотална представителност на ставащото в жанра (въпреки че по повърхността му избиваха две основни травми: аудиторията трябваше да бъде убедена, че скандали вътре в бранша вече няма, както и че всички изпълнители - за разлика от предходни години - пеят на живо).
Отстрани погледнато, като културно табу попфолкът е монолитно явление. Демонстративната погнуса от него много ясно очертава границите му и не толерира никаква идея за нюансираност, никакви вътрешни разслоения. "Културният човек" е един вид задължен да притиска ушните си миди при самото споменаване на който и да било изпълнител от този жанр. Само че на концерта аз поне не разпознах общия знаменател, чрез който всички изпяти песни да образуват единното пространство на попфолка. Предполагам, че той вече е осъществил достатъчно количествени натрупвания, за да започне - съзнателно или не - да се "етажира". Въпросното вътрешно разслояване сигурно е мотивирано от сложните игри на признание, протичащи между изпълнители и публика; от различните степени на съвпадение между ценностите/интересите на едните и на другите.
Но какъвто и да е този знаменател, той определено не е чисто музикален - не смятам, че извън текста и външния вид на изпълнителите бихме могли да го различим от някакъв излъскан вариант на етническата музика например - от една страна, и от естрадата - от друга. Това са, най-общо казано, неговите граници, но вътре в самия жанр те не се смятат за равностойни.
Доколкото успях да забележа, най-долу в йерархията на българския попфолк се намира ориенталската интонация (примерно, Рейхан и Есил Дюран), а най-горе - подсладената европейска попмелодия. Тоест, вътре в себе си жанрът е структуриран по начин, подобен на представянето на музиката по официализираните от БНТ и БНР норми... И сам присъжда на най-типичните си проявления по-нисш статут. Публиката приемаше най-радушно тъкмо най-"циганските" изпълнения, но пък присъди официалните награди на най-естрадните. И наистина, ориенталското - като постоянно изтласквано от нас подсъзнание - ври и кипи на дъното на жанра и наелектризирва публиката. Но именно то дефинира въпросната пирамида като етнокултурна - и този факт донякъде обяснява широко разпространената погнуса от фолка, която е погнуса от представата на българина за "ориенталското" в самия него. (Другото обяснение е социално, тоест според общоприетото мнение почитателите на този вид музика принадлежат към определени слоеве и изпитват недостиг на образователен ценз).
А що се отнася до върха на пирамидата, наистина недоумявам какво по-точно различава попфолка на Бони от естрадата на Нели Рангелова; и неизвестния за мен Стефан Митров от всеизвестния Георги Христов?..
Да продължа с наблюденията си: най-долу в йерархията е жизнерадостната енергия на ханша, а най-горе -истериката на "сърцето". И докато кючекът е неизменен в рамките на попфолка, то през 90-те хорото в съзнанието на слушателите очевидно е изгубило надпреварата с баладичните реминисценции от фестивалите в Сан Ремо през 80-те години или от "Златният Орфей". На концерта попфолкът премина транзит през българската фолклорна специфика (стига тя да не бъде приета като мостра от носталгията по Македония в лицето на Райна). А забележително е, че мнозина от попфолк-изпълнителите са участвали още като деца в ансамбли за народни песни и танци, а други са поели пътя си към попфолка от естрадата.
Но докато онова, което по традиция наричаме фолклор, е възвеличено като "автентичност" и му се вменява ролята на универсална витрина на България, то попфолкът е стабилно заседнал в дъното на йерархията, той е "срамното лице" на българската музика; "срамно", прочее, както си мислим ние, за пред "европейските" хора, които ще го чуят и ще си помислят какви сме ориенталци... Но дали наистина ги дели чак толкова дълбока пропаст? За слушателите, които наблюдавах, очевидно не беше така - тоест те не припознават двете явления като принципно различни. Млада, екзалтирана, надошла от крайните квартали, публиката в НДК се кефеше на всичко, което й се струва нейно социално възмездие срещу всекидневните унижения от статуквото.
И още: докато в дъното на йерархията на попфолка е ентусиазмът на аматьорството, най-горе примитивната мощ е канализирана (и банализирана) в конкретни, външни на попфолка, културни стандарти. По пътя към върха на пирамидата обаче от заразителната музикална енергия е изпаднала предимно творческата потентност, както у видимо копиращата естрадни модели Глория.
С други думи, историята на попфолка през 90-те години у нас може да бъде резюмирана като "колкото повече поп-, толкова по-малко фолк".
От друга страна, не забелязвам някой от средите на най-новата българска попмузика да разпознава Глория като "своя" - независимо че натрупването на музикалните й капитали вече я е изнесло извън рожденото й поле. В резултат напъващите се да прескочат или да се върнат в естрадата изпълнители продължават да се въртят "своечужди" в орбитата на попфолка. Независимо че дори текстовете на песните им са хигиенизирани от всякакви позовавания на телесната долница, от какъвто и да било хумор, интелигентската погнуса от елементарността им остава.
Друга хипотеза за общия знаменател на попфолка: дали пък не е запазена марка на една комерсиална индустрия - когато купуваш запис, произведен от "Пайнер" примерно, неговият изпълнител моментално придобива етикета "попфолк"... Или днес спецификата на явлението се дължи не на композитори, текстописци, изпълнители, а на аранжорите, които внасят ориенталския фермент в музикалната структура в една или друга дозировка?
Сигурен съм обаче, че ако българските образовани среди имат някакви мултикултурални претенции, те трябва да отворят сетивата си тъкмо към най-низовите явления в попфолка. Защото през Рейхан, Азис, Софи Маринова или Есил Дюран можем да наблюдаваме белите петна на собственото си зрение.

Марин Бодаков