Аз така работя с историите
Роден през 1967 в Прага, Петр Зеленка завършва кинодраматургия във ФАМУ (1991), работи близо две години като редактор в студия "Барандов" и консултант в BBC, Лондон, като по същото време (1990-1996) успява да пласира куп свои сценарии в Чешката национална телевизия. Автор е на ред документални филми, визиращи чудаци от различни сфери: журналисти ("Портрет на Карел Хвиждяла"), имитатори ("Колекционерът на гласове Вацлав Фалтус") и естествено, музиканти ("Висаци Замек 1982-2007"). Режисьорският му дебют в игралното кино е филмът-мистификация "Мняга - Хепи Енд" (1996). Фурор в Чехия, награди от Котбус и Пилзен, почти целогодишни прожекции в Германия и Холандия. Следва филмът, превърнал се в култов за младите в Чехия - "Копчари" (1997). Зеленка става световноизвестен - голямата награда "Тигър" от Ротердам, "Golden Rosa Camuna" в Бергамо, "Чешки лъв" за най-добър домашен филм на годината, приз на ФИПРЕССИ във Валядолид, "Сребърен Александър" в Солун и още толкова награди от по-малки фестивали. През 2000 Давид Ондржичек заснема неговия сценарии "Самотници". Следва 30-минутният телевизионен "Силите" (2000) и суперуспешната пиеса "Притчи за обикновената лудост" (по мотиви от едноименната книга на Чарлз Буковски). За да се стигне до най-голямото събитие в чешкото кино напоследък - втората "мистификация" на Зеленка, озаглавена "Годината на дявола" ("Кристален глобус" в Карлови Вари, наградата на ФИПРЕССИ в Котбус, "Златна тайга" от фестивала "Духът на огъня"). Освен че представи филма си в зала 1 на НДК, Петр Зеленка беше и основна фигура в международното жури на VII София Филм Фест.

- Очевидно "Годината на дявола" е свързан повече с игралния ви дебют "Мняга - Хепи Енд", отколкото с "Копчари". "Документалната мистификация" ли е вашето амплоа?
- Може би. Не точно "документалната мистификация", а по-скоро използването на реални личности във фикционални ситуации. И други са правили този тип мистификации, но без реални музиканти. За мен най-важно е, че хората участват във филмите ми с истинските си имена. Това ме забавлява, но "Годината..." беше за последно. Два подобни филма са достатъчни - повече няма да правя така (смях).
- Преди време разпитах някои познати от Чехия дали наистина съществува група "Мняга". Никой не беше съвсем сигурен.
- Съществува, разбира се. Истинското й име е "Мняга Ждьорп". Били са най-популярни около 1969. Те са мои много добри приятели. Почти бяхме започнали работа върху документален филм за тях, когато помислих и им казах: "Ей, дайте да направим нещо по-голямо, нещо смешно". Така се стигна до идеята за "Мняга - Хепи Енд". Не мога да кажа със сигурност коя част от филма е измислена и коя не. Разбира се, никога не са свирили, облечени като зеленчуци. Макар че със сигурност от време на време им се налага да свирят по партита на спонсори. Когато филмът беше готов, най-изненаданите бяха те. Всичко това действително им помогна да станат отново известни. След премиерата пълнеха зали с по 3000-4000 души.
- В момента "Чехомор" са доста популярни в Чехия. Може би благодарение на "Годината на дявола"?
- Донякъде. Преди една-две година те бяха сравнително неизвестни. Но Джаз Коулман действително дойде в Прага, за да работи със симфоничния оркестър. Свърза се с "Чехомор" и заедно издадоха албум. Тази част от филма се припокрива доста с реалността. Мисля, че именно работата с Джаз Коулман и симфоничния оркестър ги направи популярни. Така или иначе, днес те са суперизвестни - последният им диск беше продаден в тираж 60 000, което за Чехия е наистина много.
- Стилът на песните същият ли е?
- Да, напълно. В действителност те не композират нищо. Песните им са изцяло на фолклорна основа. Това малко ги ограничава, разбира се. Но пък са страхотни музиканти.
- Свирят ли действително с Яромир Нохавица?
- Да. Миналата година направиха доста концерти. Ние им организирахме съвместно турне, за да заснемем филма. Общо 20 концерта, от които 5 записахме изцяло. Но не мисля, че отново ще свирят заедно. Взаимно не си допаднаха кой знае колко.
- Много забавен е моментът във филма, когато канят цигуларя на "Чехомор" да свири в хотелски асансьор, защото шефовете на хотела решили, че така излиза по-евтино, отколкото да плащат за записи със скъпи авторски права. И тази случка ли е инспирирана от действителността?
- Май че я измислих. Подобен мотив има и в пиесата, която правех по това време. Там става въпрос за композитор, който пише музика за асансьори. Но поръчителите не му плащат авторските права и той решава да ги съди. Когато разбира, че губи делото, бесен, отива в съда със сифон за газирана вода в ръка. Преди това, обаче, се изпикава в сифона. И с течността напръсква всички в съдебната зала. Това е историята. Малко е крайна - едва ли това е начинът да протестираш в съда. Разбира се, той можеше да подпали хотела и да влезе в затвора. Но, хм, аз така работя с историите. В "Годината на дявола" използвах това само като мотив. Истината е, че "Чехомор" от 15 години са си улични музиканти - изпълненията им са между свирене и просене. Било то на улицата, в хотела, на сватба или на погребение...
- А преди това участвали ли са във филми, както се твърди в "Годината на дявола"?
- Само лидерът Франта Черни. Той играеше таксиметров шофьор в "Копчари". После имаше малки участия в два филма за телевизията.
- Разкажете повече за Карел Плихал - може би най-важният персонаж във филма.
- Той също е реален музикант. При това фантастичен. Но ние не използвахме нито една от песните му. За него това беше първо участие в киното. Наистина си пада малко психопат - извънредно труден е за общуване. Например може да не отговаря на обажданията ти по няколко месеца. Наистина много мрази хората и се страхува от всякакви контакти. Истински параноик. Когато му казах, че правя филм с Нохавица и искам да участва, той заяви: "О, никога няма да дойда в Прага!". Очертаваше се да бъде много трудно. Тогава реших да използвам Петер, лидерът на "Мняга Ждьорп", който е близък приятел на Карел Плихал, ако изобщо може да съществува подобно нещо като приятел на Плихал в нормалния смисъл на думата. Накрая Карел се съгласи. Но по време на снимките се промени много. Започна да му харесва, забавляваше се наравно с останалите. Обаче ние непрекъснато му казвахме какво да прави. Защото той е напълно изгубен в своя живот - съвсем целенасочено живее абсолютно сам в малко селце в пустинята. Никога не го видяхме тъжен, с удоволствие свиреше на китара. Мисля, че е чудесен актьор. Изобщо не е нужно да "играе" - само лицето, изразът са напълно достатъчни. Щастлив съм, че наистина променихме малко живота му - премести се в Прага, спря да се страхува от хората в такава степен. Много ценен човек.
- Чух, че Яромир Нохавица е нещо като "чешкия Висоцки". Наистина ли е толкова популярен сред младите?
- Да. Той е любимец на всички поколения. Но мисля, че повече напомня Булат Окуджава, отколкото Висоцки. Най-малкото, защото няма Бог. Странното е, че започна да пее сравнително късно - през 1982, когато беше на 29. Дотогава пишеше поезия и текстове за други изпълнители. Изведнъж реши да прави концерти и успя. Първият му голям албум ("Безцелно", 1988) беше разграбен за броени дни. Оттогава неговата слава никога не е спадала, въпреки че спря да пее за известно време заради алкохола.
- Той ли беше най-трудният за ангажиране във филма?
- Мисля, че да. Не защото не хареса сценария - напротив. Харесваше и предишните ми филми. Но е доста горделив. Типична рокзвезда. Беше наистина трудно да се работи с него. Винаги е на дистанция. Истински съжалявам, че не можахме да се сближим повече.
- Доста странно. Във филма няма и помен от подобно излъчване.
- Да. Внимателно изрязахме всичко на монтажа. (Смях.) Наистина е труден човек, но мисля, че това, което е направил, е по-важно от това, какъв е всъщност. Не искам да показвам недостатъците на хората, нуждая се от добри, позитивни личности. А той в крайна сметка, е персонажът, който изнася цялата история.
- На миналогодишния СФФ беше показан "Самотници", заснет по ваш сценарий. Честно казано, не можех да повярвам, че вие сте написал това.
- Е, хм, аз го написах. (смях) Кое ви кара да се съмнявате?
- От една страна е откровено скучен в сравнение с вашите филми, а от друга - прицелва се във възможно най-широка публика.
- Да, така е. Но Давид Ондржичек искаше да направи "сигурен" филм и промени сценария. Ако аз го снимах, щях да го направя по-тъжен. Исках да покажа, че хората могат да обичат истински само себе си и всъщност нямат готовност за саможертви. Но в края на краищата това е филм на Давид Ондржичек, не на Зеленка.
- Навързването на отделните малки истории е най-любопитното нещо във филмите ви. В т.нар. "ново българско кино" сюжетирането е най-големият недостатък. Каква е ситуацията в Чехия от тази гледна точка?
- Чешкото кино по принцип здраво стъпва върху сюжета. Понякога той е слаб, но винаги го има, винаги най-важна е историята, която се разказва. Годар, например, е много популярен в Чехия, но само като киноикона. Не и като автор с последователи.
- На последните две издания на СФФ видяхме три различни типа чешки филми: "Изход Ангел" на Владимир Михалек, "Трябва да си помагаме" на Ян Хржебейк и "Тъмносин свят" на Ян Сверак. Кой от тях надделява днес в Чехия?
- Трудно е да се каже. Радвам се, че говорите за различни типове кино, защото хората обикновено се ограничават до определения като "чешки филм", "немски филм" и т.н. Нещата опират, разбира се, до различни индивидуалности. Ян Сверак винаги е искал да прави филми в холивудски стил. И след като успява добре да се продава, защо не. Има добра публика в Чехия, а и в чужбина. Колкото до Хржебейк, мисля, че той доста прилича на Ян Сверак - все търси по-прекия път към аудиторията. В този смисъл не мога да ги определя като различни типове автори. Техните сюжети могат да бъдат определени като HBO-истории - всичко се сдъвква внимателно, рядко се разчита на зрителското въображение. Опасното в такива случаи е, че се къса всяка връзка с реалността. Винаги съм бягал от подобен тип кино. Едва ли "Изход Ангел" е добър пример, но той също стои от другата страна. Само не казвайте, че ви харесва.
- Не, разбира се, че не. Основният проблем на филма е, че претендира за оригиналност. А всъщност само камерата е нестандартна...
- Михалек е доста непостоянен в работите си. Не е от тези, за които можеш да кажеш, че пазят стила си - всичките му филми са тотално различни.
- И за мен беше странно, като видях филмографията на Михалек, защото "Изход Ангел" изглеждаше като неуспешен дебют.
- Да. Абсолютно. Всеки негов филм носи чертите на дебют.
- Споменахте, че спирате с "документалните мистификации". Какво следва оттук нататък?
- Готов съм със сценарий, в който действието се развива в САЩ. Озаглавен е "Най-добрите филми в живота ни" и в него се преплитат три истории на хора, засегнати от киното по един или друг начин. Има двойка японски тинейджъри, които скитат из Америка по следите на "Волния ездач" и търсят авторите на филма. Всъщност те искат да открият Джак Никълсън и да го напъхат в идиотски японски ритуал. Другата история е за 50-годишен мъж, чиято дъщеря го съди за морални щети, след като разбира, че се е снимал в порнофилм през 70-те. В съда гледат филма, но след края на прожекцията бащата неочаквано е поканен да участва на кинофестивал в Манила. Третата история е за таджикистанец, който пристига на фестивал в Лос Анжелес, за да представи филма на своя мъртъв приятел, убит по време на гражданските сблъсъци в Таджикистан. Саундтракът ще бъде основно руски рок. Мисля, че ще пасне идеално на американските пейзажи. Продуцентът ми Павел Стърнад движи нещата. Но кога ще снимаме - нямам представа. Имам и още един проект. Той е доста по-скромен и е базиран върху пиесата, която написах миналата година ("Притчи за обикновената лудост"). Надявам се, че ще мога да го заснема само с чешки пари.
- Историята с японците в САЩ леко напомня на "Мистериозният влак" на Джармуш.
- Може би. Но това ще бъде смешен филм, а "Мистериозният влак" ми беше доста отегчителен. Гледах го няколко пъти, за да съм сигурен, че не открадвам нещо.
- И трите ви филма са богати на абсурдни ситуации, но те винаги са съчетани с фантастичен, сюрреалистичен елемент.
- Да. Опитвам се да използвам подобни елементи, като ги комбинирам с реалността. Често пъти тя е по-абсурдна и тогава се получава най-добре. Например проектът, за който разказах, започва с епизод в американската пустиня, където археоложка експедиция попада на някаква находка. Всички мислят, че става въпрос за древна цивилизация. Но идват експерти и се оказва, че това са останки от декорите на филма "Нетърпимост" на Дейвид Грифит. После пристигат хеликоптери и транспортират древните декори до Денвър.
- Това май няма да е много евтин филм?
- Заради хеликоптерите ли? Не, те са сравнително евтини. Най-скъпо е, когато снимаш в голям американски град и трябва да блокираш улици. Не съм сигурен, но мисля, че 3 милиона долара ще ни стигнат. Наистина ще е скъпо за нас, но...
- Ако не е тайна, колко струваше "Годината на дявола"?
- Милион и половина долара. Това беше евтин филм, дори за чешките стандарти. Повечето пари похарчихме по музикантите - те са скъпи хора. Доста по-скъпи от актьорите. Но аз все още не мога да проумея чешката икономика - филмът беше на първо място в боксофиса, телевизията също ни плати за излъчване, саундтракът беше - 1 в Чехия за пет седмици, а продуцентът ни в момента е на нулата. Има чешки филми, много по-скъпи от нашия, при това с лош боксофис, за които наистина не мога да разбера откъде и как се финансират.
- Един въпрос, който не мога да не задам, макар че вероятно ви е писнало от него...
- Как намирам София? Или за българските момичета? (Смях.)
- Кои са важните личности в киното за вас? Какво ви е повлияло?
- На първо място Бунюел - заради абсурдните истории. От чехите - ранният Менцел, заради поетичността и добрите сюжети. Форман също, разбира се. Най-много ми харесва може би "Излитане", първият му американски филм. По-късно, през 80-те и 90-те, в Чехия няма толкова добри режисьори. Най-трудно е да ти повлият черно-белите филми. Те пресъздават съвсем друг свят. Чувствам се доста странно, като прочета, че някой е повлиян от филмите на 40-те например. Донякъде си мисля, че това е проблем и на българското кино. Докато гледах "Рапсодия в бяло", нямах усещането, че е сниман сега. Разбира се, има конотации към съвремието, но повече носи духа на 60-те.
- Той все пак е изключение. Повечето български филми са далеч по-малко артистични.
- Да, сигурно е така. Ни най-малко не искам да критикувам филма. Всъщност той беше един от малкото в съзтезателната програма, които ми харесаха.
- Проблемът на киното ни днес е най-вече липсата на интерес у зрителите.
- Мисля, че в това отношение "Емигранти" е добра находка. До голяма степен той е филм за зрителите. Първата половина е доста приятна. Особено ми хареса началната сцена. За мен основен стандарт за оценяване на даден филм е дали някой негов епизод ще остане в съзнанието ми. В ситуации като тази - фестивал, на който гледаш поне по три филма дневно, това е основен критерий. Аз също се стремя към това - да накарам зрителя да запомни филма чрез няколко силни сцени.
- За първи път ли сте в жури на международен фестивал?
- Не. Преди две години бях в Сараево, после в Котбус и сега тук, в София.
- И как е?
- Проста работа. Ставаш, отиваш в киното, гледаш цял ден филми, после обратно в леглото. Често е доста досадно, но винаги очакваш Филма. И понякога той идва. Много е важно да харесаш поне един филм. Иначе ставаш все по-безразличен и се чувстваш неловко в ролята на арбитър. Лошото е, че не съм известен продуцент например. В този смисъл не мога да помогна на никого, дори конкретният филм да ми хареса много. Мисля, че журитата трябва да бъдат съставени от хора, които могат да те подкрепят. Не като мен - аз самият се чудя как ще оцелея, как ще намеря пари за следващия филм.

Разговора води Олег Константинов



Разговор с
Петр Зеленка