Това е България
Роди се нов фолклорен ансамбъл на име "Българе", обявен като национален. Не е излишно да кажем, че такъв статут се дава трудно, по заслуги и след определена процедура. Да речем, че това не е толкова важно. Шест месеца след основаването му видяхме и първия спектакъл - "Това е България". Една амбициозна идея да се покаже българският фолклор не само в пълното му разнообразие, но и като "осмото чудо" на света. Чудото трая почти три часа, разхождайки ме в седемте познати (за мен) етнографски области, като от самото начало бях предупредена, че такова нещо не съм виждала, та да се почувствам богоизбрана. Освен това трябваше да видя не просто фолклорен спектакъл, а фолклорен мегаспектакъл, иначе казано" голямо зрелище". Голямо зрелище, обаче, не видях! Видях дълъг фолклорен концерт, с образователна цел, в който "чужденецът" (Георги Черкелов) разказваше какво богатство Господ е дал на българите. Вместо петролни кладенци и диамантени находища - безценната съкровищница на народното творчество. Дотук добре, но нищо ново! Даже, бих казала, тук-там имаше лош прочит на стари танци: "Шиници" на Кирил Дженев, "Коледари" на Тончо Тончев, "Хоро в София" пак на Дженев. Да изключим факта, че никой досега не си е позволявал лукса да прави тричасов спектакъл. По обясними причини. Разходката от област в област не ми показа нищо по-различно от това, което знам. Може би поради липса на цялостна драматургия или по-дълбок поглед не само върху историята, но и върху етнографията въобще. Традиционната драма в Родопите, където турците са безчинствали; вечно готовите да леят кръв македонци; шопите със задължителните шеги и закачки; добруджанците - винаги работливи, свързващи всичко със земята; а по Дунава времето тече различно, там правят и магии за здраве. Едва в Странджа се разви някаква драма на самотна майка, свързана с нестинарството, но се намесиха пехливанските борби и идеята се разми. И така до празничните тракийски танци и бутафорния станиолен дъжд, който се посипа на финала.
Да се самонаречеш национален ансамбъл от една страна не стига, пък от друга не е задължително, тъй като самата дума ансамбъл означава единство на няколко компонента: оркестър, хор и танцов състав. Така че трите заедно, като излязат на сцена, да напълнят и ушите, и душите на хората. Колкото и да е тежка тази машина, живата връзка между изпълнител и зрител е ценна и тогава чудото "изкуство" се случва. Поднесен изцяло на плейбек всеки спектакъл, както и този, се превръща в стандартен концерт. Не случайно музикантите-солисти (тъпан и гайда) бяха бурно аплодирани. На нашия фолклор силата му е в автентичното звучене. Колкото по-внимателно се пипа, толкова по-добре.

Ирина Войнова