Две книги в една премиера
На 2 април т.г. издателство "Сонм" покани в ЕБКЦ театрали, културолози, философи и просто приятели на премиерата на две свои издания от библиотека "Прочити": "Театърът на 90-те. "Реплика от ложата" и други текстове" (С., 2001) и "Авторът и неговият интерпретатор. Драматургията на Фридрих Дюренмат и сценичната й рецепция в България" (С., 2002). И двете книги са на Виолета Дечева - "любимата авторка на издателство "Сонм" и театрален наблюдател на вестник "Култура". Така започна Тодорка Минева, представител на издателството, и даде думата на Копринка Червенкова да представи първата книга. След това Александър Кьосев говори за втората. Публикуваме със съкращения техните изказвания.

Копринка Червенкова:
Сборникът "Театърът на 90-те" може да се чете по различни начини, през различните му пластове. За мен лично най-любопитни се оказаха два от тях.
Първият, на пръв поглед по-лесният, съдържа професионално описание на българския театрален пейзаж в едно десетилетие. А това описание никак не е без значение. Защото през него се виждат както смисловите ядра, занимаващи нашия театър, така и естетическите му амбиции. Вижда се и още нещо - формирането и утвърждаването на нови театрални естетики. През този период определено може да се говори за естетиката "Сфумато", естетиката на театъра "Морфов", на театъра "Москов", малко по-късно - на театъра "Гърдев", на рано прекъсналите, за съжаление, опити на театъра "Камбарев" и т.н. Тоест, въпреки всички вопли и страдания по "загиващия български театър", картината се оказва съвсем не трагична. Напротив - никак не е малко за някакви си 10 години пред очите ни да се заявят 4-5 нови, ярки и категорични театрални почерци. И ако се прибавят към тях честите гастроли на задграничните български режисьори Димитър Гочев и Иван Станев, перспективата започва да изглежда дори добра.
Вторият, по-важен за мен пласт, е свързан с контекстуалното четене на българската театрална продукция. Любопитно е да се проследи как през годините театърът е променял погледа си към света във връзка, пряка или опосредствана, със събитията от текущия живот. Как, без да иска, е поглъщал настроенията на обществото и се е опитвал да ги превръща в артефакти. Изключително показателни в това отношение са текстовете, които се поставят. В първите години на 90-те доминиращите автори са, най-общо казано, абсурдистите - от Бекет и Йонеско през Хавел и Арабал до Стратиев, Минков и Кулеков. Видимо театърът (както и всички ние) се е опитвал да опише някак случилото се, за да намери обяснение на случващото се. Аз обаче не съм сигурна, че естетиката на абсурдистите е универсалният ключ към смисъла на някогашния ни живот. И тази ми хипотеза се потвърждава от два факта - първо, театърт не успя да превърне драматургията на абсурдистите в събитие; обратното - резултатите са по-скоро близки до провала. И второ - самият театър доста бързо се отказа от тези текстове. За да се върне при проверените стойности - той отново стъпи върху Чехов, Шекспир, тук-таме Ибсен, за да се опитва през тях да "чете" живота ни. Какво и как прочете, е вече друг въпрос. По-важното е, че дори текущият репертоар позволява да се проследят лутанията на едно общество в криза.
По още начини може да се чете тази книга - и през сложните връзки между етическото и естетическото, и през екзалтациите и фрустрациите на театралните хора; дори през екстатичното им занемяване пред непроницаемостта на света, което някои от тях успяха да превърнат в изключително красива форма.
За мен обаче, наред с "приятните изненади", книгата поднесе и една неприятна. В цялостта на случилото се във и с българския театър изведнъж се видя, че амбицията си да разбере света театърът е свързвал предимно с чужда драматургия, с чужди модели. С много малко изключения (най-категорични от които са новите текстове на Константин Илиев и Боян Папазов) важна драматургия не се появи. Както обществото блуждаеше между различни вносни модели, така и театърът се крепеше единствено върху тях.
Остава обаче надеждата, че следващите десетгодишни наблюдения на Дечева ще имат повод да съобщят, че тази грешка е поправена.

Александър Кьосев:
Проблемът за рецепцията винаги ме е вълнувал, както като теоретичен, така и като патриотичен проблем. Българската култура, както сегашна, така и минала, може да бъде описана като една дълга и тягостна рецепция. Тази рецепция, както знаем от теориите на рецептивната естетика, е изпълнена с едно основно събитие и то е наречено "недоразумение". В този смисъл изборът на Дюренмат, като рецептивистки ключ към българската проблематика, е доста провокативен, защото той дава огромен брой предложения за недоразумения. Като човек, който се е занимавал с литературна рецептивистика, си дадох сметка колко трудно е изследването и колко по-различна е рецепцията на едно театрално събитие. Театралната рецепция се отличава с двойна ефемерност - в нея не присъства самото произведение (театралният спектакъл), а само косвени свидетелства за него. В този смисъл театралната рецепция се разпада на много рецепции: Как българският режисьор възприема чуждия автор? Как българският критик възприема работата на театралния режисьор, възприел чуждия автор? Как българската публика възприема възприятията на българския режисьор и критик?; и т.н., и т.н. Освен това Виолета Дечева се занимава с периода на 60-те и 70-те, който сам по себе си е допълнителен проблем, тъй като притежава свой собствен идеологически филтър, а за този филтър, освен клишетата, ние знаем много малко. Всичко това прави изследователската задача изключително сложна и с радост мога да кажа, че авторката се е справила с нея блестящо.
Анализът на българската рецепция на Дюренмат Дечева започва с постановката "Посещението на старата дама" на Леон Даниел през театралната идеология на Брехт, която самият режисьор възприма по свой си начин. Тоест показва се как в самото начало на срещата на българската културна и театрална сцена с толкова сложен автор като Дюренмат е извършена подмяна, сериозна грешка. Виолета не използва думите "подмяна", "грешка" и "недоразумение", аз усилвам нейните тези и поемам за това отговорността.
Самата авторка има деликатен стил на писане, характеризиращ се с грациозна ерудиция, проявяваща се ходом. Тази скрита, лаконична ерудиция, която не се натрапва на читателя, аз много харесвам и ценя. Изобщо книгата като цяло излъчва сдържана интелектуалност и насоченост към проблемите, а не към моженето и знаенето на автора й. Това е нещо много ценно и, общо взето, рядко срещано на фона на нарцисизма на българската хуманитаристика.
Ако нещо в тази прекрасна книга липсва, то е едно по-нетеатрално и по-общо мислене за българската социалистическа идеологическа сцена. За нея е намекнато, анализирана е в отделни свои детайли, но отсъства концепция за това какво тя представлява като цяло. Разбира се, това не е вина на Виолета Дечева, това е вина на всички нас. Защото, ако отсъства нещо в българската хуманитаристика, то е ясната концепция за т.нар. тоталитарно културно наследство. Кое от него е наследство, а кое срам и позор?
Ние не можем да очакваме от една книга да свърши работата на цяла интелектуална прослойка. Дечева е свършила прекрасно своята работа. И тя много добре си дава сметка, че всъщност истинската рецепция на Дюренмат вероятно се случва в момента - тъкмо чрез нейната книга.