Византийската философия:
нови хоризонти на изследванията


Сборникът "Византийската философия и нейните антични източници" едва ли ще изненада кой знае колко неспециалиста. Още по-малка ще е навярно изненадата у разглезения български читател, изхождащ само от очевидностите на местната ситуация. Както в почти нито едно друго отношение, България е днес лидираща в тази проблематика и тукашните дадености много трудно дават представа за средностатистическото положение на нещата.
То е обаче много добре известно на Катерина Йеродякону, преподавател едновременно в Атина и Оксфорд, която стои зад сборника като негов архитект и основен автор. Томът съдържа въведение на съставителката, единадесет статии и един епилог с автор Л. Бенакис (Атина), който се опитва да представи съвременните изследвания по византийска философия, но проявява склонност към тенденциозна ущърбност.
Без никаква действителна кореспонденция с него са текстовете на П. Атанасиади (Атина), Д. Бърнс (Женева), Б. Биден (Гьотеборг), Д. Дюфи (Харвард), С. Ебезен (Копенхаген), М. Фреде (Оксфорд), П. Калигас (Атина), Г. Караманолис (Оксфорд) и на самата К. Йеродякону. Предмет на анализ са прецизно ограничени моменти от мисловното наследство на Василий Велики, Иоан Дамаскин, Михаил Псел (неколкократно), Теодор Метохит, Варлаам, Григора, Палама, Плитон и Георгий Схолар, както и два анонимни трактата, единият от които по политическа философия (VI век), а другият по логика (XI век).
Значимостта на сборника би могла да се опише чрез едно - макар и кратко - напомняне за равнището на изследванията в началото на настоящия век. Ако византинистиката изобщо получава научен статут някъде около началото на XX век, то първата обзорна книга по византийска философия се появява в Париж през 1949 г. (В. Татакис). След нея са книгите на Х.-Г. Бек (1959) и Г. Подскалски (1977). На темата е посветена и една солидна част от главното съчинение на Х. Хунгер (1977). Деветдесетте години на миналия век подсказаха началото на нещо като "бум" в изследванията, при което се повиши активността и в културите, наследници на византийската. Появиха се книгите на Н. Матсукас (Солун, 1994), Г. Каприев (София, 2001) и В. Георгиева (Скопие, 2001).
Следва да се забележи, че те ознаменуват по-скоро финала на един стадий, който може да бъде определен като фаза на първоначалното фактическо, тематично и методологическо натрупване. Колкото и да е странно, дори такъв наглед елементарен въпрос като питането относно наличието и характера на византийската философия продължава да се гледа от някои като дискусионен. Все пак трябва да се забележи, че през тези около 50 години бяха очертани формалните и съдържателните граници на византийската философия, бяха формулирани и обсъдени основните й теми, усърдно се печатаха неиздадени текстове (които продължават да са повече от публикуваните).
"Византийската философия и нейните антични източници" избира един подход, който дава гръб на генерализиращите проблематики, опирайки се стабилно на досега изграденото. Книгата се отказва от просветителството (изключение прави може би статията на С. Ебезен, посветена на ромео-латинското взаимодействие) и забива в дълбочина, насочвайки се свръхспециализирано към конкретни, но затова пък симптоматични проблеми. Впечатление прави както страховитият вече материален и технически ресурс, така и несъобразяването с лаическия стремеж към сравнения или аналогии с много по-детайлно изследваната западна традиция. Авторите се предпазват от обобщаващи изводи, давайки си ясна сметка, че новите открития ще поставят под въпрос много от досегашните очевидности или предразсъдъци.
Към цялата тази картинка следва да се добави и разширената "география" на изследванията. Днес става трудно да се говори за "привилегировани" места или центрове, доколкото средищата на научната активност в тази сфера фактически съвпадат с доста от по-големите академични институции най-вече в Европа, но напоследък и в Северна Америка.
Казано накратко, аз никак не се съмнявам, че сборникът "Византийската философия и нейните антични източници" на Катерина Йеродякону ще бъде тълкуван като първи цялостен продукт, реализиран в парадигмата на сега налагащия се нов, по ред втори етап от разгръщането на изследванията по византийска философия. Освен с тясната изследователска специализация, той се характеризира и с предприемането на масивно международно коопериране. Налице са всички основания да се твърди, че философската византинистика е пред прага на окончателното си академично етаблиране и пред формирането на свой принципно различен профил.

Георги Каприев

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина






Хетерология


Byzantine Philosophy and its Ancient Sources,
ed. Katerina Ierodiakonou,
Oxford University Press,
Oxford, 2002,
309 pages.