Мащабните скулптурни фрази
на Иван Русев
- Изложбата на Иван Русев в Националната галерия е доста впечатляваща като цялостно излъчване и подход към скулптурната форма. Как я виждате вие като част от художествения ни живот и като етап от неговото творчество?
- Тази изложба заварих в плана на галерията. В този смисъл заслугата не е моя за появата на Иван Русев в залите за временни експозиции на НХГ. Но това не ми пречи да следя много отблизо творчеството му, да имам представа как той работи и как се развива. И да съм убеден, че това е много силна негова изява. Виждам качествата на изложбата през няколко важни тенденции. Първата е свързана с мащаба. Иван е автор, който мисли в едри мащаби. Той действително разработва творбата като цялост и единство, обемащо не само скулптурната форма, но и пространството, което я заобикаля. Именно фактът, че Иван Русев работи не само върху конкретно произведение, а организира пространството, определя спецификата и силата на неговата изложба. Експозицията е мащабна дори в чисто физическите си измерения - обстоятелство, което се предопределя от големите обеми на материалите, както и от самото съотношение между форма и пространство.
- Какво ново показва Иван Русев по отношение на пластиката?
- Продукцията, показана в изложбата, е създадена през последните няколко години. С това е свързана и втората важна за мен тенденция в изложбата. Тя ни среща с пластика, която съчетава в себе си както (в някаква степен) природни елементи, така и активна човешка намеса. Иван Русев демонстрира изчистена скулптурна форма, в която наред с естественото излъчване на природния материал дискретно се проявява и човешката намеса. Колоните изглеждат хем неръкотворни, сякаш изваяни от времето каменни късове, хем са и специфична пластика, плод на човешко (и инструментално) усилие за преодоляване на съпротивата на материала. Тук е доловима намесата както на човешкия дух, така и на технологията, защото голяма част от работите носят следите от техническа обработка. Същевременно обаче творбите не бива да бъдат разглеждани всяка сама за себе си. Говоря за различните колони и структури, показани в залите на НХГ. Според мен те трябва да бъдат разглеждани като цялостна фраза, която е свързана със сложно организиране на пространството на залите в галерията. Защото авторът работи както с каменния обем, така и с въздуха около него; той гради цялостно взаимодействие и баланс между пълно и празно.
- Това не е често срещан подход в българската художествена действителност. На какво, според вас, се дължи липсата на скулптурни изложби, мислени в такива мащаби?
- Не е лесна работа създаването на експозиции от такъв характер в подобни мащаби. В българската скулптура в момента малко се мисли в такива измерения. Това е обяснимо, защото с промяната на ситуацията в страната изчезна голямата обществена поръчка. Изчезна и идеологическата рамка и обремененост, които бяха характерни за немалка част от монументалните скулптурни произведения. И този вакуум не беше запълнен от усилия, които имат повече или по-малко формален характер, но пък се движат в големия мащаб. Иван Русев е един от авторите обаче, който не само че не загуби това усещане, но се развива и акцентира преди всичко върху него. Затова в началото казах, че той мисли и се опитва да прави художествени фрази в мащабни форми, като включва в това изграждане не само подредбата на скулптурата, но и излъчването на самото пространство. От тази гледна точка действително си заслужава да се обърне по-голямо внимание на подредбата на нещата. Това е важно, защото там, където Иван Русев подрежда по-малки по обем структури, той търси внушителност и усещане за монументалност, като изгражда структури от инертен материал. Имам предвид една от залите, в която са подредени кубчета от пенобетон, върху които той разполага многобройни малки пластики. Интересен е начинът, по който се използва тази подложка; тя играе ролята на своеобразна природна среда. Благодарение на нея се създава много интересен контраст, тъй като Иван Русев се опитва да вкара, при това в зала, която има бароково излъчване, контрастното излъчване на струпан и драстично различен, общо взето, безличен, бетон.
- Мисля, че много важна роля в цялостното въздействие на изложбата играе светлината.
- Контрастът, за който говорех, всъщност се подсилва именно от светлината. Мисля, че за първи път така ясно и точно в скулптурна изложба може да бъде усетено и видяно значението на светлината. Иван Русев прави специално допълнително осветление за своите творби, като ги поставя в приглушена и леко сумрачна обстановка. Фокусираната светлина не само акцентира отделния скулптурен елемент, но до известна степен неглижира, оставя в сянка другата част от пространството. Контрастът между светло и тъмно действително съсредоточава вниманието на зрителя върху тези странни структури в пространството.
- Една от колоните при допир издава звук. Това също е интересно като част от целостта на експозицията, защото Иван Русев е мислил и за звуковия фон. Звукът се вписва органично в компактната цялост на изложбата и подсилва нейната мащабност.
- Има и архитектурни, и скулптурни произведения, които залагат не само на очите, но и на други сетива. Иван е впрегнал и тях. Разбира се, дискретно, защото иначе би се превърнало в самоцел. Това е плюс, но не бива да го считаме за основна и водеща тенденция в творбата. Важно е общото усещане, че изложбата е непрекъсната верига или разсъждение върху възможностите на пластиката и нейното съотношение спрямо пространство. Именно в това се крие до голяма степен магията на изложбата. Така мога да формулирам първоначалното усещане от непосредствения контакт с произведенията на Иван Русев.
След това идват съвсем прагматичните разсъждения. Започваме да се вглеждаме къде е работил човекът, къде е бил срезът на машината. Чисто технологически проблеми и все неща, които ме вълнуват като професионалист, защото искам да знам как са направени тези отделни детайли.

- Може би, когато човек започне да се вглежда в тези детайли, работите започват да губят от първоначалното си магично въздействие... В какво, според вас, се състои основното, което прави изложбата на Иван Русев самотно явление в българската реалност?
- Основното и важното за мен е постигнатата цялост в изложбата. Тя е интересната и плодотворната. Защото общоприетият начин, по който се развива и, да подчертая, се експонира скулптурата в момента, поне в популярните места за излагане, се движи някак си "на парче". В смисъл, че скулптурата в една редова изложбена зала обикновено е съпътстваща живописта като някакво по-специфично допълнение. Или пък, ако е само скулптурна изложба, тя се дообогатява с рисунка, с всякакви други елементи, които я превръщат в своеобразна, бих казал, класическа и много предъвкана предопределеност като визуално впечатление. Впрочем това е и основната визия на скулптурното произведение: скулптурата се гледа също "на парче" и в съответното скулптурно "парче" се търсят качества, които допадат или не допадат на зрителя.
- В изложбата си Иван Русев е преодолял този тривиален момент на експониране. В какво откривате организиращия момент за постигане на целостта в изложбата?
- В изложбата на Иван Русев разглеждането на работите в някаква последователност, протичането на разказ или разгъването на сюжет, както и тяхното следене от страна на зрителя, не може да се направи. В крайна сметка пластиката се състои до голяма степен от повтарянето на един-два модула. Те са ясни като конструкция - колонни или колонообразни структури, които се подреждат в пространството в различни конфигурации. Очевидно е, че търсенето на последователност в разглеждането под някакъв ред не е от съществена важност. Бих добавил, че и самият скулптор не се стреми към това. Той търси друго, което до голяма степен предопределя специфичното излъчване на изложбата. Това е цялостното компактно усещане за интервенцията на скулптурната форма в пространството, в което се държи сметка за разполагане на обеми в пространството, за разпределяне на маси и структури, за разпределение на обеми и плоскости, светлини и сенки, текстури и материи. Това, което авторът предлага, са всъщност артикулирани пространствени решения на залите, организирани посредством взаимодействието между материален скулптурен обем и въздушна среда. В този смисъл изложбата е цялостна и завършена - точно тези конфигурации от скулптурни форми не търпят друга подредба в тази среда. Това е точно и трудно попадение.
- Допреди няколко години Иван Русев работеше по-скоро в посока на фигуралното. Откъде, според вас, тръгва интересът му към тези колонообразни форми?
- Не съм много сигурен дали е имал по-голям афинитет към фигуралното. Трудно ми е да кажа откъде тръгва интересът спрямо специфичните колонни форми в настоящата изложба. Може би трябва да се има предвид обстоятелството, че той е близо в своите мащаби на работа до промишленото производство. Имам предвид факта, че неговото ателие е до кариера и той през цялото време е в непосредствен контакт с машини и съоръжения, които преработват природата по радикален начин и внасят в нея някакъв човешки елемент. Този елемент може и да е механичен, но така или иначе е една драстична интервенция в природната структура. (Като исторически пример на такава драстична интервенция в природната среда може да бъде посочено египетското изкуство.) Може би оттук тръгва цялата идея, защото всъщност онова, което предлага изложбата като детайл, има хилядолетен контекст. Колоната е нещо, което винаги е било пред очите на човека - както в своите природни варианти, така и в чисто човешки измерения. Колоната има както природни, така и човешки аналогии, функции, технически характеристики. Тя има прагматично, но и символично значение - да бъде символ на човешката фигура, на опората, както за храма, така и на небесния свод. Тя се открива в голямото и в малкото, има своите природни аналози, но и ръкотворен характер. Впрочем при Иван Русев винаги има много радикално преработване на първичен материал, което обаче запазва връзка с някаква природна структура. Струва ми се неслучайно обстоятелството, че той почти никога, или може би никога, не е работил с метал. Той е един от малкото автори, който се бори със съпротивата и твърдостта на камъка. Естествено е при преодоляването на тази съпротива да е налице радикалност на интервенцията (за да се поддаде на обработка, камъкът изисква още по-твърд материал от самия него). Ето защо самата борба с него изисква сблъсък на първични структури на материята. Дали на моменти акцентът ще попадне в някаква аналогия с човешкото, или пък с по-абстрактни форми, е въпрос на конкретния случай. Тази изложба е по-скоро абстрактна. Но така или иначе, достатъчно силно е заявено човешкото присъствие. И то е не само от интервенцията в камъка, а по-скоро от ситуирането на работата в пространството. Разполагането на тези грубовати, огрубени отломки, е в среда с много силно изявен културен контекст. Това е среда със специфично излъчване, което е много активно, защото става дума за бароковите зали на Националната галерия. В тази барокова изящност и ювелирност е внесена първична сила и огрубено обработване на материал, който е грапав, ъгловат и много здрав. Неговата подредба допълнително подчертава тези първични качества. Дори детайли като постаментите от пенобетон участват в изграждането на това внушение. Те също подчертават грубоватостта на експонираната материя със своята безлична тежест и обем, ако щете дори с отчупените страни на иначе прецизното си формуване (идеалната геометрия на формата е подвластна на ерозията) - детайл, който допълнително усилва внушението за естествения живот на материята. Всички тези елементи на изказа влизат в художествено обръщение, а Иван Русев е творец, който много добре усеща възможностите на този артикулиран изговор. Като че ли той напипва един донякъде подценяван или просто неексплоатиран в момента от българската скулптура начин на изразяване и действително се добира до мащабно разработване на проблема за пространството, неговите измерения и взаимодействието му с различни пластични структури.

Разговора води Светла Петкова


Иван Русев (1954) е завършил Художествената академия в София, специалност скулптура. Сред по-големите му изяви са: постоянна експозиция в Южен парк - София (1988, камък около 120 тона); Олимпийски парк - Сеул (1988, камък около 7 тона); Сант Йохан Тирол Австрия (1992, камък около 30 тона); Пуебла - Мексико (1998, камък около 10 тона); Ивасе - Япония (2000, камък около 7 тона); парк "Оборище" - София (2001, камък около 10 тона); Европалия, Белгия (2002, камък около 11 тона). Негови творби притжават повечето галерии в България, както и колекции в Германия, Испания, Холандия, Австрия, Мексико, Южна Корея, Франция, Белгия и Япония. Носител е на много награди.

Борис Данаилов е изкуствовед, специалист по история и теория на изкуството, както и по история и теория на културата. От няколко месеца е директор на Националната художествена галерия.

Разговор с
Борис Данаилов,
директор на НХГ





"Скулптура"
Иван Русев
Национална художествена галерия
27 февруари - 27 март