(Хипер)текстуален роман(с)
В това пространство, което се намира вътре в мен и теб, не моля за права, нито за територии. Тук няма граници, няма контрол. Обичайните канали не съществуват. Това е уредено анархично пространство, където никой не може да заповядва, макар всеки да се опитва. Това е страна без владетел. Свободна съм да идвам и да си отивам, когато пожелая. Това е Утопия. Тя никога не би могла да се случи отвъд леглото. То е моделът на управление на света. Никой не го е гласувал, но всеки се завръща в него. Това е мястото, където всеки идва/свършва. Повечето от нас се опитват да го превърнат във форма на власт. Твърде страхливи сме, за да направим нещо друго с него. Ала това не е власт. Това е секс.1

А това е цитат от последния роман на британската постмодернистка Джанет Уинтърсън "Книга на властта" ("The PowerBook"), издаден през двехилядната година. "Издаден" може би не е точната дума, защото текстът на този роман паралелно се чете от собствената си авторка в глобалната текстура на Интернет в съпровод от рекламни видеоклипове - дизайн на лондонската галерия "Tate Modern". Интелигентен, много техно- и много секси-, макар често олюляващ се на границата на кича и лесно изговарящ едри "истини" в стил "ню ейдж", романът на Уинтърсън, подобно предишните й романи, повдига сериозни въпроси - въпроси, които вече десетилетия наред постструктуралистите, както и изобретателите на съвременните технологии, разиграват в (хипер)текстуалните си хореографии. Как именно текстът разстила териториите на въобразеното и отлага реалността. Как полага границите на субектността и постоянно измества тяхното място. Как - подобно базисните клетки за възпроизводство (stem cells), които изтеглени от плацентата скоростно възпроизвеждат не само себе си, но и цели тъкани, органи и организми - текстемите възпроизвеждат световете ни и ни запращат в една (по думите на Барт) "не система от означаеми, а галактика от означаващи", чийто граници бележат ръба на човешкостта, на собствената ни мислимост.
Ако приплъзна мишката отново върху цитата на Уинтърсън, с който започнах, и кликна два пъти, отваря се прозорец с много линкове. Като че ли "леглото" и "сексът", в които авторката привижда една безструктурна структура, анархизирано и детериториализирано пространство, са фигура именно на киберпространството, на същото, в което "Книга на властта" твърди, че се пише и се случва. Тоест пред нас се разтваря една обратима структура: романът на Уинтърсън разказва за собствената си "хипертекстуална" направеност, като част от разказа се оказва повторното му хипертекстуално случване в Интернет. Или "Книга на властта" парадоксално е "все-още-печатна-книга", но "никога-вече-само-печатна-книга". Като такава, тя ни обърква, защото постоянно ни изправя пред въпроса, дали е книжно тяло, което се маскира като хипертекст, или е хипертекст, подвързващ многобройните си лексии в книжно тяло.
По думите на Теодор Хелсън, който в началото на 60-те години пръв дефинира хипертекста, става въпрос за "не-последователно писане, за текст, който предоставя избори на читателя и който се чете най-добре на интерактивен екран."2 Голямото предизвикателство, с което Уинтърсън се нагърбва, е именно възпроизвеждането на този екран през един сложен, мозаичен наратив, постоянно изтриван, запазван, ре-стартиран, захвърлян в кошчето за боклук, записван на харддиска, изпращан в имейли, и всичко това с помощта на услужливо меню, изнесено в съдържанието на романа. А нишката, която нанизва всички тези операции, е следната: интернет-писателката Аликс в реално време разказва приказки по мрежата. Така се запознава със своя читателка и я увлича във вълнуващ романс, в който реални и виртуални места и срещи се преплитат, за да се разплетат в няколкото паралелни несвършваеми свършека на (хипер)текстуалната любов.
Няма да се впускам в подробности и да преразказвам и анализирам множеството кибер-истории, които Аликс разказва на омъжената си приятелка, но една от тях ми се струва ключова както за постмодерната направа на романа, така и за новата етика на любовта, която Уинтърсън застъпва в текстовете си. Въпросната история е всъщност и първата разказана, или чрез нея Аликс прелъстява анонимната си читателка. Това е разказ за дребното момиченце с момчешко име Али - момчешко, защото майка му не можела да си позволи да храни повече момичета в семейството. Та през 1591 година Али се явява пратеничка на Сюлейман Великолепни с мисия да отнесе луковица от лале в дар на холандците. За да пренесе скъпоценния товар, девойчето бива дегизирано като момче, а луковицата - старателно пришита на мястото на липсващия на Али пенис. По време на пътуването, някъде около Генуа, корабът е нападнат от пирати и единствено Али оцелява, заради качествата си на любовник. Сам той (защото никой не разбира, че това е "тя") бива принесен в дар на арабска принцеса, която трябвало да бъде обучена в любовното изкуство преди сватбата й, но без да се отнема девствеността й. Нощ след нощ Али прави любов с принцесата, без да я накърни. Докато най-накрая тя сама го/я моли да й покаже "мъжкото" си тяло, възхищава се на това, което вижда и точно тогава луковицата от лалето свършва своето - семенцата се пръсват, дисеминират вътре в тялото на принцесата.
Разказът на Аликс е от епохата - дори не на пол-родовите - а на постродовите изследвания. "Родът" в този роман е "глагол, не съществително; позиция, която се заема, а не фиксирана роля"3. Това, което се оказва важно за етиката на любовта, не е хетеро- или хомосексуалният характер на връзките и социалната им конструираност като такива, а виртуалността на субекта, на нейните тяло и "род", хипертекстуалното им изработване, сложната им променлива означеност.
"Свобода, макар и за една нощ" е поканата, която разказвачката Аликс отправя по електронната поща до своята любима читателка. Тази свобода тя основава на едно разбиране за тялото като текст: текст, начеващ от "човекът-растение" и "човекът-машина" на Ламетри4, през детериториализираното "тяло без органи" на Дельоз5, до постмодерната фигура на "киборга", описана от Дона Харауей6.
Според Ламетри идеалното тяло е това на растението. То е здраво хванато за земята, от която се храни, без да изпитва нужди и несгоди; самоопрашва се; неподвижно е. По своя замисъл и функции тялото на растението е послушно. За разлика от растението, тялото на машината е място на изкуствеността, форма на конструирана свобода, на конструирано движение. Или в една постмодерна перспектива тялото на машината е програмиран текст, който се справя с някакъв недостиг. Телата в прозата на Джанет Уинтърсън са малко или повече територии на недостига и справянето с него. Странни хибриди от растения, животни и машини, на тях като че им липсва именно скрепяващата идея за организъм. Еротиката на тези тела се съдържа най-вече в тази липса.
Да си припомним венецианката Виланела от романа "Страстта", която има ципи между пръстите на краката си и подобно на магическите лодкари от легендите, притежава рядката дарба да ходи по вода. Да си припомним сърцето на същата тази Виланела, което тя дава на своите любовници, за да го съхраняват в стъкленица, а после обратно го краде и поглъща, за да чуе механизма му да бие отново в гърдите й. Или еврейката Стела от романа "GUT Symettries" (където GUT е абревиатура от Grand Unified Theories, или Теория на Великото Обединение): майка й е погълнала диамант по време на бременността си и затова Стела носи вградената скъпоценност в основата на гръбначния си стълб. Ако някой понечи да я извади, то значи Стела да бъде убита. Парадоксално, скъпоценният чип връща Стела от смъртта.
Или с други думи, страстните жени от романите на Уинтърсън имат тела, които експериментират със своята направеност. Тела без организъм. Тела на вътрешните номадии, по думите на Дельоз. Полета с висок интензитет. И следователно със сложно артикулируем субект. Тези тела не са подвластни на едиповите триъгълници. Не са разграфени на публични и частни парцели. Нямат памет за своята невинност. Не копнеят да се завърнат към рая на утробата. Или както твърди Дона Харауей - това са телата на киборга, който "не е направен от кал и не мечтае да се превърне в прах"7.
Джанет Уинтърсън разказва приказки за любовта между тези хибридни тела. Не е важно дали това са тела на мъже или на жени - те могат да бъдат всякакви: лалета, птици, скъпоценни камъни. Това са тела - технологични в смисъла, в който постоянно преодоляват границите си, увеличават напреженията си и сбъдват своите проекти.

Казваш, че искаш да се трансформираш. Ето къде започва историята. Тук, в нанизаните подобно ДНК редове на портативния компютър. Тук вземаме твоите хромозоми, 23 двойки, и променяме твоя ръст, очи, зъби, пол. Това е един изобретен свят. Ти можеш да бъдеш свободна, макар и за една нощ.8

Как е възможна любовта и правенето й в този изобретен свят на субекти-в-проект-и-в-процес, където огромни бази данни се складират в диамантени чипове, луковици на лалета, или ципести ходила. Колко безкрайно Друг е Другият, несебеподобният ни. Каква е допустимата за нас Другост, която можем да присвоим в акта на любовта? И можем ли да се доверим на текста и на хипертекста - дизайнерите на тази Другост... Или може би не става въпрос за граници и за присвояване. Може би технотялото предоставя именно възможността за фузия, за скок в другото, за преминаване на друго ниво на трептене както на частиците, така и на вълните. И не на последно място, може би технотялото е програмирано да се справи с това изразходване и заличаване на границите, без да произведе имперски желания и без да цели в акта на любовта собствената си експанзия.

...няма граници, няма контрол... обичайните канали не съществуват... уредено анархично пространство... никой не може да заповядва, макар и всеки да се опитва... страна без владетел... Утопия...

Джанет Уинтърсън ни предизвиква да мислим немислимото. Да приплъзваме мишката не само към следващата страница, към новата лексия, предвидена да улесни изборите ни, но и по собствените ни тела, никога до този момент така чудни и далечни. "Свобода, макар и за една нощ." Експериментът като че ли си струва. След него, вярвам, не само телата, но и любовите престават да бъдат междутекстови и междусубектни, но без-гранични, междузвездни.

Надежда Радулова


Надежда Радулова (1975) през 2001 г. защитава магистърска степен по философия на Централноевропейския университет, Будапеща, и Отворения университет, Лондон. Докторантка към Катедрата по теория на литературата. Академичните й интереси са свързани с пол-родовите изследвания и литературата на Модернизма. Автор на поетическите книги "Онемяло име" (1997) и "Алби" (2000).


Бел. ред. На български са публикувани два ранни романа на Джанет Уинтърсън: "Страстта" в превод на Иглика Василева и "Полът на черешата" в превод на Ирина Черкелова. Уинтърсън предизвика оживени дискусии у нас и с есето "Семиотика на пола", публикувано във втора книжка на сп. "P.S.", отново в превод на Черкелова.
Как (техно)телата правят любов в прозата на Джанет Уинтърсън









1 Jeanette Winterson, The PowerBook (Vintage, 2000), p.175.





























































2 George Landow, The Definition of Hypertext and Its History as a Concept.



















































3 Shannon McRae, "Flesh Made World: Sex, Text and the Virtual Body" in Internet Culture, ed. by David Porter (Routledge, New York and London, 1996), p. 80.


4 La Mettrie, Machine Man and Other Writings, ed. by Ann Thomson (Cambridge University Press).


5 Gilles Deleuze and Felix Guattari, "How Do You Make Yourself a Body Without Organs?" in A Thousand Plateaus: Capitalism and Schizophrenia (The Athlone Press, London, 1992).


6 Donna Harraway, "A Cyborg Manifesto: Science, Technology, and Socialist Feminism in the Late Twentieth Century" in Simians, Cyborgs, and Women: The Reinvention of Nature (New York: Routledge, Chapman&Hall, Inc., 1991).




































7 Пак там, стр.151.
















8 Jeanette Winterson, The PowerBook (Vintage, 2000), pp. 4-5.