Месец март
(Извадки от бележника)
7 март 2003. М.П. ми разказа как доста конфузно, а и за първи път, у тях се обадил поетът Недялко Й., за да пита би ли приел Коцето награда от 5000 лева, давана от фондация "Христо Фотев". Идеята била на... Пламен Дойнов (!), а Стефан Цанев, Недялко, Мирела, самият Дойнов, че май и Вежди били жури за тази награда...
Какви съчетания! Малцина знаеха, че и приживе "беднякът" Фотев имаше издателство, а и днес то продължава да суче средства от бившата "Мултигруп"...
Разбира се, Коцето категорично отказал. Когато си толкова беден, както е той, това може да се нарече висока нравственост, а не героизъм.

8 март 2003. Освен за "женския празник", от снощи непрестанно се говори за уцеления в сърцето мултигрупов милионер Илия Павлов. Но се спомена и това, че не само сини, червени и жълти, а преди всичко Сакскобургготски поддържал тесни връзки с най-богатия българин. Вежди Рашидов плака пред микрофона...
Опитват се да внушат, че "килърът" не е българин, защото никой нашенец не можел да се цели така точно...

12 март 2003. В късния следобед съобщиха, че в Белград са застреляли на място премиера Джинджич... (Винаги ми е бил най-симпатичният от всички, които се съпротивяваха срещу мръсната власт на Милошевич, и то много преди у нас да се заговори за промени...)
Веднага е въведено военно положение. Постепенно си спомням за съперничеството между философа Джинджич и писателя Драшкович.

18 март 2003. Изчетох "Людмила" - нова книга на Богомил Райнов, сетен опит за самооправдания. Оформлението е многозначно. И на предната, и на задната корица - фрагменти от декоративните картини на Святослав Рьорих, изобразяващи студеносини Хималайски висини. Рьориховата символика от края на XIX и началото на ХХ век има "идейно" значение и за Богомил Райнов: той прави адски труден плонж от брега на марксизма-ленинизма, за да се "потопи" в утопиите и следователно да се отдели от Левчевци и всякакви други угодници около семейство Живкови... И, разбира се, да се изтъкне като самотния Ерудит, поел функцията на приятел-съветник-изповедник, с когото Людмила е на "ти", който през ония години я е въвел в мистическите сфери, вдъхновил я за дела и... борба(!) срещу баща й. И не той отивал при нея, а тя го посещавала: отначало да се съветва, а после и да прилага по свой начин вече възприетите идеи...
Богомил Райнов е автор на десетки книги - талантлив, трудоспособен, ерудиран и способен на триста превъплъщения (някои от тях, за съжаление, доста нечисти). Дали защото 8-годишен е останал без майка, или защото изкуплението на "младежки грешки" е предизвикало нататък верижни реакции?.. Бракове по сметка, сваляне-изобличаване на собствения баща, за да заеме катедрата му; eдна ужасяваща марксическа "Естетика" - учебник, дето с небивала ярост изличава цялото западно ("капиталистическо"!) изкуство, за да се представи за най-голям адмиратор и защитник на соцреализма; подлагане в служба на Вълко-Червенковщината; громене на най-добрите ни художници... (В един период действа съвместно с нищожеството Белмустаков; после със сарказъм унищожава същия този Белмустаков.) Някак без преход става "водач-покровител" на младите художници; в друг период се отдава на "психологически" криминалета; десетки години служи като таен съветник; запомнен като "Сивия кардинал"...
Сега в сетна самоотбрана се опитва да се представи за Пигмалион и да извае своята едва ли не съвършена Людмила-Галатея.
Има много основания Богомил Райнов да твърди, че в някогашната книга - "Мислете за мен като за огън" (1982) - както заглавието, така и всички престаравания и лъжи в панегиричния предговор на Любомир Левчев, главното действащо лице в изданието, будят потрес заради сервилността им, но защо той не реагира преди двадесет години? Да не би да е бил по-малко раболепен от Левчев в собствения си спомен, публикуван в същата тази книга, където пише как тя е
достойна дъщеря на баща си, защото бе закърмена с идеите на комунизма, защото бе проверила тия идеи в живота си и ги бе развила в свое съдбовно верую,
или че
Людмила е почерпила от баща си изключително важна за всеки ръководител поука, че колкото и верни да са теоретическите изводи, те сами по себе си не решават нищо, ако не намерят отражение в съответни дела....
Властта и над политиката, и над културата винаги е била в ръцете на обвързани помежду си неподходящи хора - в миналото един Начо Папазов, после изтласкания от самата Живкова Павел Матев... Показват го и в новото време разни министри на културата - Елка Константинова, Георги Костов, Емма Москова, Божидар Абрашев.
(Последният дори като че ли е най-флагрантен със своите "Оратория за Симеон" и "Увертюра с фанфари" за НАТО... Политиката отново нахълта дори в музиката! По-рано се пишеха "Партизански рапсодии"...)
Не съм имала много лични впечатления от Живковата дъщеря, но тя се налагаше безусловно като властолюбива, амбициозна, с объркана психика, а и доста суетна млада жена, изключително податлива на сугестиите на хитреците и ползваща бащината слабост... Видях я "на живо" в японския хотел "Ню Отани" пред т.нар. художествена интелигенция, където тя говореше и говореше - безначално, безкрайно и несвързано слово. А в президиума същите Левчевци, Богомиловци и тутикванти от време на време се споглеждаха въпросително, преди да се осмелят да й напомнят за друго нейно културно задължение: откриването на паметника "Раненият Пегас". След което във фоайето на СБП Людмила стискаше ръка и гледайки някъде в пространството, пожелаваше на всеки да се "възвисява"...
Разказваха как веднъж в редакцията на "Народна младеж" на един високостоящ "пишещ брат" съобщили за кончината на майка му, а той невъзмутимо натъртил: "Моята майка е партията!".
Встъпителните думи на Богомил Райнов в новата книга са поразителни с уверението, че още
оттогава негодувах срещу някои безобразия на властта. Колкото и да бях вътрешно критичен спрямо партийната линия, аз още от ранна младост заживях с убеждението, че партията е моето семейство. Едно раздирано от явни и скрити дрязги семейство, едно изобилстващо с глупци и користолюбци семейство... Но как да се откажеш от семейството си?.
От признанието излиза, че и неговата майка е партията... Тук Богомил Райнов започва да развива и противоречивата нова версия - как "вдъхновява" Людмила за борба срещу партията и родния й баща. И как тя, неговата креатура, хем постига големи дела, хем не успява "да реализира своята красива илюзия"... Излишно е да пита човек защо с такава енергия се самоизмисля?

21 март 2003. Цяла нощ слухтях за емисиите на "Хоризонт" по повод войната в Ирак. Диктатурата е отвратително нещо, Саддам е хибридно копие между Сталин и Хитлер, но войната все пак е неоимпериалистическа, а не "освободителна".
Майка ми е преживяла в своя живот четири войни - Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна. Аз съм далеч по-назад - но само Втората световна ми стига да не забравя как английските самолети направиха своя "килим" над София на 10 януари 1944 г. и как те или американците на 21 януари 1944, неуспели да изсипят своите бомби над Плоещ, го направиха над паянтовата Враца... И я съсипаха за миг, да не говорим за човешките жертви... Но тогава послушната България беше в Оста, а и войната беше неизбежна и далеч "по-проста", за разлика от сегашната...
Чета в днешната "Култура" (тук е и нашето текстче с Катя Йосифова!) страницата на Владимир Трендафилов "Войната с войната" и неговите обяснения за "проевропейската ориентация" в различните социални кръгове. (Помня как властта ни гонеше навремето си именно за "европоцентризъм"!) Той очертава "тесния кръг на децата на партийния елит" и около тях един друг кръг, който "през късния социализъм обхваща пъстра група от бохеми, антиконформисти, концептуално екстатични и непрактични...".
В тази Трендафилова обща категория "бохеми" попадат и достойният поет Иван Пейчев, и смехотворният Иван Динков. А къде би поставил например Константин Павлов? Поне от 50 години насам няма друг пример за подобен сатиричен талант, за подобни литературни постижения, за подобни достойнство и независимост. Заради тях може би единственият истински български дисидент беше поставен под ембарго за публикуване и хвърлен в мизерия... Но поетът не стана "мил" и на днешните кариеристи.
Боя се, че в новото литературно поколение ще се окажат и най-настървените окупатори на политическия и литературния терен. Нищо не ги дразни повече от независимото мислене, а единствено независимата личност остава обективна... И ако предишните кариеристи от свитата на Тодор Живков трябва да си останат в общия кюп на Владимир Трендафилов, не бива при тях да се хвърлят антиконформистите, нито пък "концептуално екстатичните и непрактичните."
Владимир Трендафилов иронизира и почитателите на руските литература и музикални школи - като че ли това също е голям грях (или поне изостаналост). Смята ги за по-нисша категория от онези, които предпочитат американската проза и поезия. Според него на така наречените "русофили" им било много трудно да понесат "икономическия минимум" и те "се лишили от право на място върху публичната рампа поне в качеството на такива, каквито са били преди промените." "Те загубиха не малко престиж, а и самоуважение." Владимир Трендафилов им приписва и "положително" отношение към Милошевич, а сега в добавка ги уличава едва ли не и в симпатии към Саддам.
Твърде лаишко е идентифицирането на "тези хора" - всъщност на интелигенцията - с "дребния градски бит" (иска да каже - с еснафа), с "кварталната периферия", "lower middle class" (т.е. с дребната буржоазия), за да стигне до... "неизживяната пропаст между Изтока и Запада", която бил могъл да нарече просто "незнаене на английски език".
Дори смехотворно ми се струва обяснението за "котловинната неприязън" към западната култура, демокрация, регионално-правов обществен регламент..., като се има предвид, че у нас още преди Втората световна война я нямаше "заварената идилия на изолираното от света общество". Разбира се, ние винаги сме поне с десет години назад и в модернизма, и във феминизма, и в постмодернизма; и винаги се престараваме в догонването... Така е било и в 1903, така е и в 2003.
Защо Вл.Тр. забравя как днешни "аривисти" с многозначителни собствени имена, дадени им от техните отци - Бойковци, Пламеновци, Огняновци, Владковци, заредени с политически амбиции и прагматизъм, побързаха да образуват свои "елитни кръгове", да заемат постове в политическата и културната йерархия, с покровителството и спонсорството на бивши червени, а сега сини ченгета, новобогаташи и спекуланти, които се гощават с агнешки главички?

23 март 2003. По "Хоризонт" ("Неделя 150") слушах диалог между Екатерина Йосифова и Владимир Трендафилов. Поетесата беше много развълнувана, а емоциите пречат на логиката, затова пък, макар също да е и поет, Трендафилов, както в "Култура", защитаваше прагматиката на войната, а тя продължава да утвърждава и в третото хилядолетие "правото на силния"...

30 март 2003. В целия свят, включително в самите Щати и Великобритания, страхотни антивоенни митинги, а у нас Министерският съвет и парламентарното мнозинство държат да бъдем признати за коалиционни партньори, посланикът на САЩ се държи като гаулайтер, а българинът едва сега се осмелява плахо да възразява тук и там, да се бои от нова световна война и да съчувства на нещастното население на Ирак. То е пожертвано заради един диктатор.
Но както Усама бин Ладен още си живее някъде, така и за този може да се намери "кътче". Само че с цената на разорението и смъртта на хилядите хора.

Невена Стефанова

Невена Стефанова е възпитаница на Държавната художествена академия. Поетеса, белетристка и преводачка, дисидент, един от основателите на Клуба за гласност и преустройство през 1988 г.
Дебютира с поемата "Без име" през 1945 г. Последните й книги са личната антология "Помръкнали сияния", "Книга за Михаил Величков" и "Авантюри. Опити за автобиография".
В скоро време се очаква документалната й книга "Императрица Зое", посветена на майка й.