Писмо относно войната с войната
Господин Трендафилов,

Поздравявам ви за текста, който публикувахте в бр. 12 на "Култура". Намирам го за изключително силен от гледна точка на критериите за интелектуална честност и ценностно ангажирано мислене. Не по-малко силен е и от реторична гледна точка. Направо ви завиждам за умението да се изразявате и ясно, и страстно, и красиво. С една дума, респектиран съм от публицистичния ви талант. В същото време не съм съгласен с повечето от централните ви тези. И понеже напълно споделям описания от вас "пакет ценности", смятам да се възползвам от поканата ви за дискусия по някои от повдигнатите въпроси.
Ще започна с вашата констатация, че "вече участваме в конфликта, независимо дали ни харесва или не". Така е, но ми се струва, че изводът, който правите оттук, дяволски опростява нещата. Според вас "не можеш сега да бъдеш хем срещу Саддам, хем срещу Америка". Да, но при условие, че конфликтът наистина беше между Саддам и Америка. Ако нещата стояха така, едва ли десетки милиони европейци, американци и жители на страните от Британската общност щяха да протестират срещу политиката на официален Вашингтон. Работата е там, че не става въпрос за конфликт между един азиатски сатрап и една модерна демокрация (както, a propos, се опитвате да ни убедите не само вие, но и разни явордачковци, амелияличевки, владимирфилиповци и прочее "жанрови СДС-интелектуалци", според собствената ви великолепна формулировка от една друга публикация в "Култура"1), а между два кланово-корпоративни режима, единият от които никога не е прегръщал етико-политическите принципи на просветеното гражданство, а другият се е абстрахирал от тяхното съдържание, като за сметка на това е инструментализирал до краен предел формалната им обвивка, за да може да вкарва в нея каквото му е угодно и то да изглежда що-годе приемливо в очите на международната общност. И за да ви покажа, че това не е някакво си махленско бръщолевене, а позиция на един разумен, ценностно ангажиран и интелектуално отговорен човек, който при това се справя криво-ляво с някои чужди езици (между които и английският), ще се опитам да се аргументирам, позовавайки се не толкова на "абстрактната панхуманност" a la Достоевски, колкото на суровите факти, както и на наблюдения и оценки, извлечени от международния дебат върху конфликта в контекста на "новия световен ред".
Анализирайки въпросния дебат, попаднах на нещо много интересно: позицията, според която "и едните, и другите са маскари", не е чисто и просто проява на догматично предпоставения от вас балкански (и в частност - български) провинциализъм. За добро или за лошо, в случая мъдростта на Бай Ганьо се споделя под една или друга форма в рамките на един твърде широк и сложно нюансиран спектър от гледища по въпроса за корените на "кризата в Ирак". Може да ви се стори странно, но този спектър е еднакво "гостоприемен" както за лъчите на лявата носталгия и наивния пацифизъм, така и за тези на обикновената гражданска съвест и култивираното векове наред западно политическо здравомислие. Тук влизат в удивителен консонанс гласове на антиглобалисти (като, например, френския публицист Игнасио Рамоне и индийската писателка Арундхати Рой) и космополити (като американския белетрист Гор Видал и неговия съгражданин от палестински произход, културолога Едуард Саид); на европатриоти (като немския социолог Волф Лепенис) и евроскептици (като холандския журналист Йеле Ван Бюерен); на по-скоро леви (Герхард Шрьодер) и по-скоро десни (Жак Ширак) политици; изобщо, на мислещи хора с доста различни представи за настоящето и визии за бъдещето на човечеството. Това, което ги обединява, е отказът им да приемат предложената от Белия дом алтернатива. "Когато господин Буш ни казва: "Или сте с нас, или сте с терористите!" - пише Арундхати Рой - ние трябва да му дадем да разбере, че народите по света не са длъжни да заемат страна в конфликта между разгневения Мики Маус и лудите молли"2. Още повече, че, както е добре известно, преди да се скарат, Мики Маус и моллите бяха почти приятели (подобно на Сталин и Хитлер в навечерието на Втората световна война).
Но какво общо има Саддам с моллите, а оттук и със "световния тероризъм"? Ето го, може би, най-неудобният въпрос за администрацията на Буш младши. Няма спор, че режимът в Багдад е авторитарен и, следователно, безкомпромисен спрямо своите вътрешни и външни противници. Но в същото време той е безобразно светски от гледна точка на ислямския фундаментализъм. А едва ли някой ще тръгне да отрича, че именно последният вдъхновява "воините на Аллах" за техните терористични действия. Още по-неудобен става въпросът, ако вземем предвид факта, че в огромната си част финансовите средства и живата сила за "свещената война срещу неверниците" се осигуряват от лица и организации, свързани по един или друг начин с кралското семейство в Саудитска Арабия, което поне засега се радва на изключително благоразположение от страна на клана Буш и приближените до него политически и бизнес-кръгове.
Та - питам ви, господин Трендафилов - наистина ли смятате, че тъкмо Саддам (и респективно Ирак) трябваше да "опере пешкира", за да бъдат възмездени жертвите от 11 септември 2001? Ако отговорът ви е положителен, аз на драго сърце се оттеглям от дискусията. Ако пък сте склонен да приемете, че все пак Саддам не е виновник -1 за трагедията от 11 септември, но сте убеден, че "справедливите протестанти" отвъд Атлантика го наказват най-вече за това, че е диктатор и произвежда оръжия за масово поразяване, предлагам ви да чуете какво казва по този въпрос самият Колин Пауъл в автобиографичната си книга, озаглавена "Едно дете на Бронкс":

Ние презирахме Саддам за всичко, което беше направил, но въпреки това не възнамерявахме да разрушим страната му. През последните десет години не Ирак, а Иран беше главният ни съперник в Средния Изток. Искахме Ирак да продължава да се противопоставя на Иран. Саудитска Арабия, от своя страна, не искаше шиитите да вземат властта в Южен Ирак. Турците пък не искаха кюрдите да се отцепят от Ирак (...) Нямаше арабска държава, заинтересована от разпокъсването на Ирак. Един Ирак, административно разделен между сунити, шиити и кюрди, щеше да представлява заплаха за стабилността в Средния Изток. За да избегнем тази заплаха, трябваше да завоюваме и окупираме една далечна страна с 25-милионно население. Не мисля, че американците щяха да приветстват една такава операция.3.

Това е написано непосредствено след войната в Залива. Тогава американците наистина не желаеха да се ликвидира Ирак на Саддам, защото все още не бяха изфабрикувани демонизиращите го пропагандни клишета, като "световен тероризъм", "ос на злото" и прочее. Днес нещата стоят иначе. Няма го Световният търговски център, но пък ги има доктрината за "превантивната война" и USA Patriotic Act, даващи на Белия дом картбланш за провеждане на външна и вътрешна политика с оглед осъществяването на изработената още през 1992 г. от господата Волфовиц и Лийби4 защитна стратегия на Пентагона (Defense Policy Guidance), според която "трябва да се преустанови господството на враждебни сили върху региони, чиито ресурси биха им позволили да бъдат мощни фактори в международната политика", а "напредналите индустриални държави трябва да се обезкуражават при всеки техен опит да поставят под въпрос световното лидерство на Съединените щати, с цел да се предотврати появата на нов глобален конкурент"5. Искате, господин Трендафилов, "ясни и открити правила на играта", закрепени в писмени документи - имате ги.
Имате и нещо друго - силно ограничаване на гражданските права в довчера най-демократичната страна или, за да бъда по-точен, много тясно обвързване на тези права с националната сигурност. За да спестя време и място, ви препоръчвам сам да се запознаете, и то отблизо, с USA Patriotic Act, както и с целевото разпределение на средствата в рамките на последния федерален бюджет. Почти съм сигурен, че няма да се зарадвате, когато разберете колко дълбоко се бърка в джоба на американския данъкоплатец, за да могат ФБР, ЦРУ и Пентагонът да бдят върху неговите граждански права в страната и, най-вече, извън нея6. Не ви радва, ще ми се да вярвам, и фактът, че в името на припокриващите се една с друга грижа за националната сигурност и грижа за гражданските права, напоследък зачестиха рецидивите на практиката по погазване на международното право от страна на Съединените щати. Но най-обезпокояващото в случая, поне според мен, е наличието на ясно открояваща се тенденция към системно възпроизводство на страха от "невидимия враг", който страх, съчетан с традиционните за постиндустриалното общество страхове (каквито са, например, страхът от "невидимия бацил" и страхът от все по-мощната "невидима ръка" на пазара), би могъл да доведе цяла една нация до окончателна раздяла с психическото й здраве. Не го искате, нали?
Колкото до мен, засега (и докато не бъда убеден, че греша) предпочитам да разглеждам протагонистите на военния конфликт през призмата на цитираната по-горе Бай-Ганьова реплика. С едно уточнение, разбира се. Струва ми се, че в известен смисъл тя изразява нещо, което на езика на съвременната морална философия се нарича "момент на несъдействие на злото"7 и се схваща като активна гражданска позиция.
И накрая, искам да ви кажа, че ако ме включите в категорията на диваците и провинциалистите, няма да ви се обидя. Ще го възприема като обикновена псувня. "А псувнята, особено когато замества причинно-следствените връзки и поради това резонно се озовава във фокуса на читателското внимание, е рискован избор. Не защото е възмутителна (...), а защото е камерна. Тя не предполага широко общество. Предполага тесен кръг, който вече те познава, обича и цени, и пред който няма вреда, ако се поглезиш малко, ако се поразпищолиш."8
Надявам се, че разпознахте собствените си думи.

С уважение

Емил Григоров


Емил Григоров (1970) е старши асистент в катедра "Логика, етика и естетика" към Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски" и докторант по морална философия в Университета Лавал (Квебек - Канада). Тук той е асоцииран член на Центъра за изследвания върху литературите, изкуствата и традициите (CELAT). Автор е на няколко студии и статии по въпросите на аксиологията, моралната философия и социалната критика, публикувани в български и канадски периодични издания.








































1 Владимир Трендафилов, Анатомия на хуманитарния скандал, в. "Култура", бр.34/2002.
























































2 Arundhati Roy, Assieger l'Empire, Le monde diplomatique, mars 2003.



























































3 Colin Powell, Un efant du Bronx, Odile, Jacob, Paris, 1995, p. 414 et p.452.












4 Понастоящем първият е заместник- министър на отбраната, а вторият - съветник по въпросите на сигурността на вицепрезидента Дик Чейни.





5 Цит. в New York Times от 8 март 1992.















6 Друг въпрос е, че имайки предвид очевидната неефективност на американските въоръжени сили, обикновеният американски "работяга" е в правото си да попита дали наистина инвестира в своята и на семейството си сигурност.















7 Вж. напр. Теодор В. Адорно, Проблемы философии морали, Изд. "Республика", Москва, 2000, с.5-15.







8 Владимир Трендафилов, цит. съч.