Говорете с него

"Киното на желанията" на Педро Алмодовар е втората (след тази за Вендерс) книга от новата библиотека "Амаркорд" на издателство "Колибри". Освен хипнотично четиво за редовия киноман, в близка перспектива тази поредица може да бъде много полезна и за българския кинопроцес. Митологичните имена доброволно разбулват професионалните си тайни и не че особеният поглед може да се имитира, но потенциалът, съдържащ се в книгите, в комплект с филмите-фарове имат мощно стимулиращо и амбициращо въздействие. Тази година прожекциите на "Говори с нея" на Алмодовар на 7-я София Филм Фест и появата на книгата на/за Алмодовар щастливо (и неслучайно!) съвпаднаха и ефектът беше облъчване със смислено удоволствие и важна информация. Още повече, че без излишна скромност Алмодовар смята тази книга за "нещо като учебник", а интервюиращият логично го определя като "прекрасен учител, който на драго сърце преподава желание"...
Всъщност издадената от култовото издателство "Кайе дю синема" "Разговори с Педро Алмодовар" представлява сбор от разговори, записвани от френския критик Фредерик Строс от 1994 до 1999, с малък предговор от него, плюс още 1 текст на режисьора, публикуван в "Ел Паис". Изборът на ефектното българско заглавие "Киното на желанията" не е рекламен трик - то директно отпраща към есенцията на Алмодоваровите чувствени лабиринти. "Законът на желанието" (1986) е филмът-ключ към Алмодовар - той е дебют на продуцентската му къща "Еl Deseo" (от исп. "Желанието") и поради смисъла и енергията, заложени в него, би могъл да послужи за мото на целия му път.
Текстът поразява с безхитростната лекота на признанията - лични и професионални. Запознаваме се с човек, който не се страхува да каже за себе си: "аз принадлежа на греха, на изроденото" и без да я натрапва, обявява на всеослушание своята "гей-чувствителност", определяща нестандартното му възприятие на отношенията в двойката. Самотата и отчаяната битка с нея е фундаменталната тема, която движи героите на Алмодовар от филмите му на Супер 8 до получилите "Оскар"-и "Всичко за майка ми" и "Говори с нея".
"Не съм получил класическо образование, не съм изучавал кино" е друго важно признание, но то върви с това за "стигмата на един провинциален киноман на 12 години", който всеотдайно гледа кино и после също така всеотдайно го разказва... Пред свещениците, той предпочита Тенеси Уилямс, когото счита за "истински духовен наставник". Колоритни до скандалност са спомените му за бесните младежки години в Мадрид, когато се формира мирогледът.
От разговорите могат да се научат много важни неща за експресията, която търси в работата с актьорите, за първите стъпки в киното на Бандерас, за отношението към майката, "тази, която те посвещава в мистериите на света и ти отваря очите за съществените неща и за големите истини". Алмодовар не се бои да заяви още: "аз по природа съм политически некоректен" и "просто не признавам съществуването на Франко".
В книгата неусетно се разгръща необикновеният спектакъл на един живот и едно творчество - еклектични, управлявани от неистова чувственост, изначално недисциплинирани, но много щедри в разбирането на човешката болка. Може да се научи също, че Алмодовар възнамерява да прави съвместен проект с 90-годишния Антониони и още толкова неща от кухнята на киното, като например, че по-лесно е да се пише с камера и че единствената му амбиция е да разказва истории... Книгата е открит урок по искреност, обезоръжаваща дори и скептичните към сюблимно-провокативната мелодрама на Алмодовар. Пътем Алмодовар подхвърля и хубава идея за филмотеките в Мадрид или Париж, която може да се осъществи и от Българската национална филмотека и която ще бъде посветена на него: "да се направи ретроспектива на актриси, играли актриси в киното - почти отделен жанр в киното"...

Боряна Матеева





Педро Алмодовар,
Киното на желанията
,
разговори с Фредерик Строс, издателство "Колибри", 2003