Т. нар. български ритъм на унгарската наука
След като през 2002 г. се появи прелюбопитната книга "От Карпатите до Балкана", съдържаща живописни дневници и мемоари на унгарската емиграция у нас, писани през 1849-1850 година (съставител Дьорд Арато, съвместно издание на ИК "Огледало" и Унгарския културен институт), в началото на март бе публикуван солидният сборник "Унгарски учени за България. XIX в. - средата на XX в." (съставител и редактор д-р Пенка Пейковска, отговорен редактор проф. д-р Кънчо Георгиев, съвместно издание на Издателство "Отечество-София" и отново Унгарския културен институт). Сдвоявам двете книги, защото българските дневници и спомени на унгарските емигранти, участници в неуспешната национална революция от средата на XIX в., биват повдигнати на степен от академичните изследвания, поместени във втората книга. И няма да се уморя да твърдя, че една публикация задължително трябва да бъде (медийно) интерпретирана в контекста на други публикации по същата тема, а не произволно и "на парче"...
"Унгарски учени за България" е структурирана в четири дяла: история, езикознание, етнография и естествознание. Приносен характер има пълната Библиография на българската тематика в трудовете на унгарски учени през разглеждания период (няма да пропусна своя респект както пред отличните Именен и Географски показалци, така и пред твърдата подвързия, гарантираща употребата на книгата от поне две-три поколения - все прояви на издателска добросъвестност, вече нетипична за бранша).
В историческия дял четем статии на Геза Фехер ("Паметниците на прабългарската култура и връзката им с древната унгарска история"), Дюла Моравчик ("Към историята на оногурите"), Лайош Талоци ("Грамоти за историята на унгарско-българските връзки 1360-1369" и "Лудовик {Лайош} Велики и българското банство").
В езиковедския дял четем статии на Золтан Гомбоц ("Тюрските заемки преди заселването в днешната ни родина"), като и посветени на славянските заемки в унгарския статии на Янош Мелих и Оскар Ашбот.
В етнографския дял четем статии на Геза Цирбус ("Южноунгарските българи. Брой и начин на заселване"), Ищван Ечеди ("Древното земеделие и българите") и, забележете, Бела Барток ("Така нареченият български ритъм").
В дял естествознание са публикувани впечатленията от природонаучни (и в частност ботанически) експедиции в България на изследователите Имре Фривалдски, Виктор Янка и Янош Вагнер.
(Прочее, авторите и в четирите дяла са представени със стабилни биобиблиографски бележки).
Здравко Хубенов, Индра Маркова, Лиляна Лесничкова, Мартин Христов, Нели Димова, Пенка Пейковска, Светлана Лекова, Стефка Хрусанова и Юлия Крумова са преводачите, взели участие в тази едновременно сложна и важна издателска инициатива.
В своя съставителски предговор, освен обстойния разказ за развоя на унгарския академичен интерес към България, д-р Пейковска заявява, че целта на сборника е да свидетелства за постиженията на унгарската българистика през XIX и първата половина на XX век съответно според тяхната значимост в българистиката, според оригиналността и научния им принос. Авторите и проучванията са подбрани и по признака необнародваност на западен или на български език. Съставителката признава, че някои от изложените тези вече са преразгледани, а други продължават да са спорни...
Предполагам, че прекрасното издание на "Отечество-София" ще има малка, но действително компетентна (и/или любознателна) публика. Размерите на аудиторията обаче не могат да накърнят неговата образцовост.

М.Б.