Само силен шум
ще размърда спящите
Последните президентски избори в САЩ направиха прекрасен подарък на левите движения. Джордж У. Буш е просто идеална мишена във всяко отношение - противник на всички ценности, които антиглобалистите споделят, независимо от огромните вътрешни различия в техните редици. За него могат да се кажат милион негативни неща и той осигурява достатъчни доказателства за всяка критика.
Времето на Бил Клинтън с неговия саксофон, извънбрачни връзки и откъслечни финансови скандали е безвъзвратно отминало - бившият президент изглежда като ангел, поставен до Буш, каубоят на новата политическа ситуация, в която първо се стреля, а после се пита. Поставен до Буш, Блеър изглежда като напълно разумен човек - рационално настроен към критиката и способен да защитава гледната си точка. Дори американските политически журналисти се молят на общите пресконференции Блеър да взима думата по-често, за да обяснява компромисно и многословно неща, за които Буш изстрелва еднотипни отговори, като "Нашата коалиция е силна!" и "Саддам убива собствения си народ!". Изявления от типа на "Писна ми от лъжите на Саддам!", "Той се опита да убие баща ми!", "Бог е с нас в този кръстоносен поход!" не помагат да се разсее впечатлението, че това не е война на демокрацията срещу диктатурата, а някаква лична вендета на президента, негова лична клетва пред бога.
Сегашната администрация в Белия дом дава и огромно количество поводи да бъде подозирана в лицемерие, егоизъм и двойни стандарти. Трън в очите на всички е ситуацията в Афганистан - доколкото е видно, демокрацията там за момента не е хванала никакви корени. В проектобюджета си за тази фискална година Буш изобщо не включва средства за хуманитарна помощ и възстановяване на страната. И Конгресът е принуден да се намеси, за да добави известна сума, която да поправи този крайно неприятен за САЩ пропуск. След като Афганистан изобщо не може да бъде използван като положителен пример за американска държавнотворческа дейност, то как да сме сигурни какво ще стане с Ирак?
Ключова черна точка в президентството на Буш се явява неподписването на Протокола от Киото, което в очите на еколозите се разглежда като предателство спрямо Планетата от най-висш порядък, в сравнение с което началото на сондажи за нефт в резерватите на Аляска е скромен вътрешнодържавен проблем. Правозащитните организации няма да забравят отказа на САЩ да се включат в Международния наказателен съд и желанието им да извоюват имунитет срещу преследване за американските граждани (т.е., в очите на мнозина, имунитет за функционерите на ЦРУ, търговците на оръжие, финасовите измамници, американските военни, изпратени на специални секретни и вероятно неморални мисии). По същия безкомпромисен начин Буш подхожда и към опозицията вътре в страната - подкрепя бюджетното финансиране на религиозни организации (очаква се мнозинството от тях да бъдат консервативни християнски църкви), раздава данъчни облекчения за безумно богатите американци.
Саддам е много гаден, в това всички са единодушни - но в очите на мнозина Джордж Буш не изостава.

Вътрешното съмнение и необходимостта от дебат

Никой не очаква, че големи множества ще имат мнение или ще протестират срещу почти невидими тенденции - като например увеличаването на пустинните площи в световен мащаб. Но войната не е тясно специализирана тема, нито пък е нещо, което съвестта може да игнорира. Тя е тук при нас, сега, и от нея зависят бъдещето, ролята на САЩ и ООН оттук нататък. Време е за разсъждения и съмнения, време е за вътрешни терзания, за дебати и обяснения. Време е отделните хора да извървят пътя към собствената си позиция, която да са готови да изразят публично и да бъдат чисти пред съвестта си, спокойни, че не са имали дребнави егоистични помисли по един проблем, който не търпи търгашеско отношение.
Мнението на обикновените американци е типичен пример за разликата между мислене и не-мислене. Мнозина казват, че подкрепят правителството си, защото то черпи мъдростта си от информация, недостъпна за обикновените хора. Половината от гражданите са убедени, че "всички" или "повечето" от атентаторите на 11 септември са иракчани (верният отговор е - Саудитска Арабия). Тези проценти вървят ръка за ръка с фразеологията на Джордж Буш, където черното е черно, бялото е бяло - войната е война на доброто срещу злото, бъдете истински патриоти и точка.
Обратно, The New Yorker отбелязва, че хората, които имат обмислено отношение за или против сегашния конфликт, са не само разделени на лагери, но и вътрешно разделени. Те се съмняват дали тяхната собствена позиция е правилна и намират смисъл и в аргументите на отсрещната страна.
Къде сме ние? Обсъждането на войната тук често е чист сеир - кой кого нападнал от засада - подправен с крайно меркантилни разсъждения. За мнозинството войната е ясна работа - тя е или лоша, защото я водят "гадните" американци и ционисти, на които ние навремето разказвахме играта по линия на "борци срещу фашизма и капитализма", или е хубава заради нашия държавен Интерес - "мръсните" араби ни дължат едни пари и ако янките им счупят главите (както направиха през 1991 г., о йес!), автоматично получаваме един милиард долара безплатен обяд. Колкото повече помогнем, толкова по-добре за нашето предстоящо членство в НАТО - следва засаждане на градинки с подходяща форма, все по-показно окопаване на американските сгради в София, даване на въздушно пространство и бази.
По всичко е видно, че все още не сме достигнали до онова състояние на обществото, в което отделният човек си позволява лукса да възприема световните събития като екзистенциални проблеми, които го засягат лично. Наскоро проведените митинги срещу увеличаването на разходите на студентите за градски транспорт привлякоха повече участници, отколкото всички непартийни антивоенни протести до момента. Излиза, че лозунгът "Не на войната!" обединява по-малко хора от "Не на войната и за по-високи заплати!".
Но дори и когато става дума за злободневните неща, малцина си позволяват лукса да се терзаят излишно. Трудните въпроси - като "Държавата ли е задължена да ми даде моя дял от иракския дълг, или от мен самия зависи да направя нещо с живота си?" - се задават рядко. За "Искаме ли да печелим пари от изхранването на една военна машина?" да не говорим.
Къде е вътрешното съмнение, граждани? Къде е дискусията какво точно отиват да правят самолетите, след като са били заредени от цистерните, излитащи от България? Къде е спорът по-добре ли е да си жив, беден и репресиран в собствена диктатура, или разкъсан от бомби, изстреляни от хора, за които цивилните жертви са допустими, ако са в рамките на определен брой?
За хората, които имат отношение към войната и бъдещето след нея, картите са извадени на масата. На масата са и обгазените кюрди, и нападението над Кувейт, и запалените през 1991 г. петролни кладенци. Но на масата са също така и връзките на Чейни с петролни компании, арогантното лично поведение на Буш, ситуацията в Афганистан в момента. На сцената са американските войници, които са позволили на кола-бомба да се доближи до тях, без да я спрат отдалеч с точно премерен изстрел с гранатомет, и онези иракски жени и деца, загинали, защото други американски войници предпочели първо да стрелят с картечницата, а после да питат. В историята е както Хирошима, така и успешната американска администрация в следвоенна Япония. В икономиката са видни и резултатите от плана Маршал, и нашествието на американски стоки, консуматорско отношение и други съмнителни ценности в Европа. По телевизията говореха и умереният Ханс Бликс, и войнстващият Колин Паулъл, чийто доклад пред Съвета за сигурност на ООН бе неубедителен дори и за привържениците на силово разоръжаване на Ирак.
В милионните антивоенни демонстрации в Европа участват не само обичайните заподозрени, старите революционери, марксисти, анархисти, феминистки и радикални еколози, но и всички останали. На сцената излиза обикновеният чичко от Лондон - той носи плакат "Правете чай, а не война", а не примерно "Смърт на капитализма, Сталин е в сърцата ни!". Излизат всички, които Буш не може и не прави усилие да спечели на своя страна, но които ясно съзнават, че танковете не са квадратчета на тактическата карта, а машини за убиване. Всички онези, които се опитват да видят отвъд войната, към едно бъдеще, където се оформя диктат на САЩ върху международната ситуация.
Протестиращите отричат въпросите от типа на "С нас ли сте, или сте против нас?", "Вие патриоти ли сте", "Западната демокрация или източния деспотизъм избирате?". Те търсят някакъв възможен трети път, който да изключва и Саддам, и администрацията на САЩ. Оттук произлизат и призивите да се даде повече време на инспекторите, а Хюсеин да бъде изправен пред международен съд - това са две решения, до известна степен независими, доколкото това изобщо е възможно, от самолетоносачите на САЩ. Доскоро слабоизвестният Ханс Бликс се оказва пример за просветен пацифизъм - информиран човек, еднакво критичен към САЩ и към режима в Ирак, който при това е против войната.
Протестиращите се стремят към вдигане на Шум - Шумът с главна буква, който притеснява правителствата, изпълва медиите и събужда хората. Неслучайно културата на протеста е до голяма степен звукова и вербална - говори се силно, вика се, крещи се, бият се тъпани, въртят се кречатала и се надуват свирки.
Само един истински силен Шум ще размърда спящите, само той може да предизвика някаква емоция у онези, които не желаят да бъдат безпокоени от неща извън рамките на непосредственото ежедневие. Активизират се разнообразни чувства: досада, неприязън, може да започне дори и размисъл - неща, които не се наблюдават у едно тихо, летаргично общество. Необходимо е още много викане и думкане в България, за да се достигне до момента, в който достатъчно събудени хора ще са склонни да изразят публично своето мнение по теми извън злободневните неща - по общовалидни въпроси, които изискват заемането на принципна позиция за нещата от Живота, Вселената и всичко Останало.
В едно заспало общество правителството не изпитва нужда да защити собствената си позиция. Така спестените усилия, които иначе трябва да се изразходват в дебати, обяснения и залагане на лични авторитети и чест, могат да бъдат изразходвани за оформяне на градинки и организиране на тържествени концерти. Това е лукс, който Блеър не може да си позволи - това е лукс, от който българското правителство също трябва да бъде лишено. Този лукс трябва да бъде заменен с болезнен дебат, без фанфари, без цветя и без усмивки за пред камерите.
Едно критично настроено към позицията на управляващите обществено мнение би трябвало да държи правителството си отговорно за загиналите цивилни в Ирак по същия начин, както британското обществено мнение държи Блеър отговорен за изстреляните от САЩ ракети, попаднали в жилищни квартали. В самата лейбъристка партия има силни опозиционни сили и оставки. А у нас? Къде е вътрешната борба в управляващото мнозинство? Джордж Буш говори за това как сега всички американци трябва да се подкрепят и да се молят за своите съграждани в униформа. Защо и у нас ситуацията е толкова бетонирана, въпреки че не сме изпратили войници?
Аз живея точно до телефонната централа. Мисля си какво ли е да живееш до телефонна централа в Багдад, но не знам със сигурност. Мисля си какво ли е било в Белград, където видях изтърбушени от горе до долу шестетажни сгради, но нямам готов отговор. От недоволните, от съмняващите се и от неубедените произлизат протестите и дискусиите има ли алтернатива тази война, или не. Джордж Буш не участва в този дебат, за него всичко е ясно.
А за нас, българите, всичко ясно ли е?

Филип Стоев


Филип Стоев е студент по археология в СУ и е един от организаторите на антивоенния граждански протест от 27 март 2003 г.
За Буш, неговата война и нашите протести