Америка и светът
Учените глави на американската външна политика са измъчвани от Кенанов комплекс. Преди петдесет и шест години, през юли 1947 г., американското списание "Форин афеърз" публикува есе, озаглавено "Източниците на съветското поведение". Анонимният автор "Х" е Джордж Кенан, по това време служител в звеното по планиране на политиката в Държавния департамент. В есето той развива аргументите, нахвърляни в прочутата му днес "дълга телеграма" (поверително съобщение, изпратено от посолството на САЩ в Москва на 22 февруари 1946, очертало пред шефовете на Кенан във Вашингтон основите на съветската външна политика) и препоръчва на западните лидери онова, което по-късно стана известно като стратегия на сдържането. Трудно може да се преувеличи влиянието на това кратко и елегантно изложение на международното положение през 1947 г. за политиката на САЩ; въпреки скромните си амбиции, то се оказва (за съжаление и на автора му) сценарият за настъпващата Студена война.

Оттогава наследниците на Кенан във и вън от външнополитическия естаблишмънт на САЩ непрекъснато се мъчат да достигнат постижението му. Когато Студената война свърши, специалистите се хвърлиха към предоставилата им се възможност. Работеше се по следния модел: най-напред - амбициозна интерпретация на историческия момент и неговото значение в размер на есе; след това - година или две по-късно - шумно рекламирано продължение на въпросното есе в книга; накрая, ако авторът е имал късмет - една-две афористични фрази, висящи известно време във въздуха на специализирания обмен (примерно "краят на историята" или "сблъсъкът на цивилизациите"), преди да се изпарят под тежестта на собствените си претенции. За разлика от Кенан обаче, набедените му наследници се захранват от метатеоретични аспирации, докато той е изграждал политическите си препоръки въз основа на непосредствено наблюдение от място. [1] Те не пишат така добре като него; и желанието им да скрият "блясъка на авторството" под покрова на анонимността е твърде оскъдно. Не е изненадващо, че сравнението никога не е ласкателно за тях. Целунати само от сянката на постижението на Кенан, неговите наследници, също като ухажорите на Порция, "нямат нищо повече от блаженството на сянката". [2]

Робърт Кейган. За рая и силата. Америка и Европа в новия световен ред

Последният участник в надпреварата е Робърт Кейган, директор на Проекта за ръководната роля на САЩ в Карнегиевата фондация. Неговата статия "Сила и слабост" се появи в "Полиси ривю" през юни 2002. Книгата му (неблагоразумно превъзнасяна от онези, които би трябвало да са по-добре информирани) се публикува сега, точно за войната, която толкова дълго бе защитавана от автора. Ключовата му фраза: "Американците са от Марс, а европейците - от Венера" се търгува по целия свят. Като мнозина в днешния Вашингтон, той се интересува не толкова от стратегията, колкото от силата: кой я притежава и кой не. Според Кейган европейците днес живеят в "кантиански" постмодерен рай. Те са в мир помежду си и са си изградили щастлив живот, основан на преговори, сътрудничество, правила и... импотентност. Американците междувременно са затънали в калта на историята, в опасен "хобсънов" свят на интереси и конфликти, в който важи законът на джунглата и оцеляването опира до въоръжена сила.
В представите на Кейган този остър контраст обяснява пропастта, разделяща днес двете страни на Атлантика. Мисията на европейците (по неговите думи) е да универсализират мирния модел на техния Европейски съюз чрез международни договори, съдилища, агенции и други транснационални регулаторни органи. Това води до конфронтирането им с Вашингтон, тъй като Съединените щати, част от бремето на които е защитата на Европа от военната й неадекватност, не могат да бъдат ограничавани от такива органи. САЩ са единствената световна сила с глобален военен обхват. Затова те са готова мишена за враговете на свободата. И затова трябва да са готови да се бият. Няма никаква причина, заключава Кейган, която да пречи на стремежа на европейци и американци да се разбират по-добре. Но част от това разбиране изисква да приемат, че те вече са станали много различни.

В по-общ смисъл Кейган е прав, макар и не особено оригинален. Американските лидери наистина с по-голяма готовност мислят за война. И имат средствата да я направят. Европейците са по-обвързани с многостранните институции, в които имат значителен опит. Но Кейган раздува тази широко разпространена баналност от вестникарските уводни статии до размерите на геополитически трактат и точно тук се появява проблемът. При по-критичен анализ неговите презумпции бързо се разпадат. Например Кейган многократно прикачва етикета "хобсънов" на международната анархия, на която се позовава, за да оправдае мускулестия унилатерализъм на Америка. Но това е дълбоко погрешен прочит на позицията на Хобс.
На основата на наблюденията си върху Англия от XVII век, в ерата на гражданската война, Томас Хобс доказва, че самите природни закони, които заплашват да направят живота на хората "самотен, беден, лош, жесток и кратък", изискват от нас да създадем обща власт за нашата индивидуална и колективна защита. Обърнете обаче внимание на това "самотен". Според Хобс хората са не толкова в състояние на перманентен конфликт, колкото необвързани един с друг. В един "хобсънов" международен свят държавите, по аналогия с индивидите, биха се обединили заради общия интерес от сигурност, частично отказвайки се от автономия и свобода в замяна на защитена среда, в която да могат да се грижат за индивидуалните си дела. Това е истински "хобсъновото" решение, "скроено" от едно по-предишно поколение американските държавници, изградили международните институции, които Кейган днес иска да разтури.
Що се отнася до кантианския рай на европейците (намекът е за есето на Кант от 1795 г. "За вечния мир"), Кейган е забравил съвсем скорошното минало, когато европейски пехотинци умираха в мироопазващи мисии в Азия, Африка и Европа, докато американските генерали категорично отказваха войни на чужда земя, за да не загинат американски войници. Ако американците са от Марс, то те са преоткрили военните добродетели твърде скоро. Кейган е пропуснал да забележи и някои интересни резултати от допитвания до общественото мнение. Запитани миналата година дали одобряват прилагането на военна сила за защита на техните интереси, британски, френски, италиански и полски участници в анкетите показаха повече подкрепа на военни действия, отколкото анкетираните американци. Единствено германците бяха по-малко ентусиазирани. Европейците може и да не харесват войните - и в това отношение наистина са скарани със сегашната американска администрация, макар да са в съгласие с много американци - но те не са и пацифисти. [3]
Твърдението на Кейган, че "по-слабите" (като Европа) исторически се опитват да ограничават по-силните чрез международни структури, също е подвеждащо. Известните ни днес международни агенции бяха създадени от големите сили - преди всичко САЩ. Като универсализират и институционализират собствените си интереси, великите сили имат много по-добра възможност да убеждават другите да изпълняват нарежданията им и така да намаляват риска от възникване на "коалиция на несъгласните" срещу себе си. Ако Кейган се огледа, ще види, че точно това се опитваха да правят САЩ напоследък в ООН. С ограничен успех наистина, благодарение на международното негодувание срещу "нео-хобсъновия" подход, защитаван от Кейган и приятелите му и прилаган на практика през последните две години.
В края на книгата си Робърт Кейган не особено енергично призовава американците и европейците да покажат по-добро взаимно разбиране. Само че предходните 100 страници издават не просто непознаване на близкото минало на Европа и нейното сегашното разнообразие; те внушават чувство за арогантно високомерие, примесено с известна доза шарлатанство. Проблемът - пише той - е, че понякога Съединените щати трябва да играят по правилата на един хобсънов свят, дори това да нарушава европейските постмодерни норми. Само че нормите, които Вашингтон в момента нарушава, са неговите собствени. Няма нищо изконно европейско, още по-малко пък постмодерно във върховенството на закона или в предпочитането на мира пред войната. А както книгата му показва, това за Кейган не е проблем. За него европейците, ако перефразираме едно предишно упражнение в имперска надменност, са "малки, мършавички и слабички". Нарушаването на техните норми за Робърт Кейган и за едно ново поколение политически специалисти във Вашингтон е част от веселбата. [4]

Майкъл Манделбаум. Идеите, които завладяха света: мир, демокрация и свободни пазари в XXI век

Също като Кейган, и Майкъл Манделбаум вярва, че днес живеем в американски свят и за него това е източник на задоволство. Но вън от това двамата са коренно различни. Има много история в "Идеите, които завладяха света". Авторът преподава в Школата за висши международни изследвания във Вашингтон и е известен с познанията си в областта на американската външна политика. Има и една съблазнителна теза. Манделбаум твърди, че XXI век ще бъде свидетел на окончателната победа на "триадата на Уилсън": мир, пазари и демокрация. След век конфликти тези три взаимообвързани цели на либерализма триумфират над историческите си врагове и "сюжетът" на историята след Студената война ще бъде тяхната "защита, ...поддържане ...и разширяване."
Тезата на Манделбаум свързва две отделни изисквания. Първото е демокрацията и свободните пазари вече да са станали условие за съвременния живот в смисъл, че нациите, които не приемат и двете, са извън международния консенсус. Второто е демокрациите да имат мирна външна политика и да не воюват помежду си. Това твърдение беше предмет на много научни дискусии в последно време[5], но общата теза е наистина доста респектираща: нейната версия от XVIII век може да бъде открита и у Монтескьо, и у Адам Смит, които твърдят, че правителството и ограниченото данъчно облагане са добро сами по себе си и вероятно могат да допринесат за приятелските отношения между държавите. Идеята, че процъфтяващата търговия (т.е. свободните пазари) пречи на въоръжените конфликти, може да бъде открита и у Джон Стюарт Мил, и у редица други политико-икономисти от XIX век.
Приносът на Манделбаум е в предположението, че този процес е бил в огромна степен предопределен. Неговата категорична защита на Уилсъновите принципи е безсрамно "либералистка". Не просто късмета ни е довел до това щастливо състояние, смята той. Прогресът е нещо, което се случва, и ние се ползваме от него. Ленинизмът, фашизмът и социализмът - всички те се провалиха, защото бяха неефективни или нефункционални, или непопулярни, или пък и трите заедно. Също като на Карл Маркс, и на Майкъл Манделбаум му харесва идеята, че капитализмът дава воля на съзидателното разрушение, с което довежда до неизбежния триумф на нови икономически и политически форми - в случая, политическа демокрация и свободен пазар на стоки и идеи. Всички тези добри неща вървят заедно. [6]
Това не е напълно убедително. Не съм сигурен дали непременно щяхме да стигнем дотам, докъдето сме стигнали, и отчасти поради тази причина съм песимист по отношение на шансовете ни да останем тук. XX век лесно е можел да тръгне и в друга посока. Победата на демокрацията, например, изглеждаше много малко вероятна в не толкова далечната 1941 година. Колкото до свободните пазари, непостоянството им е вродено (поради което по-ранните теоретици смятаха, че е необходимо върху тях да се упражнява твърд политически надзор). От егалитаристка гледна точка пазарните икономики винаги разпределят стоките неправилно - както вътре в страната, така и между страните. Следователно винаги съществува вероятността, особено при демокрация, преразпределителните тенденции в икономическия контрол да вземат връх над доводите в полза на обогатяването чрез нерегулиран обмен, както се случи през по-голямата част на миналия век. И то не само в "социалистическа" Европа. Демокрацията и свободният пазар се оказаха трайно съвместими само в исторически нетипични условия на просперитет. И при това предимно за сметка на някой трети, намиращ се на друго място. [7]
Разбира се, това професор Манделбаум го знае. Както сам признава, отношенията, които постулира, са "склонност, а не неизбежен закон на политиката". Но той е оптимист. Никой днес, пише той, не се съмнява, че "мирът, свободата и просперитетът" са върховните цели на живота. XX век показа цената на другото мислене. И следователно, главният въпрос в международните дела е как да се съхранят и защитят резултатите от тези изстрадани уроци. Една от силните страни на тази книга (заедно с яснотата на езика) е, че особеният идеализъм на автора го кара да подчертае ролята на модерната държава.
Манделбаум не проявява снизхождение към клишетата за "глобализацията". Не живеем в след-суверенна епоха, настоява той. Напротив: "Трите съставни части на визията на Удроу Уилсън - демокрация, свободни пазари и мир - могат да бъдат разбрани като обществени блага, за които е необходима ефективна държава, която да защити всяко едно от тях." Светът след Студената война, както и светът на Студената война, е свят на суверенни държави; само традиционната държава може ефективно да действа като агент на собствените си интереси и на интересите на своите граждани. Най-голямата от суверенните държави - Съединените щати, е също и страната, най-много допринесла за и спечелила от демокрацията и свободния пазар. Така че интересите и отговорностите на американската външна политика остават тясно свързани с тези на други подобни на нея държави.
За разлика от Кейган, Манделбаум оценява значението на европейското "изобретяване на мира", както той го нарича, и подчертава поделянето на интересите между Америка и Европа в споразуменията за обща сигурност, така грижливо отглеждани през последните десетилетия. Сътрудничеството носи сила, не слабост. Сегашните спречквания от двете страни на Атлантика не бива да отвличат вниманието ни от ползите, които европейци, американци и всички останали извличат от съвместното преследване на взаимни интереси. Мирът, пазарите и демокрацията, заключава Манделбаум, носят точно толкова добрини, колкото могат да се извлекат от тях. Във всеки случай, алтернативите са не само по-лоши - според нашия неотдавнашнен опит, те са направо немислими. Но точно това е проблемът. Влиятелни хора във Вашингтон пак мислят "немислимото". Администрацията на Буш скъсва със самата система на международни отношения, която Манделбаум поставя като рамка на идния век. Във влиятелните кръгове около президента Джордж У. Буш мирът се превръща - както видяхме в съчинението на Робърт Кейган, в почти обидна дума. Защо се случва това?

Чарлз Капчан. Краят на американската ера: външната политика на САЩ и геополитиката на XXI век

Според Чарлз Капчан парадоксалното обяснение е, че неограничената власт на Америка, толкова ентусиазирано оповестена от Кейган и колегите му, е опасен мираж. Въпреки очевидностите, американският монопол от периода след Студената война вече залязва. "Еднополюсният" прозорец бързо се затваря и на негово място ще се завърнат нестабилните многочислени властови полюси, където САЩ - както в миналото - ще се нуждаят от компромиси и преговари със съюзници и съперници. Най-важният от тези конкуриращи се полюси ще бъде разширена и обединена Европа, чийто възход ще съвпадне с американското оттегляне от скъпи международни ангажименти. "Разбирането за това прехвърляне на отговорността от Америка към Европа трябва да бъде централната цел в главната стратегия на САЩ."
Чарлз Капчан, който преподава международни отношения в Джорджтаун и е работил в Националния съвет по сигурност по времето на Клинтън, е реалист с идеали. Уилсъновият апотеоз на Манделбаум не го впечатлява. Според него за никакъв "постоянен мир" под благосклонен американски надзор не може да се говори, а само за измамно затишие в конфронтацията на великите сили. Нещо повече, в американската политика съществува напрежение между желанието за преустройство на света и стария инстинкт за бързи набези, последвани от оттегляне и отказване от ангажиментите. САЩ нямат нито средствата, нито апетита за постоянна международна намеса. Знаейки това, американските стратези би трябвало да работят по укрепването на различните транснационални ограничения и институции, които ще служат най-добре на Америка, когато пак й се наложи да живее в свят, недоминиран от нея.
Описанието на Капчан на вътрешнополитическите корени и стратегическите противоречия на американските ангажименти в чужбина е убедително и добре подкрепено с доказателства. Той разсъждава задълбочено и по един друг въпрос - разплитащата се тъкан на вътрешните институции на Америка, макар твърде механистично да отдава това на "промяна в начина на производство". Той обаче наистина страда от професионалната деформация на специалистите по международни отношения, от ентусиазма да се рови в миналото, за да търси там прецеденти, аналогии, модели и цикли, които биха могли да обяснят настоящето и да предскажат бъдещето.
"Историята" внимателно е проучена в текста, но това не изяснява нещата. В книгата на Капчан има прекалено дълги, обширни и излишни исторически резюмета, покриващи всичко - от късния имперски Рим до Виенския конгрес от 1815 г. Те трябва да илюстрират възхода и падението на империите, идването и отминаването на еднополюсните периоди и т. н. Тези размишления обаче не добавят много към аргументите и отвличат вниманието от главния въпрос.
Проблематичното място в тезите на Капчан е, че една интегрирана и просперираща Европа "като нищо може да се превърне в застрашителна величина върху новата геополитическа карта на света". Според Капчан тази обединена Европа не е възникнала просто така. Тя е съзнателен проект, постижение и цел на "отците основатели" след разгрома на Хитлер. "В последиците от Втората световна война европейците видяха предизвикателството пред себе си, начертаха бъдещата си геополитическа карта и се захванаха да направят тази карта реалност." Изобщо не беше така, разбира се. След Втората световна война повечето европейски лидери бяха прекалено заети с изпълзяване от развалините, за да имат време да планират геополитическото си бъдеще. [8] Но каквото и да е било, Европа днес наистина представлява икономическа и геостратегическа алтернатива на американската мощ. Капчан би се съгласил с Дейвид Келио, работещ във Вашингтон като експерт по европейските въпроси, който вижда в европейската "хибридна конфедерация" една "истински нова политическа форма" - постоянно предизвикателство пред американския модел. И ако други анализатори гледат "покрай" значимостта на обединена Европа, то е защото те не признават това ново създание.
В едно отношение Капчан не е улучил момента. Книгата му се появи точно когато настоящите и бъдещите страни-членки на тази обединена Европа са изпаднали в междуособни разпри, неспособни да се споразумеят за общ отговор на военната активност на Америка. Някои, като Великобритания, Испания и Италия, избраха да влязат в строя заедно с дългогодишния си американски покровител. Други, като Франция, Германия и Белгия, отстояват "европейско" различие, което несъмнено отразява общественото мнение надлъж и шир в континента, но стратегически ги вкарва в задънена улица. Източноевропейците се огънаха под безпрецедентния американски дипломатически натиск и рушветчийството; онези в Брюксел, Париж и на други места, които така и не ги искаха в Съюза, няма скоро да го забравят. [9] Ако това е геостратегическото предизвикателство, пред което е изправена Америка днес, защо Вашингтон да си губи съня?

Все пак Капчан може и да е прав. ЕС, както Келио ни напомня (в послеслов към ново издание на "Преосмисляне бъдещето на Европа"), все още трябва да мисли сериозно за "силата" - как да я постигне, как да я използва. Съюзът не беше проектиран за такава цел и той не е решил проблема с големите нации-държави в себе си, които не желаят да отстъпят контрола върху външната си политика. Но Европа, особено "старата Европа", е много повече в хармония с мисленето на останалата част от света, отколкото предполагаха САЩ - от заплахите за околната среда до международното право. Нейното социално законодателство и икономически практики са по-състрадателни към чужденците и по-пригодни за износ, отколкото американските. Курсът и политиката на САЩ, по мнението на Капчан, са зле пригодени към днешния сложен свят. И САЩ - а не Европа - са все по-зависими от чужди инвестиции, за да подхранват натоварената си с дефицит икономика и да поддържат уязвимата си валута.

Щом американските лидери изпадат в истерия и чувстват гордостта си накърнена заради европейското несъгласие, щом провокират и окуражават вътрешноевропейски разделения, то това са признаци на зараждаща се слабост - а не на сила. Реалната сила означава влияние и пример, подкрепяни от сдържано напомняне за военна мощ. Когато една велика сила трябва да купува съюзници, да подкупва приятели и да шантажира критиците си, нещо не е наред. Затова, според Капчан, енергичният американски отговор на 11 септември е заблуждаващ. Както и Манделбаум, но по други причини, той гледа на "войната срещу терора" като на "повърхностен трус", който не влияе на "основните тектонични сили и на линиите на разместване на пластовете." Непоклатимата истина е, че сме в свят, от който САЩ или ще се оттеглят разочаровани, или ще им се наложи да се ангажират с него според нормите на сътрудничеството. И в единия, и в другия случай "американската ера" отминава.

Фарид Закариа. Бъдещето на свободата: нелибералната демокрация у нас и в чужбина

Има и друг вид обяснение за размирността на идващата ера и то е свързано с третата съставка на уилсъновата триада - "демокрацията". В преобладаващите мнения за настъпващото масово общество, а напоследък - и за "глобализацията", разпространението на демокрацията се възприема като нещо подразбиращо се. "Демокрация" е името, което сега даваме на всяко политическо устройство, претендиращо да включва всички пълнолетни граждани при еднакви условия в система си на управление и която същите тези граждани възприемат като законно средство за изразяване на техните интереси. Днес всички сме демократи. Защитата и разширяването на демокрацията са баналните оправдания за американското присъствие зад граница.

Но, както твърди Фарид Закариа в новата си книга, многобразните качества на демокрацията могат да бъдат заблуждаващи. [10] В голяма част от света демокрацията често е пряк наследник на авторитарна диктатура и заместител на добро управление. Ние добре познаваме недоумрелите "народни демокрации". Но даже и в по-истински демокрации фалшивата легитимност на публичните избори често скрива нестабилни и корумпирани институции. Източникът на успеха на Запада, свободните пазари и международният мир, внушава Закария, са били характерната традиция на представително правителство, защитени граждански свободи и публичен закон, които са възникнали в Северозападна Европа (и по-конкретно в Британия) преди миграцията отвъд Атлантика. Демократичните избирателни права и свободните избори се появяват благодарение на тези блага. Не е казано обаче, че те са неизбежна последица от тях. "Западният модел на управление е символизиран не толкова от масовия плебисцит, колкото от безпристрастния съдия."
Че "демокрацията" може да е враждебна на свободата, едва ли е нещо ново. Това е накарало мнозина да предпочитат управление от некорумпиран граждански елит пред демагогската манипулация на непостоянни, невежи мнозинства. Недостатъците на съвременната демокрация са обезпокояващо очевидни и Закария ги систематизира добре. Държавите, по негово мнение, нямат нужда да бъдат правени по-демократични, те имат нужда да бъдат защитени от перверзния натиск на безконтролното управление на масите. Повечето теоретици на демокрацията биха отговорили, че компетентните административни елити не могат да бъдат създавани с вълшебна пръчица. И докато клаузите за малцинствените права и други ограничителни инструменти са важни, само кутията, в която се пускат избирателните бюлетини, може да дава обществена легитимност. Закариа предполага, че залагаме прекалено много на изборите и техните резултати. Но те са всичко, което имаме.

Скептицизмът на Закариа е приятна противоотрова срещу уилсънианската картина на Манделбаум. Той смята също, че ако през последните петдесет години сме живели в мирен свят, това не се дължи на демокрацията. Либералните държави - държавите, превърнали в светиня конституционната защита на свободите, са тези, които не започват войни помежду си. Демокрациите могат да бъдат или не да бъдат войнолюбиви. Всъщност те още не са съществували достатъчно, за да се направят достоверни изводи (макар че Алекзандър Хамилтън смяташе за малко вероятно "народните събрания" да се окажат миролюбиви и нищо от изминалите два века не доказва, че е допуснал грешка).
Във всеки случай, светът сам по себе си не е демокрация, така че даже в тезите на Манделбаум не се изключва войната, особено между либерални и нелиберални демокрации. И, както при либералните, така и при нелибералните демокрации, по-скоро ядрените оръжия, отколкото общественото мнение, са онова, което най-ефективно възпрепятства агресията.

Самопораждащите се либерални демокрации са исторически необичайни дори и на Запад. Както и капитализмът, за да успеят, те предполагат наличието на исторически съществуващи качества на местното население, които не могат да бъдат внесени със задна дата. Демократичните институции, присадени отвън върху културно обособени и разорени нации, са оставили в историята противоречив спомен. Преоткритата мисия на Америка да прави света "безопасен за демокрацията" рискува да се окаже противоречаща на собствените й интереси. Дори под по-правдоподобната й маска на мисия, която да направи света безопасен за американците. А при липсата на каквато и да било съпътстваща амбиция да се направи останалата част от света по-богата, по-безопасна, по-здрава или по-добре образована, има големи шансове тази мисия да създаде доста зловредни "демокрации". [11]

Живеем в необичайно несигурен исторически момент. От монопола, на който днес се радва англо-американският модел, не следват категорични изводи за бъдещето на мира, свободните пазари или каквото и да било друго. Хората забравят бързо. Ако либералната демокрация не успее да изпълни обещанията си, ако бъде подкопана от непосилни изисквания на геополитиката, тогава аргументите в полза на регулирането, протекционизма и контрола (както на пазарите, така и на хората) ще се чуят отново. И един определен вид демократи ще са първите, които ще ги изрекат.
Най-добрият начин да се предотврати това е чрез разумно приложени ограничения върху "естественото" функциониране на международната система. Така, както подценяваните европейски социални държави стабилизираха капиталистическите икономики след 1945 г., като смекчиха въздействието на пазара и по този начин обезоръжиха критиката от двете противоположни политически крайности. По същия начин и транснационалните институции и агенции, договори и закони съдействаха за международния ред чрез намаляване на рисковете за малките страни от икономически и политически натиск от по-големите им съседи и съперници. Съединените щати спечелиха много от стабилността, създадена от тези споразумения. Да заплашваш, че ще напуснеш Световната търговска организация, или да обезмислиш многогодишния труд по създаването на Международния наказателен съд, е перверзия.
Това, което липсва в американските коментари напоследък, е не толкова оценка на историята. Тя присъства прекалено много - с позоваване на "Мюнхен" под път и над път. Това, което липсва, е чувство за трагичното. Ако в модерната епоха САЩ са имали толкова много външнополитически успехи, то е до голяма степен, защото "имахме късмет с опонентите си", както каза веднъж Дийн Ачесън. А може и да не продължи така. Имахме късмет и с ръководителите си. Това със сигурност вече не е така. Прекалено много са самоуверените приказки за настъпващия американски век; но преди сто години много хора са смятали, че Германия държи ключовете за новата ера. И са имали не малко основания да го мислят. Както Раймон Арон беше отбелязъл, XX век можеше да бъде германският век.
Нещата могат да тръгнат на зле много бързо - особено за една протягаща се далеч извън пределите си велика сила. Както онези, които са чертали германските планове от 1914 г., така и днешните вашингтонски стратези са обсебени от предизвикателства, разписания, "прозорци" за благоприятни възможности. А също и от есхатологичен подтик да смачкат потискащия ги международен ред и да го преправят по свой образ. Те, също като германците, преувеличават заплахите и подценяват рисковете. Аналогиите свършват дотук - имперска Германия и републиканска Америка имат много малко общо помежду си. Но високомерието не е недостатък, присъщ само на една конституционна форма. И неспособността да се предвиди справедливото наказание е характерна слабост на съвременна Америка.

Разбира се, нещата може и да се наредят добре. XXI век все още би могъл да принадлежи на Америка. Но, както Чжоу Енлай, казват, бил отговорил на въпроса какви са според него последиците от Френската революция - твърде рано е да се каже. Междувременно, докато са на прага на войната, нашите лидери залагат всичко на мечтата за един свят, който в обозримо бъдеще безусловно ще изпълнява американските заповеди. Когато в зората на американската ера Джордж Кенан е настоявал САЩ да устояват на съветското предизвикателство, той е добавил: "Важно е да се отбележи обаче, че такава политика няма нищо общо с позьорско театралничене - със заплахи, ругатни или повърхностни жестове на показна 'твърдост'". Петдесет и шест години по-късно съветът му е пренебрегнат. Това е лош знак.

12 март 2003 г.
Ню Йорк ривю ъф букс


Тони Джуд
Превод от английски Георги Деничин



















































[1] Свободно владеещ руски и немски, Кенан до 1946 г. вече е служил в Берлин, Рига, Прага и Москва.






[2] Вж. напр. Франсис Фукуяма, "Краят на историята?" Националният интерес, бр. 16 (лятото на 1989); "Краят на историята и последният човек" ("Фри прес", 1992). Вж. също Самюъл П. Хънтингтън, "Сблъсъкът на цивилизациите?", "Форин афеърз", том 72, бр. 3 (лятото на 1993); "Сблъсъкът на цивилизациите и преустройването на световния ред" ("Саймън енд Шустър", 1996).




































































































[3] Вж. Крейг Кенеди и Маршъл М. Болтън, "Истинският трансатлантически разлом", "Форин полиси", ноември - декември 2002, базирано на неотдавнашно изследване от чикагския Съвет за международни отношения и Германския фонд "Маршал". За американските гледни точки виж: www.gallup.com/ poll/releases/pr030228.asp. В края на февруари 2003 г. 59 % от американците бяха против войната срещу Ирак без подкрепата на ООН.

























[4] Вж. У. С. Селър и Р. Дж. Йитмън, "1066 г. и всичко онова" ("Пенгуин", Лондон, 1960), стр. 10. "Цезар нахлува в Британия". Смята се, че оригиналното "Veni, vidi, vici" ("Дойдох, видях, победих") е написано от Юлий Цезар след успешната му Понтийска кампания през 47 г. пр. Хр.





























[5] Вж. особено Майкъл У. Дойл, "Кант, либералните наследства и международните работи", "Философи&паблик афеърз", том 12, бр. 3 и бр.4/1983 г.






















[6] "Политическата и икономическата история на Западна Европа след Втората световна война е най-силното доказателство в полза на либералната теория на историята. Там всички добри неща - демокрацията, просперитета и мира, наистина вървят заедно."



















[7] За една задълбочена дискусия по този въпрос и изводите от нея, вж. Джон Дън, "Коварството на безумието: Правене на смислена политика" ("Бейсик букс", 2000), особено стр. 30 - 48, стр. 218 - 235. Този лишен от наивност, отварящ очите трактат за природата и границите на политическо разбиране, трябва да бъде задължително четиво за всеки студент по съвременна политика.











































































































































[8] За по-малко романтично изложение на колебливото обединение на Европа, вж. Алън С. Милуърд, "Европейското спасяване на нацията-държава" ("Юнивърсити ъф Калифорния прес", 1992) и Ендрю Моравчик, "Изборът за Европа: социална цел и държавна власт от Месина до Маастрихт" ("Корнел юнивърсити прес", 1998)



















[9] Студентите, изучаващи връзката между пазари, демокрация и мир, ще забележат пъргавината, с която САЩ неотдавна обявиха България и Румъния - новооткритите им източноевропейски съюзници в борбата против Ирак и други врагове - за "напълно функциониращи пазарни икономики" с всичките съпътстващи възнаграждения, които сега ще последват.

































































[10] Вж. също Фарид Закариа, "Възходът на нелибералната демокрация", "Форин афеърз", том 76, бр. 6/1997 г.
























































































[11] За чуждестранна (невоенна) помощ САЩ в последните години са внасяли годишно около 29 долара на американец. Средната вноска на глава от населението в други западни държави в момента надвишава 70 долара годишно.