Класиката е изкуство и бизнес
- Намирате ли България променена от последното ви идване тук през 1987 година?
- Може би ще ви разочаровам, но в моите очи много малко неща са се променили - същите улици, същите сгради - на мен лично това усещане ми е приятно, защото ме кара да мисля, че аз не съм остарял. Струва ми се, че преди петнадесет години се чувстваше по-голямо оживление, витаеше някакъв дух на обновление, на очакване за промяна. Казваха ми, че по това време имало криза, аз не я усещах, положението в Русия тогава бе много по-тежко. Ние също минахме по този път и си мислехме, че нещата ще се оправят изведнъж, но не стана така. Преходът се оказа много по-тежък, отколкото го очаквахме, тепърва ще бъде осмислян.
- Как се отнесоха артистите към гостуването си в България?
- Много ентусиазирано, тук всичко им хареса. От свое име мога да кажа, че сме благодарни, че се спряха точно на нашата трупа да представи балета на Русия. Искам да благодаря специално за отличната организация от страна на Министерствата на културата на двете страни, на Руския фонд на културата, на "Жокер Медиа". Целият ни престой бе организиран безупречно, репетициите в Националния дворец на културата протичаха гладко и безпроблемно - всичко бе подготвено на секундата: декори, осветление, озвучаване - не ни оставаше нищо друго, освен да работим с радост и с желание да дадем най-доброто от себе си.
- Как се стигна до идеята за сформирането на Кремълския театър?
- През 1990 г. началото беше съвсем стихийно и неочаквано. Две години по-рано, през 1988 г. се взе решение сцената на Кремълския дворец да се отдели от Болшой театър - дотогава тя беше негов филиал. Изведнъж ми се съобщи от съответната висша инстанция, че аз съм главен балетмайстор на Кремълския театър?! Можете да си представите как се чувствах - балетмайстор без балет, генерал без армия. Следващите две години мога да определя като най-трудните в моя живот. Това беше период на изключителна криза, навсякъде имаше отдръпване от стойностното изкуство, търсеха се лесни и бързи печалби. Нароиха се множество трупи - набързо събрани, с някакви сборни програми, с много ниско качество. Не това беше моята цел и моите намерения. През тези години трескаво събирах трупа и заедно с това трябваше да започна изграждането на някакъв репертоар. До 1995 година ансамбълът беше частен. Наброяваше шейсет души - за пръв път усетих каква огромна отговорност е да осигуряваш ежемесечни заплати на шейсет човека. От 1995 година театърът е държавен, сега сме 95 артисти и въпреки държавната дотация, спонсорите продължават да ни подкрепят.
- Как приемате конкуренцията на Болшой? Известно е, че сцената на Кремълския дворец е по-голяма от тази на Болшой. Това поражда ли желание за съперничество?
- Не бих имал нищо против да си изрежем малко от сцената. Просто нямаме амбиции, още по-малко желание да се съревноваваме с Болшой. Това не значи, че ни липсва самочувствие. Ние искаме да сме трупа със собствен облик, със собствен стил и репертоар. Смятам, че вече сме го постигнали и не мога да се оплача от липса на интерес. Програмата ни е натоварена, имаме спектакли най-малко три пъти в седмицата и всичките са пред препълнени салони. Що се отнася до конкуренцията - когато бяхме малки, не ни забелязваха, днес сме обект на интерес. Много хубаво е, че трупата е млада, ентусиазирана и всеотдайна. Атмосферата на работа е наистина творческа - няма завист, а това е много важно за климата в един театър.
- Разкажете за работата си с Юрий Григорович.
- Често някои го наричаха "Иван Грозни в балета". Въпреки че сравнението е остроумно, аз като дългогодишен негов асистент мога да кажа, че Григорович е един от най-демократичните ръководители. Когато представя поредния си проект, той винаги изслушва позициите и мненията на всички и се съобразява с тях. Нищо тиранично няма нито в неговата личност, нито в начина му на работа. Що се отнася до образа на Иван Грозни в едноименния спектакъл, това, което особено вълнуваше Григорович, бе неуловимата граница между тиранията и желанието да си полезен за страната си - проблем, особено важен за историческата съдба на Русия. Това, което винаги ме е възхищавало в Григорович, е огромната му ерудиция, мащабност в творческите му намерения, съчетани с изключителен професионален перфекционизъм. Това е човек, който надхвърля рамките на балета. За съжаление в последните години липсват личности, липсват творци, все по-малко хора имат желание да поставят, да правят хореография. Всеки се стреми към изпълнителска кариера с перспективата да си намери работа в хубава трупа.
- Ни мислите ли, че руският балет се е затворил в свещената си класика и не желае промяна? Дори голяма част от новосъздадените трупи дават превес на класическия репертоар?
- Ако трябва да бъда откровен, това си е чист бизнес. Класическият балет е сигурна гаранция за печалби, а това за съжаление не е съхраняване, това е дискредитация на балетната класика. Много хора си мислят, че са Дягилев, но не си дават сметката, че Дягилев е предложил нов поглед за изкуството, нова творческа концепция. Освен това трупата на Дягилев е събирала най-доброто, представяла е върховете - да припомним имената на Ана Павлова, Тамара Карсавина, Вацлав Нижински, хореографиите на Фокин - нищо общо с това нямат днешните многобройни трупички. Надявам се, че Кремълският балет е трупа, която успя да изгради и наложи свой собствен стил, свое лице и това е единственият възможен път към успеха - не лесни пари и ниско качество, а търпеливо, прецизно, интелигентно изграждане на собствен облик, с който трайно и перспективно да се впише в националната култура.

Разговора води Мария Русанова

Мария Русанова е преподавателка в Националното училище за танцово изкуство.