Как стигнах дотук*
Клечах една зима в окоп на Картала край Търново и чаках сънаборниците си да докарат баките "на предната линия". Додето сготвят, додето ги обърнат поне един път нагоре по урвата, додето презаредят, додето се домъкнат, имаше часове време. Тези учения за нас, нестроеваците, бяха истински кошмар с чудовищното си безвремие и затова си носех в джоба на куртката един "Нов Завет" на оризова хартия от Библейското дружество и го прелиствах. Бях студент филолог и прелистването на бамбашка книги ми се виждаше по-интересно, отколкото да се чеша с шепа. Това, което правеха филолозите в университета по него време, беше да интерпретират текстове: стихове, литературни течения и школи, критични есета. За да станели по-ясни. За да се разберяло по-правилно, че Хамлет се самоубива, защото по време на феодализма още няма работническо движение, и затова не намира изход от положението, и понеже е честен младеж - какво да прави, какво да прави! - взима, че се самоубива (фигуративно казано). Мене обаче повече ме привличаше да се ровя не в това, което се разбира (така ясно от марксизма!!!), а което не се разбира. Какво е скрито зад това, зад което никой наш преподавател по световна литература нямаше намерение да надникне. Там, зад тези замърляни места, явно се криеше нещо, което някога за някого (поне за този, който го е писал) е значело нещо. И този някой явно го е писал, защото тогава читателите му са го разбирали какво казва. Някога! Аз исках да разбера какво! И прелиствах.
Защо най-възловите места в тези стари текстове бяха най-неясни?
Защо Йоан започваше с "В начало бе словото и словото бе у Бог... и нищо без него не бе!".
Преводачът ли е бил лош? Може би. Вече се бях сблъскал с Ризоровите преводи на Шекспир, в които думите, общо взето, бяха наредени по една българска за всяка английска, но смисълът нямаше нищо общо със словото на Шекспир.
Или може би думите, с които се маркираха тези абстрактни понятия, толкова дълго са били употребявани, влизали са в такива смислови плетеници, че са се "изцапали" и сега значеха друго!
Може би под "начало" се е разбирало друго. Може би не е начало във времето, а в задвижването на чиповете на подредбата.
"Слово?" За тази дума бях сигурен, че е изцапана до неузнаваемост през двете хилядолетия, откак текстът на Йоан се е превеждал, преписвал и адаптирал от език на език. Знаех го от непрекъснатото сблъскване с такива изрази, като "И еди-кой-си каза и рече". Какво значи това? Казваш, издаваш значещи думи от устата си, но това още не значи, че е ясен смисълът на това, което си казал.
Или "Бог?" Богът на моряците, който клати вълните ли? Или Вотан, който клати листата на дърветата? Знаех стандартния отговор, че така било "в началото", но после дошло "правилното вече" еднобожие, монизмът, Богът на всичко божествено... Но защо с това идват и ограничаващите определения към "Бог", сякаш за да не се оставя тази дума да се разплуе в речевото незначене? Защо, ако в хода на прогреса, поумняването, доближаването до истината - от многобожие до православно еднобожие - гърците издигат своите православни църкви на името на светии, които са закрилници я на рибарите (св. Никола), я на гръмовержците (св. Илия), я на бранителите на християнството на кон (св. Георги); и после археолозите установяват, че тези църкви са на местата на храмовете на боговете на многобожието: църквата на Св. Илия на мястото на храма на Зевс, на св. Георги на мястото на Арес, на св. Никола на мястото на Посейдон и пр. Казва се, че това е простонароден остатък от миналото. Но не е така. Непростонародният, просветеният, проповядващият в Божия храм свещеник или книжовникът се вижда принуден непрекъснато да облепва по нов и различен, и дори неочакван начин думата Бог с прилагателни и ограничителни определения, за да я запази в периметъра на еднобожието и да не бъде тя разбрана по изкривен (може би "износен") начин. Защо "Бог-вседържителят, творецът, създателят на всичко видимо и невидимо"? Защо "мой Боже, прави боже", ако поетът не смята, че като каже само "Бог", читателят му може да си помисли за своя (гръцки), а не за неговия (български) Бог. Или за някакъв "крив" Бог.
А фразата "нищо без него не бе"? Може би "нищо без него не бе" никога няма да издаде какво се крие зад понятието за битие ("биване-бъдене", "съществуване") на този, който е написал евангелието на Йоан. Дори кажи-речи вчера, когато Хамлет пита "да бъдеш или да не бъдеш", не е ясно какво казва, тъй като самият той се пита дали това да умреш е краят на "биването", на това "да бъдеш" и (съвсем правилно, между другото) не е сигурен, че смъртта ще го направи несъществуващ само за това, че няма да го има в бъдещето такъв, какъвто е сега.

***
Седемгодишният ми син Иван дойде една сутрин в офиса ми в "Гласът на Америка" скоро, след като се събрахме с него подир три години раздяла. Облегна се на ръба на вратата, кръстосвайки левия си крак върху десния, докато ме чакаше да се приготвя да тръгваме, и всички колеги се разсмяха. Малкото човече с малкото каскетче се беше облегнало в точно същата поза, в която моята нерешителна и ненатрапчива милост се облягаше. "Все едно, че си ти!" - каза една от редакторките. Самият аз до ден-днешен се секна като баща си, защото имам същата гърбоноса конфигурация в преддверието на белодробния си тракт като него.
Аз не съм вечен в този тук текст. Но аз съм вечен в генетическата памет, която неосъзнато за оперативната ми памет съм приел от мама и татко и която несъзнателно съм предал на трите си внучки чрез трите си деца. И абсолютно не са важни модификациите, през които ще премине проблемът на Славовските гърбави носове. Модификациите, каквито и да са те, де факто ще бъдат ни повече, ни по-малко нови прочитания на звуковите турбуленции на синусната ми кухина.
Изцапаните думи всъщност са онези думи, които най-много се употребяват, пипотят, натоварват със съдържание. Нещо като случая с козунака. По Великден ни даваха на мен и на двете ми каки по една буца втасало козуначено тесто сами да си направим по един козунак; и аз като изтърсак исках да им покажа кой съм, така че първо го навих на фльонга, после реших, че на етажи ще е по-добре, после го направих на плитка. Додето го пъхна да се пече, маята на втасалото тесто спадна от многото пипане и като отвориха фурната, козунаците на сестрите ми бяха бухнали разкошно, а моят мязаше на свития юмрук на някой бабаджан, дето не си беше мил ръцете от месец.
Колкото повече се уточнява едно понятие, колкото повече се отрупва с прилагателни, колкото повече се пипоти и премесва, толкова повече му спада маята. Съобщението, което то носи, избледнява, размива се от съседни контексти, изпразва се от съдържание и губи изначалната си същност. Разточителното обозначаване на козунака като козунак довежда до "некозунак". Точно както "обожествяването" на Бога води до неговото секуларизиране. Колкото по-назад се връщате в светите текстове, толкова по-малко прилагателни са полепени по Името Му и толкова повече истински вярващи обожатели е имал Той. Колкото по-съвременни са текстовете, толкова по-много и по-пищни са прилагателните, по-разточителна става украсата на църквите и църковните одежди, и толкова по-неискрени са църкуващите се.

---
Полицията определя почерка на някогашните пишещи машини по разхлопаните им букви, които изскачат над и под реда. Разхлопаните букви на всеки съответен език са най-употребяваните. На английски винаги първо се разхлопва V, защото е най-употребяваната английски буква.
По същия начин в един литературен текст най-употребяваните думи са най-разхлопани. Познават се по това, че понеже са "изскочили от реда", са отрупани, подпряни, украсени - ако искате - от армия прилагателни. В Парижкия си салон отчаяната англоезична поетеса възкликва срещу Бърнсовия стих: "Му lоvе is like a red, red rose" с безсмъртното си: "А rоsе is а rоsе is а rose!".
И е права! Розата на Бърнс е червена, но не мирише; и в следващия си стих той трябва да обяснява надълго и нашироко, че била цъфнала през май, че била нежна, и пр. и пр.
Розата в "розата е роза" мирише, има бодили и е червена, и бяла, и жълта, и свежа, и увяхнала според това каква я обича или мрази читателят на този стих. С всяко "уточняващо" прилагателно само ограничаваш нейната монолитна неизчерпаемост.

Като пишех за радиото, имах възможност да понадзъртам в "Дейли Мирър" и там се сблъсках с един комикс, който ужасно ме възбуди. Немският професор започва да разправя виц, смее се ентусиазирано и когато смехът му стига до истерия, казва през сълзи: "Като спра да се смея, ще ви обясня какво е смешното на вица". Ето ви го ужасът на бърборанковщината, на унищожителното дрънкане, което гаси искрата на съобщението. Ние бяхме удавени в помията на марксическото многознайничество. Бяхме смъртно заразени! Губехме баланс под крясъка за идващия Нов Човек; пред всесилния му юмрук, който щеше да прати американския империалист в боклука на историята. Тогава точно си казах: "Щом темата на темите е Човекът, аз пък ще възпея Животното." Снобеещата опозиция, и тя шумеше със стереотипите на "Сърдитите млади хора". И пак - щом величието на човека е в настъпателната сърдитост, аз ще възхваля кротостта. И щом е млад/малък - ще стане голям.
Написах стихотворението "Големите кротки животни" и то тръгна от ръка на ръка из България. Защо се чу така силно? В качеството си на Нищо, на Нихила в оркестрираната врява на социалистическия ни реализъм и тинейджърския снобизъм. Бях предложил пауза! Тишина!
Сигналът не е апелиране към ухото, носа, окото, осезанието; не е в трясъка, миризмата, блясването, ритника. Ако три дни и три нощи те дънят в затвора, това нищо не ти казва, защото си заключен в корпускулата на килията и там дъненето си е част от същността на тази корпускула. Но когато на четвъртия ден дъненето изведнаж спре и ти развържат ръцете и краката, това вече е сигнал, че нещо се е случило. Я комунизмът или фашизмът са паднали, я адвокатът ти е успял да се намеси, или каквото и да е. Не е важно какво съобщава сигналът и дали ще можеш да го интерпретираш.
Тече тишина и ти широко отваряш уста и издаваш звук: "Аааааа...." Това е сигнал.
Тече върху теб естественият човешки звук на съпещерняците ти: "Ааааа", и ти притваряш уста, стесняваш артикулационната си кутия, преграждаш я със устни и от устата ти вече не излиза "а", а се чува "Аауумммм...." И ето че съпещерняците ти до един се обръщат да видят какво ти става. Дал си сигнал чрез преграждане, чрез нарушаване на очаквания поток, чрез лабиалния стопер "м". Ние не говорим с произнасянето на "а", "б", "в", "п" и пр. а чрез нарушаване на естествения звук, който издава устата на човеко-животното, чрез звучен лабиален плозив, звучен лабиален фрикатив, беззвучен лабиален плозив и пр. Това, разбира се, е нарушаването на "органичното" в звукоиздаването. Но има и нарушаване на "неорганичното", на "идващото от културата". В художествената литература това най-ясно личи в нарушаването на естественото разпределение на акцентите и паузите в ритъма на даден език, в риторичното нарушаване на стихотворни размери, в шоковете от неосъществено римуване и пр. Все неща, които в цвилещата неграмотност на българските преводачи-любители (които превеждат, без да познават езика и културата на даден автор), водят до литературен линч. Признавам, че съм се мятал от ярост, когато зейналият ужас в продънените паузи на Шекспировия петостъпен ямб (в началната нощна сцена на "Хамлет" например), грижовно са запълнени от нашите преводачески дрънкала. И обратното. Носталгичният шедьовър на Вутимски "България" завършва с шокиращия хиатус на липсваща рима; с "празнотата" на съвременността, в която родината вече не хармонира с потока на спомените за дома. И естествено американският университетски преводач, който шляпа по подсрочници, не улавя сигнала на това измамено очакване и запълва дупката със словесни кълчища.
С Мирослав Янакиев бърборехме за току-що излязлата книга "Сигналът" и той търсеше начин да обясни универсалността на метода, който по него време се мъчеше да напипа и да сподели. Посочи навън. Облаците се бяха дръпнали и слънчевите лъчи паднаха върху охрения калкан през двора. За минутка лумнаха. Ярко!
И това беше сигнал. Слънцето огрява с лъчите си стената и ако след малко я пипнеш с отворена длан, ще видиш, че тя е отделила утринната влага от повърхността си и започва да се затопля. Сигналът е изпратен от слънцето и получен от стената. Регистриран е. Отреагирано е. Макар да не знаем езика, на който разговарят слънцата и стените, осъществена е обратна връзка. И ако някой мисли, че не е вярно, нека да легне в тиловашкия окоп и да попрелисти какво казват астрофизиците. Влага, пек, рушене на материала под въздействието на слънцето като доставчик на светлина и като изпарител на влагата, за да се кондензира като дъжд и отново да мокри стената - всичко това е част от процеса на зависимост на Земята (и на калкана през двора, разбира се!) от Слънцето. И безкрайните форми и механизми на тази зависимост в този същия момент нарушават баланса на Земята, разлюляват я по орбитата й, приближават я до неизбежния гравитационен колапс, при който слънцето ще я погълне обратно в себе си.
В дадения от Янакиев пример за стената и слънчевите лъчи сме свидетели на ясно изразен отклик на съобщението. Наблюдаваме обратна връзка в "реакцията на механиката на сигнала".
Има обаче и случаи, при които сигналът не води до категорично изразена обратна връзка. Когато се изкача на Мальовица и викна като памирски овчар "Хе-хе-хе-хеееее!....", ехото ми отговаря. Ако е ясно, разбира се. Но аз викам и в мъгливо време, когато зная, че ехото няма да ми отговори. Викам, защото си представям (илюзорно), че някой в мъглата ще ме чуе. Този тип отклик ще нарека "обратна връзка в генетическото пренасяне на сигнала" и това е по-интересно за нас, тъй като е свързано със странното послание, на което ние самите сме носители.
Фарът или набатът над опасната скала автоматично отпраща сигнала си всеки две минути:
"Хе-хе-хе-хееее!...." Печатарската машина автоматично върти своите вестници, печата ги и ги изхвърля в публичното пространство да се четат. И в двата случая имаме ясен субект на посланието и ясен анонимен приемател на сигнала, който субектът на посланието има предвид. И в двата случая, когато свърши мастилото или спре електричеството, или се счупи машината, ритмичното подаване на сигнала ще се прекрати. Ако не искате да се прекрати, трябва да изобретите самозахранваща се система от "подаватели" на сигнала, която да се храни (захранва) върху една максимално постоянна среда. Системата трябва да се опира (да речем) върху въглерода, който дава най-сложните възможни молекули за съхраняване на паметта на системата, и (да речем) на кислорода, който гарантира бърз и стабилен енергиен обмен. В този случай, в случая с биологияга, е нерезонно да се спекулира по въпроса кой изпраща посланието, кой приема сигнала (или ще приеме сигнала) и под каква форма. Ние обаче сме носители на един самовъзпроизвеждащ се генетически код, който се носи от верижно сменяващи се носители вече милиони, и милиони, и милиони години наред. Най-бързо износващите се клетки в телата ни са свързани с най-употребимата им част (възпроизвеждането) и точно те са, които при неизвършването на предназначението си (систематично изхвърляне на неоплодени яйцеклетки, отказ от кърмене на новородени и пр. и пр.), най-често поразяват носителя на съобщението (тялото) с генетическия стопер - ракът. По този начин те продухват веригата, носеща съобщението от затлачването й с нефункционален скрап. Ние не знаем кой е първоизточникът на едно такова послание, не знаем кой е получателят му и в какво се изразява неговата същност. Знаем пътя. Пътят му между началото и края. И можем да търсим и търсим неговата същност, но тя остава скрита. Само изявите му са това, което можем да следим. И в тях виждаме едно непрекъснато разрушаване на старите контейнери на пренасянето и възпроизвеждането на посланието в нови такива. Във всичко живо и неживо, във всичко минало и бъдеще виждаме само едно безкрайно протягане на ръце-лъчи-енергия-думи към хармонизиращи се с тях ръце-лъчи-енергия-думи.
Спомням си гимназиалния ни учител по психология и философия Хайдутов. Или по-скоро, как ни разказваше за солипсизма и как според това учение нищо не съществувало извън човешките сетива. И как един съученик го попита, ако измрат всички хора от някоя война, не е ли ясно, че земята пак ще си съществува. И как той му рече: "Ти всъщност казваш, че ако се появеше човек, щеше да може да я види. Тоест да я възприеме със сетивата си, което е точно това, за което става дума. Земята съществува само чрез сетивата ти".
Ще направя още само една стъпка нататък в тази логика: Което и да е, съществува само ако нашите сетива получат сигнал, че то съществува. Има ли я Амазонка, ако не сме я видели, или няма да я видим? Разбира се, че я има: "Зад планини и морета живей мома Амазонка..." Чули сме за нея. Съществува, и то напълно реално, в измислицата.

Атанас Славов



* Текстът, който публикуваме с незначителни съкращения, ще е увод към двутомно издание на теоретичните творби на Атанас Славов, подготвяно от Нов български университет.