Стратегът и философът
На 26 февруари т.г. в American Entreprise Institute във Вашингтон президентът Джордж У Буш казва: "Вие сте едни от най-добрите мозъци на нашата страна", толкова добри, добавя той, че "моето правителство използва двайсетина от вас". Така той отдава почит на един кръг за размишление (think tank), който е един от бастионите на американското неоконсервативно движение. Поздравява една мисловна школа, която маркира неговото президентство и признава колко дължи на това интелектуално течение с преобладаващо влияние днес. Признава, че е обграден от неоконсерватори и че им доверява основната роля в политическите си решения.
В самото начало на 60-те години Джон Кенеди бе потърсил в левия център (и по-специално в Харвард) и бе свикал под знамената някои професори, избрани между "the best and the brightest" - най-добрите и най-интелигентните, по израза на есеиста Дейвид Халбърщам. От своя страна президентът Джордж У. Буш ще управлява именно с тези, които от 60-те години насам отчаяно атакуваха съществуващия центристки консeнсус, обагрен в доминиращия навремето социал-демократически цвят.
Но кои са те? Каква е историята им? Кои са идейните им учители? Къде са корените на неоконсерватизма на Джордж У. Буш?
*
Неоконсерваторите не трябва да се смесват с християнските фундаменталисти, каквито също се намират в антуража на президента. Те нямат нищо общо с възраждането на протестантския интегризъм, дошъл от Южните щати, който е една от надигащите се сили в днешната Републиканска партия. Неоконсерватизмът е от източния бряг, той е малко и калифорнийски. Вдъхновителите му имат "интелектуален" профил, често ню-йоркски, често еврейски, започнали са "от ляво". Някои от тях твърдят, че все още са демократи. Те държат литературно или политическо списание в ръка, а не Библията; носят сака от туид, а не синьо-петролените костюми на tv-eвангелистите от юг. Занимават се предимно с проповядване на либерални идеи по въпросите на обществото и нравите. Тяхната цел не е нито забраната на абортите, нито въвеждането на молитвата в училищата.
Амбицията им е друга.
Особеността на администрацията на Буш е в стиковката на тези две течения. При Джордж У. Буш неоконсерватори и християнски фундаменталисти живеят заедно. Последните са представени в правителството с един човек като Джон Ашкрофт, министърът на правосъдието; една от звездите на първите - Пол Уолфовиц, е зам.- министър на отбраната. Джордж У. Буш, чиято предизборна кампания беше в десния център, без особени политически обвързвания, забърка учудващ и експлозивен политически коктейл, събирайки Уолфовиц и Ашкрофт, неоконсерватори и християнски интегристи - две противоположни планети.
Ашкрофт е преподавал в непознатия университет Боб-Джоунс в Южна Каролина, който обаче е крепост на протестантския фундаментализъм. Там можеше да се чуе почти антисемитска реч. Евреин, от учителско семейство, Уолфовиц е блестящ продукт на университетите от източното крайбрежие, преподавали са му двама от най-изтъкнатите професори на 60-те години - Алън Блум, последовател на еврейския философ от немски произход Лео Щраус, и Албърт Уолстетър, професор по математика и специалист по военна стратегия. Тези две имена играят важна роля - неоконсерваторите ще се окажат под патронажа на стратега и философа.
Не винаги споменавани с добро, те не притежават и чертите на хората, които биха искали да гарантират установения ред. Те отхвърлят почти всички атрибути на политическия консерватизъм, такъв, какъвто той се схваща в Европа. Един от тях, Франсис Фукуяма, който стана знаменит с есето си "Краят на историята", твърди: "Неоконсерваторите въобще не искат да защищават реда такъв, какъвто е, основан на йерархията, традицията и едно песимистично гледище върху човешката природа." (Wall Street Journal от 24 decembre 2002).
Оптимисти-идеалисти, убедени в универсалната значимост на демократичния американски модел, те искат да сложат край на статуквото, на мекия консенсус. Те вярват в политиката, за да променят нещата. Във вътрешен план те започнаха да критикуват Държавата-провидение, създадена от демократични и републикански президентства (Кенеди, Джонсън, Никсън). Във външната политика през 70-те години те разобличаваха разведряването, което, казваха те, ползва повече СССР, отколкото Запада. Критични към наследството на шейсетте и противници на дипломатическия реализъм на Хенри Кисинджър, те са анти-истеблишмънтски настроени. Ървинг Кристъл и Норман Подхорец (основател на списание Commentary), двама от ню-йоркските кръстници на неоконсерватизма, идват от левицата.
В "Нито Маркс, нито Исус" (1970) Жан-Франсоа Рьовел описваше една Америка на 60-те, потънала във вълненията на социалната промяна. Днес той обяснява неоконсерватизма със завръщането на махалото. Първо във вътрешен план. Неоконсерваторите критикуват, по стъпките на Лео Щраус, културния и морален релативизъм на 60-те години. Според тях политическата коректност на 80-те се дължи на релативизма.
Тук битката се води от друг виден интелектуалец - Алън Блум от Чикагския университет. През 1987 г. в книгата си "The Closing of the American Mind" Блум разнищва университетската среда, за която стойност има всичко: "Всичко стана култура", пише той, "култура на дрогата, рок-култура, култура на уличните гангстери и т. н., без всякакви ограничения. Поражението на културата стана култура."
За Блум, който, по подобие на своя учител Лео Щраус, е известен интерпретатор на класически текстове, една част от наследството на 60-те "достига до презиране на западната цивилизация от самата нея", обяснява Жан Франсоа Рьовел. "В името на политическата коректност всяка култура се оказва еднакво ценна - и Блум поставя проблема за тези студенти и професори, склонни да приемат често посягащи на свободите неевропейски култури, и в същото време проявяващи изключителна критичност към западната култура, като отказват да й признаят каквото и да е превъзходство."
Докато политическата коректност създава впечатлението, че е спечелила битката, неоконсерваторите печелят точки. Книгата на Блум има огромен успех. Във външната политика се оформя една истинска неоконсервативна школа. Изграждат се мрежи. През 70-те сенаторът демократ от щата Вашингтон Хенри Джексън (починал през 1983 г.) критикува големите споразумения за ядреното разоръжаване. Тогава той формира едно поколение запалени по стратегията млади хора, между които Ричард Пърл и Уйлям Кристъл, който е слушал лекциите на Алън Блум.
В администрацията и извън нея Ричард Пърл ще срещне Пол Уолфовиц (и двамата работят за Кенет Аделман, един друг внимателен наблюдател на политиката на разведряването) или зам.-министърът Чарлс Феърбанкс. В областта на стратегията техният наставник е Албърт Уолстетър. Изследовател в Ранд Корпорейшън, съветник на Пентагона - и в същото време голям специалист в гастрономията - Албърт Уолстетър (починал през 1997 г.) е един от бащите на американската ядрена доктрина.
По-точно той е в основата на преразглеждането на традиционната доктрина, наречена "осигурено взаимно унищожаване" (английското съкращение е MAD), на което се основаваше сдържането. Според тази теория, тъй като и двата блока имат възможностите да нанесат на другия непоправими щети, отговорните фактори биха се поколебали да открият ядрен огън. За Уолстетър и неговите ученици MAD се явяваше едновременно неморална - заради разрушенията, нанасяни на цивилното население - и неефикасна: тя водеше към взаимна неутрализация на ядрените арсенали. Никой разумен държавен мъж, във всеки случай никой американски президент, не би се решил на "взаимно самоубийство". Уолстетър, напротив, предлагаше едно "степенувано сдържане", т.е. приемането на ограничени войни, водени евентуално с тактически ядрени оръжия, с "интелигентни" оръжия с голяма прецизност, способни да атакуват военните средства на противника.
Той критикуваше политиката на контрол върху ядрените въоръжения, водена заедно с Москва. Според него тя потискаше технологическата креативност на САЩ, за да поддържа изкуствено равновесие със СССР.
Той бе чут от Роналд Рейгън, който лансира Инициативата за стратегическа отбрана (SDI), кръстена "звездни войни", предшественик на Антиракетната отбрана, подхваната от учениците на Уолстетър. Те пък ще са между най-горещите привърженици на едностранното прекратяване на договора САЛТ, който в техните очи пречи на САЩ да разработва свои системи за отбрана. И Джордж У. Буш ги чу.
По пътя на Пърл и Пол Уолфовиц срещаме и Елиът Ейбръмс, днес отговарящ за Близкия Изток в Съвета за национална сигурност към Белия дом, и Дъглас Фейт, един от зам.-министрите на отбраната. Всички те са съгласни по една безусловна подкрепа на политиката, водена от Израел, каквото и да е правителството в Йерусалим. Това обяснява защо те се нареждат безкритично зад Ариел Шарон. Двата мандата на президента Роналд Рейгън (1981 и 1985) дадоха възможност на някои от тях да упражнят първите си правителствени отговорности.
Във Вашингтон неоконсерваторите са изплели паяжината си. Творческата енергия е на тяхна страна. С годините те маргинализират интелектуалците от центъра или от демократическия ляв център, за да заемат преобладаващо място там, където се коват идеите, които ще властват на политическата сцена: списания като Review, Commentary, The New Republic, ръководено по едно време от младия "щраусианец" Андрю Съливан; седмичникът The Weekly Standard, собственост на групата Мърдок, чийто телевизионен канал Fox News осигурява разпространението на вулгаризираната версия на неоконсервативната мисъл. Редакционни коментари, например в Wall Street Journal, клонят към неоконсервативната пропаганда. Изследователски институти, известните think tanks, като Hudson Institute, The Heritage Fondation или American Enterprise Institute. Но и семейства: синът на Кристъл, много градският Уйлям Кристъл, ръководи The Weekly Standard; син на Норман Подхорец работи за администрацията Рейгън; синът на Ричард Пайпс (полски евреин, емигрирал в САЩ през 1939 г., професор в Харвард и един от най-големите критици на съветския комунизъм), Даниъл Пайпс разобличава ислямизма като новия тероризъм, заплашващ Запада.
Тези хора не са изолационисти. Тъкмо напротив. Обикновено те притежават широка култура и сериозни познания за чужди страни, чиито езици често владеят. Те нямат нищо общо с реакционния популизъм на един Патрик Бюкенън, който проповядва затваряне на Америка в собствените й проблеми.
Неоконсерваторите са интернационалисти, приверженици на решителни действия на САЩ по света. Но те се разграничават от начина, по който старата Републиканска партия (Никсън, Джордж Буш-баща) правеше това, като се доверяваше на достойнствата на една Realpolitik, не особено интересуваща се от естеството на режимите, с които САЩ се свързват, за да защитават собствените си интереси. Например за тях Кисинджър е антимодел. Но не са и интернационалисти в уилсъновата демократическа традиция на Джими Картър или Бил Клинтън, които преценяват като наивници, разчитащи на международните институции, за да разпространяват демокрацията.
След стратега идва философът. Преди официалното появяване на неоконсерватизма не съществува директна връзка между Лео Щраус, починал през 1973 г., и Албърт Уолстетър. Но в неоконсервативните кръгове някои хвърлиха мостове между двамата, въпреки фундаментално различните им изследователски полета. Чрез развиването й или чрез влиянието й (Алън Блум, Пол Уолфовиц, Уйлям Кристъл...), философията на Лео Щраус послужи за теоретическа основа на неоконсерватизма. На практика Щраус не е писал нищо за политически събития или международни отношения. Той бе четен и признат заради огромните му познания по гръцките класически текстове или по християнските, еврейските и мюсюлмански Свещени писания. "Той успя да присади класическата философия с германската задълбоченост в една страна без големи философски традиции", обяснява Жан Клод Казанова.
Лео Щраус е роден в Киршхайн през 1899 година и напуска Германия в навечерието на идването на Хитлер на власт. След кратък престой в Париж и Англия отива в Ню Йорк, където преподава в New School of Social Research, преди да основе в Чикаго Committee on Social Thought, който ще се превърне в люпилня за "щраусианци".
Би било опростителство да се свежда преподаваното от Лео Щраус до няколкото принципа, от които черпят идеи неоконсерваторите, обграждащи Джордж У. Буш. Корените на неоконсерватизма могат да бъдат намерени и в други традиции освен в школата на Щраус. Но позоваването на Лео Щраус създава подходящ фон за действащия днес във Вашингтон неоконсерватизъм. То позволява да разберем, че неоконсерватизмът не е едно просто хрумване на няколко ястреба, че се опира на теоретични основи, които може и да са оспорими, но не са посредствени.
Неоконсерватизмът се разполага там, където се кръстосват две разсъждения на Лео Щраус.
Първото е свързано с личния му опит. Като млад той изживява грохването на Ваймарската република при съвместната атака на комунисти и нацисти. От това той заключава, че демокрацията, дори прибягвайки до сила, няма никакъв шанс да се наложи, ако остане слаба и откаже да застане срещу тиранията, която е експанзионистична по природа: "Ваймарската република беше слаба. Тя има само една силна, дори велика проява: яростната й реакция на убийството на министъра (евреин) на външните работи Валтер Ратенау през 1922 г.", пише Лео Щраус в предговор към "Критиката на религията у Спиноза". "Като цяло тя представляваше гледката на едно право без сила, или на едно право, неспособно да прибегне до сила."
Второто разсъждение е следствие на заниманията му с Античността. За нас днес, както и за човека тогава, фундаменталният въпрос е въпросът за политическия режим, който изгражда характера на хората. Защо ХХ век създаде два тоталитарни режима, които, връщайки се към Аристотел, Лео Щраус предпочита да нарича "тирании"? На този въпрос, който гложди съвременните интелектуалци, Щраус отговаря: защото модерността доведе до отхвърляне на моралните ценности, до отхвърляне на добродетелта, която трябва да е в основата на демокрациите, до отхвърляне на европейските ценности, които са "разумът" и "цивилизацията".
Източниците на това отхвърляне, според него, са в Просвещението, което създаде по квази необходимост историцизма и релативизма, т.е. отказа да се приеме съществуването на едно висше Добро, от което нашите конкретни, непосредствени, възможни добри действия са част, но което не се свежда до тях; едно недостижимо Добро, което трябва да бъде еталон при измерване на реалните добри действия.
Преведен на езика на политическата философия, релативизмът има за крайно следствие теорията за конвергенцията между САЩ и СССР, която беше на мода през 60-70-те години. Тя водеше към признаването на моралната равностойност на американската демокрация и съветския комунизъм. Но за Лео Щраус съществуват добри и лоши режими; политическото разсъждение не трябва да се лишава от възможността да се произнася по ценности - добрите режими имат правото (и даже задължението) да се защитават срещу лошите. Би било опростенчество да пренесем механично тази идея върху "оста на Злото", атакувана от Джордж У. Буш. Но съвсем ясно е, че източникът е същият.
Централното понятие "режим", взето като матрица на политическата философия, бе развито от последователите на Щраус, които се интересуваха от конституционната история на Съединените щати. Самият Лео Щраус (голям почитател на Британската империя и на Уинстън Чърчил като пример за държавник с воля) мислеше, че американската демокрация е най-малко лошата от политическите системи. Че не е намерено нищо по-добро за разцвета на човека, дори ако интересите проявяват тенденция да подменят добродетелта като основание на режима.
Учениците му, като Уолтър Бърнс, Харви Мансфийлд или Хари Джафа, подхраниха конституционалистката американска школа. Тази школа вижда в институциите на САЩ нещо повече от приложението на идеите на Бащите-основатели, тя вижда в тях реализирането на висши принципи, дори (според Хари Джафа) реализирането на библейското учение. Във всички случаи религията (евентуално гражданската религия) трябва да служи за спойка на институциите и на обществото. Това внимание към религията не бе чуждо за Лео Щраус, но той, бидейки евреин атеист, "се забавляваше да замита следите си", според израза на Жорж Баландие; той смяташе религията за полезна, за да поддържа илюзиите на голямата част от хората, илюзии, без които не би могъл да бъде поддържан редът. От друга страна, философът трябва да запази критичния си разум и да се обръща към малката част от хората на един кодиран език, представящ материал за интерпретации, понятен за управлението, основано върху добродетелта.
Проповядващ връщането към Античността срещу клопките на модерността и илюзиите на прогреса, Лео Щраус в същото време защитава либералната демокрация, дъщеря на Просвещението - и американската демокрация, която му изглежда нейната квинтесенция. Противоречие? Без съмнение, но противоречие, което той приема по подобие на други мислители на либерализма (Монтескьо, Токвил). Защото критиката на либерализма, която рискува да се изгуби в релативизма (ако всичко може да бъде изречено, търсенето на истината губи своята ценност), е изключително необходима за неговата жизненост. За Лео Щраус релативизирането на Доброто има за следствие невъзможността да се реагира срещу тиранията.
Тази активна защита на демокрацията и на либерализма се появява отново в политическия наръчник под формата на една от любимите теми на неоконсерваторите. Естеството на политическите режими е много по-важно от всички международни институции и договорености за поддържане на мира в света. Най-голямата заплаха идва от държавите, които не споделят (американските) ценности на демокрацията. Да се сменят тези режими и да се провокира развитието на демократическите ценности, това е най-доброто средство да се засили сигурността (на САЩ) и мира.
Доста теми, които са емблема за неоконсерваторите, населяващи администрацията Буш, могат да бъдат извлечени от уроците на Щраус (допълнени и коригирани от "щраусианците" от второ поколение): значението на политическия режим, възхвала на войнстващата демокрация, почти религиозна екзалтация от американските ценности и твърдо противопоставяне на тиранията. Едно нещо ги разделя от техния учител: оптимизмът, оцветен от месианство, който неоконсерваторите развиват, за да носят свободи по света - като че ли политическият детерминизъм би могъл да промени човешката природа. Още една илюзия, която е може би добра за голямата част от хората, но на която философът не бива да се хваща.
Остава една загадка - как "щраусизмът" (който отначало се разпространяваше устно, бе твърде зависим от харизматичността на учителя и се изразяваше в сериозни книги, текстове върху текстове) успя да разпространи влиянието си върху една президентска администрация? Пиер Манан смята, че остракизмът, на който са били жертва учениците на Лео Щраус в американските университетски среди, ги е подтикнал към обществената служба, към think tanks и медиите. Те са свръхпредставени там.
Едно друго - допълнително - обяснение обръща внимание на интелектуалната празнота в края на Студената война, която следовниците на Щраус и неоконсерваторите след тях изглежда са били най-подготвени да запълнят. Падането на берлинската стена показа правотата им, доколкото силовата политика на Рейгън към СССР ускори развръзката. Атентатите от 11 септември потвърдиха тяхната теза за уязвимостта на демокрациите спрямо различните форми на тирания. От войната в Ирак те ще се изкушат да заключат, че събарянето на "лошите" режими е възможно и желателно. Срещу това изкушение апелите за международно право могат да изтъкват моралната си легитимност. Но им липсва сила - за да убедят и да задължат.

Le Monde, 16 април 2003 г.

Ален Франшон, Даниел Верне
От френски: Хр.Б.


Източниците на днешния американски неоконсерватизъм