Вечно ще пее и спори...
Когато разбрах за смъртта на Васил Арнаудов, си мислех, че във вестниците би трябвало с големи букви да се напише: "Днес почина българското хорово изкуство". Не съм била съвсем права, разбира се. Хорове и диригенти е имало и преди него, има и засега. И все пак, може би това мое виждане не е било без основание. Защото с него си отиде една епоха в хоровото дело. Това също не е точно. Защото си отиде епохата "Васил Арнаудов".
В търсене на несъбираемата библиография за него през последните години доста време посветих на четене на стари вестници и списания. Ще си призная, че раздвоението между "тогава" и "сега" страшно ме объркваше, понеже всички тогавашни ценности сега изглеждат най-малкото странни. Как ли би могло чрез документите да се покажат на идните (а и на сегашните) поколения реалните измерения на явлението Васил Арнаудов? Цялото това огромно движение с близо 3500 самодейни хора (поне така твърди в едно радиопредаване от 1989 г. Георги Робев, председател на Съюза на музикалните дейци по това време), десетки музикални фестивали и най-разнообразни прегледи на художествената самодейност, огромно количество отзиви в пресата - всичко е от друг свят. Затрудняваше ме и на пръв поглед двойственият образ на самия Васил Арнаудов - одобрението и грижата за "масовото хорово дело" в някои негови интервюта рязко дисонираха със спомените ми за злъчните му забележки по време на репетиции относно разликата между хорово пение и хорово изкуство. С напредване на четенето нещата се свързаха и образът пак придоби цялост. Проумях, че именно в грижата за изкуството се крие дълбинната мотивация на одобрението към масовото хорово дело.
Защото за да правиш хорово изкуство, са ти необходими много неща.
Традиция. Не мога да се сетя за друг български творец-музикант, който толкова много да държи на своите учители и предходници. Това личи не само в интервютата, където Васил Арнаудов винаги споменава за "самодейното хорово пеене, което стои в основата на българската духовна култура". Не само и в проникновените статии-портрети на проф. Георги Димитров, Бончо Бочев, Захари Медникаров... Тук трябва да се добави и непрекъснатото подчертаване на значимостта на хорово-диригентската катедра в Държавната музикална академия и постояннитe му грижи към учениците й, не само от неговия клас. Но и това не е всичко. По много особен начин успяваше със самото си поведение да внуши на околните, че той е само част, брънка от веригата, продължител на една (не толкова дълга, колкото би ни се искало) линия на развитие. И всички ние още сме убедени в това. Но пък като си помисля колко по-високо стоеше той от общото й ниво, се питам дали няма нещо преобърнато и дали в случая личността не осмисля традицията вместо обратното.
Хор. Първият и основен елемент на хора са хористите. Тук вариантите са два - аматьори (при които липсват професионални умения, но е съхранен възторгът от съприкосновението с музиката) и професионалисти (при които този възторг обикновено липсва). Дали по свой избор или по стечение на обстоятелствата, Васил Арнаудов работи със самодейци (като не броим трите години в Българската хорова капела "Светослав Обретенов"). Наистина, в последните десетилетия от дейността му разликата между едните и другите по отношение на професионалните умения е заличена - повечето от хористите му бяха далеч по-грамотни музикално, отколкото редица професионали. От днешната гледна точка на преминалите през школата му певци изглежда невероятно, но съвременниците на първите му стъпки в хор "Родина" - Русе, разказват, че Васил Арнаудов ги е научил например да пеят с щрихи. В статиите и студиите му от 60-те години подробно се изясняват детайлите от изграждането на един хор - вокални проблеми, разпяване, репетиционни планове, подбор на певци, все неща, които днес вече са влезли в диригентското подсъзнание. Все пак е полезно да се види откъде е трябвало да се започва тогава, близо 100 години след създаването на първия български хор. Освен хористи, хорът също така има нужда и от някакъв "битов минимум" - зала за репетиции, разписване на щимове, организация на пътуванията... В онези години това сякаш не е било проблем. Но... "Все по-ниско пада и музикалната грамотност в училищата. И това не е пречка единствено, когато се работи с хористите. Непрекъснато се сблъскваме с административни ръководители, от които зависи необходима база, морална или материална подкрепа, и трябва да обяснявам всичко от сътворението на света, за да бъда разбран." (интервю от 1985 г.) В друго интервю Васил Арнаудов споделя, че собствено с музика се занимава в около десет процента от времето, посветено на един хор, всичко останало е организация. А ако хоровете са два? А ако не са само хоровете? Колко процента имаше времето му?
Репертоар. Преди всичко не може да съществува българска хорова традиция, без да бъдат привлечени за нейната кауза българските композитори. Начините тук са два - или да правиш поръчки, или да издигнеш нивото на хоровете си до такава степен, че за всеки композитор да е чест да бъде изпълнен от тях. Излишно е да се уточнява кой беше неговият подход. Не казвам, че не е правил поръчки, но "неговата поръчка винаги значеше най-високото признание, защото това е Васко и има защо да се напише произведение. Това, че Васил иска да бъде написана песен, беше гаранция за най-високо удовлетворение. Защото ще чуеш произведението си изпълнено по такъв начин, за който аз съм казвал само най-доброто..." (Александър Танев). Една от големите болки на Васил Арнаудов е изоставането на българското хорово творчество от т. нар. съвременни тенденции в хоровото писмо. Защото за да вървят напред българските хорове, трябва да не спират на едно място и композиторите.
"Всъщност по репертоара на един артист може да се говори за неговия вкус, за неговите предпочитания, за неговия пиетет към една епоха или към един автор...." (радиоинтервю от 1974 г.) Бих си позволила да добавя, репертоарът говори и за мащаба на личността. "Аз не мога да кажа, че репертоарът ми е огромен, защото желанието ми да контактувам с произведения и автори многократно надвишава възможностите ми." За проблемите при разширяването на репертоара също трудно си даваме сметка днес. Ограниченият (а понякога и невъзможен) достъп до информация за случващото се по света е само едната им страна. Никога не бих се сетила, че въпросът за изпълнението на всякакви меси, реквиеми и оратории е бил деликатен поради религиозния им характер и че "отварянето" на, да речем, Мартенски музикални дни за такава музика е било резултат от сложни словесни еквилибристики и личния му авторитет. Не бих се сетила и за причините, довели до удивлението на малките хористи от Младежкия хор "Стефан Йовчев" от град Сталин, когато след безбройните маршове петнадесетгодишният им диригент Васил Арнаудов започнал да разучава с тях песента "Соловушко" от Чайковски. Третият проблем при разширяването на репертоара е доколко музикалната общност и публиката у нас са можели да понесат крайностите при въвеждането на нови неща. Защото как иначе можем да си обясним репертоарните взривове през 60-те и 70-те (премиерният концерт на Капелата през 1968 с Орф, Мийо, "Зелени облаци" на Константин Илиев и "Мадригали" на Любомир Пипков, или пък "Нощ" и "Утро" от Лигети хор, "Родина", или "Коледни церемонии" на Бритън от премиерния концерт на Софийския камерен хор през 1969, или двата петгласни мадригала на Хиндемит през 1964 с Камерния хор на БДК и много други) и постепенното им затихване в последните му години? Мисля, просто е разбрал, че остава сам, че средата не успява да го догони. Ето и днес, колко от българските хорове (без да изключвам професионалните) се осмеляват да изпеят нещо по-ново от диатоничен клъстер? Не говоря за трудността - в "старите" пиеси има и много по-сложни за изпяване неща, - а за липсата на желание да вървиш напред.
Ето че стигнахме и до третото:
Средата, в която да съществува твоят хор.
Не става дума само за наличието на концертен и фестивален живот (макар че в днешната ситуация възможността за редовна поява на сцената също е лукс). Имам предвид по-скоро разбиращата среда, тази, която е в състояние да оцени създаденото от теб. Именно тук е била основната недостатъчност, колкото и да е парадоксално. Затова при всеки въпрос относно успехите му в чужбина светкавичният отговор на Васил Арнаудов е "Аз смятам, че най-важната работа на един артист от всички музикални жанрове е да защитава престижа на българското изпълнителско изкуство в България." В тази посока също е хвърлял много усилия. Така виждаме по друг начин изграждането на студентите му в Консерваторията. Също и постоянната му помощ (и като избор на репертоар, и като организация, и в репетиционната работа) към хоровете в Силистра, Казанлък, Ямбол, Габрово, Хасково, Свищов... А възстановяването на Хоровия съюз? Създаването на мрежа от контактуващи помежду си хорове е свързано и с традицията, та нали всъщност традицията е средата, в която функционират, значи живеят, разни явления! (бележка с днешна дата: ако самата тя оживее) Публиката. "Тя е единственият и дълбок смисъл, за да съществува едно изкуство. Публиката определя музиканта, изпълнителя, артиста, но ако й се подчиниш изцяло, има опасност да извършиш предателство спрямо изкуството." (интервю от 1986 г.) Нейно Величество Публиката е друг лайтмотив в словото на Васил Арнаудов. Това, което остава скрито, е ясното му разбиране, че преди да я коронова, трябва да я създаде. Откъс от репетиционния график на хор "Родина" - тези листи, които се закачат на таблото пред залата: "17.00 - жени; 18.00 - камерен състав; 18.30 - мъже; 19.30 - посещение на концерта на Симфоничния оркестър и хора на Румънското радио и телевизия." Сега вече можем да видим другото лице на презряната масова хорова самодейност. Когато си погледнал изкуството "отвътре", когато си го "пипнал" и си участвал в създаването му, интересът и отношението ти към тези на сцената са много по-различни. Защото "музиката е като чужд език - трябва да се учи, за да бъде разбрана".
И едва тогава идва... "Няма нищо по-пагубно от това да се отнасяме елементарно към публиката, да смятаме, че публиката не разбира, публиката не е посветена, че няма да открие грешките ни..." (радио-интервю от 1988 г.)
Това ли е всичко необходимо, за да правиш хорово изкуство? Не, то е само част от подготовката. Останалото е:
Да бъдеш Диригент.
Да можеш да отвориш ушите на монтьора от леярния цех така, че да забележи и да се удиви от "дозвучаването" на последния акорд от песента в струните на рояла.
Да водиш хора си не само с ръце, но и с помръдване на веждата или с трепването на ноздрите си.
Да можеш да внушиш на всеки един от хористите си, че именно неговото пеене е жизнено необходимо за теб във всеки един момент на сцената.
Да можеш да доведеш певците си до "безумното усещане за единение - като че ли всички се сливаме в едно единствено съзнание, което той държи в ръцете си. Може да прави с него каквото си поиска. И го прави." (Теодора Павлович)
Да достигнеш в работата си с хора до онова ниво, в което се движиш на границата между съвършенството и претенциозността. Защото понякога ясното произнасяне на съгласните в текста може да бъде маниерност, а преместването на "вилката" с две времена нататък вече е кич. Понякога си мисля, че не прословутата "линия на професионалната съвест", а линията на музикалния вкус, на безпогрешния усет е разковничето към неговата личност.
И верността към нещата отвъд петолинията, "мислите, които са заключени в партитурата, онези, които са написани и онези, които не са написани". Да си способен да проникнеш в третото измерение на партитурата. Защото "за да бъде една музика изкуство, трябва да има поне три измерения".
... Пак не успях да изброя всичко. Не мога да кажа всичко, а и не трябва.
На първи май Васил Арнаудов навършва седемдесет години...

Горица Найденовa

Горица Найденова е научен сътрудник в секция "Етномузикология" на Института за изкуствознание - БАН. В момента завършва работата си върху документално-мемоарен сборник за Васил Арнаудов.