Разхождащият се интелектуалец

Във философското пространство на древната гръцка култура е имало една група от хора, които са се наричали перипатетици или разхождащите се. Това са Аристотел и неговите последователи-аристотелианци. Разбира се, тези разходки са били разположени в символичната топография на идеи и текстове, но философското знание все пак е било сдвоено с удоволствието от влизането-вникването в различни "места", с продуктивното любопитство на интелектуалния опит. Николай Гочев е класицист-елинист, който чудесно познава оставеното от Аристотел; доказва го неговият превод на "Метафизика", който бих нарекла събитие в българската културност. Сега обаче виждаме "аристотелианското" по различен начин: именно в "разхождащия се" опит на интелектуалната мисъл по страниците на една книга с подчертано съборен характер.
"Разходката" има многобройни аспекти и тук ще се опитам да посоча само някои между тях. На първо място безспорно това е пътуване между две много далечни и много различни епохи: класическа Гърция и мъчително модерна България в края на ХХ век. Част от текстовете въвеждат проблеми с подчертано актуален характер - необходимостта и начините да съхраняваме миналото, академичният човек и драматизмът на неговото отношение към традицията, образованието, глобализацията... В този случай има нещо специфично, съвсем николайгочевско в подхода към "модерната тема": всички проблеми на нашата съвременност се оказват разгледани откъм модусите на тяхната някогашна положеност в класическата философска традиция. Така драматизмът, даже истерията на настоящето се оказват успокоени, овладени, видени някъде отдалече, даже малко приспани. Този подход да се вижда днешното през миналото поражда един парадоксален ефект на хипотетична поместеност в бъдещето - там, където настоящите тревоги и страхове на свой ред ще станат успокоена традиция.
Особено ясно разбираме "разходката" в аспекта на нейното тематично разнообразие. От Омир и Платон - до книги на Роман Томов и Георги Тенев; от херметизма - до ислямската философия; от историографията - до устното слово... И в този случай ще се опитам да изведа общото, това, което поражда единна позиция в способността да се изговаря тематичната разлика. Текстовете на Николай Гочев се отличават с дълбоко и отговорно отношение към словото - писано или устно, антично или съвременно. По време на премиерата Емилия Дворянова ги нарече "добродетелни" и те наистина съдържат толкова редките днес добродетели на уважението и почтеността към чуждата мисъл. Николай Гочев не "обглежда" и не "обговаря" културните факти, той се смята отговорен към техния опит, към тяхното място в една всеобща хуманитарна традиция, която може да постави старото редом с новото, малкото до голямото, но е важна именно в своята неизбежност и цялост. Неговото собствено слово е кротко и знаещо, то не иска да спори, да открива неподозирани истини, да поражда полемични ситуации на отношението към други "слова". Неговият патос не е с монологично-натраплив характер (както често пишем), а сговорчив, добронамерен, подтикващ към една особена "заедност" на интелектуалното преживяване, на културния опит. Като че ли заниманията с текстове на класическата традиция са се превърнали в начин на мислене, в структуроопределящ режим на филологическо писане. Подобна позиция познаваме от присъствието на Богдан Богданов. В този смисъл книгите на Николай Гочев представляват съзнателно отклонение и така - възможна алтернатива на бързослучената българска постмодерност, която започна да уморява, още преди да се е разгърнала.
Не бих искала да пропусна още един вид "разхождане", който е по-амбивалентен и може да предизвика противоречиви настроения у читателя. Всички текстове в книгата са педантично пренесени от буквалността на тяхната "биографична" поява. Доклади от конференции, есета за конкурси, рецензии от списания, пътепис, дори резюме на автореферат от защита на докторска дисертация... Съставителството се колебае по границата на документалната почтеност и житейския буквализъм. В един момент ми се доиска да видя книгата по-книжна, по-замислена в своята вътрешна цялост. Но бихме могли да я разберем и по друг начин: като една нетрадиционна разходка на автора по "местата" на неговия интелектуален живот, вид биография на авторството, на социалните (и съответно житейски) причини да се напише книга. И какво ли друго е животът на съвременния академичен изследовател освен сбор от причини да пише?

Милена Кирова







Думи
с/у думи


Николай Гочев.
Александрия. Разкази за хора, книги и градове
.
Издателство Сонм.
С., 2002.