Безсмъртието - дали и защо?

Калин Серапионов, Почти красиво

Изложбата "MORS IMPOSSIBILIS" в офиса на ул. "Екзарх Йосиф" 86, чийто куратор е Борис Костадинов, е втората от празниците на галерия "Ирида". Свързана е с клонирането и с последствията - оптимистични и апокалиптични - до които то може да доведе в близко или по-далечно бъдеще. От възпроизвеждането на органи и организми до евентуалните дискриминации в общество от клонинги и нормални: въпросът във всичките му измерения е тревожен заради намесата във фундаменталните понятия за живот и смърт.
Лъчезар Бояджиев в серията фотоси "На лов за ДНК в София" показва типични картини от столични улици, изпъстрени с рекламни табели. Сред тях естествено присъстват "Клониране на домашни любимци", "Изкупувам биоматериали на дребно", сред забързаните минувачи щъкат вероятни клонинги и т.н. Процесът е станал делничен. И не е по-различен от "Зъболекар, безболезнено", "В и К - денонощно, тел..." и прочие дейности в заобикалящите ни надписи. Правдолюб Иванов представя класически фотопортрет на младеж с молитвено сключени ръце. И зрителят се чуди какво прави в изложбата, докато не разбере, че ръцете на младежа не са неговите (поне не тези, с които се е родил).
Идиличният наивистичен живописен портрет "Мама и татко" от Расим изглежда зловещо в контекста на изложбата. С живопис се представя и Боряна Драгоева: екпресивните очертания на детска фигура са заобиколени от преднамерено закачлив надпис за създаването на творбата. Подобна двусмисленост има и във фотоса на Олег Мавромати: изтичащата от порязвания по кожата кръв нечетливо заявява "Аз не съм човек". Размазаните фигури във фотосите "Пътуване към..." на Калина Димитрова обаче нищо не казват, дори в контекста на изложбата.
Диапозитив с гигантски бездомни кучета сред панелни блокове прожектира Красимир Терзиев в "Постхуманоиден пейзаж" - твърде декларативен, той освен това отмества проблема на изложбата от клонирането към изчезването. В темата ни връща по красиво зловещ начин видеото на Калин Серапионов: шарени меки кукли с много лица, ококорени очи и широко усмихнати усти падат върху повърхност с покривка на розички, удрят се и издават мазохистични възгласи. Дискретно пришитият по тях знак на Макдоналдс напомня, че клонирането отдавна вече тече, макар и не в пряко биологичен план.
Даниела Костова увенчава експозицията, клонирайки в импровизирано ателие произведенията на колегите си. Прави го с повече или по-малко изменения, отклонявайки се от целите на класическата репродукция. Но и напомняйки за нея.
Всъщност цялата изложба говори за вечния човешки стремеж към репродуциране (и преодоляване на смъртта), чийто логичен, радикален и затова толкова стряскащ етап е клонирането...

Диана Попова