Пролог
към демонология на текста
Едно от малкото права, които човек има: да си измисля истории. Винаги лековерен нещастник. Винаги мошеник на дребно. Литература, натежала като мокра дрипа от страст към собственото си въображение, към себе си. Our lives become letters. Our art becomes shit. Порочно себеотрицание.
И текстът, който постоянно се опитва да излезе извън себе си, да се излее извън себе си. Ние не знаем кое е неговото "вън", нито кое е неговото "вътре", и тъкмо затова се виждаме въвлечени в яростното му напъване, съучастници в буйствата на всеядното му естество. Текстът паразитира върху нас - когато го четем, когато го пишем, когато го помним и забравяме, откъдето и да ни се яви, накъдето и да ни помами. И ние, ние също паразитираме върху него. Заедно, почти неприлично сплетени, сраснати с текста в някаква смътна и тероризираща кентаврическа фигура, чиято гигантска сянка пада върху самата нея и която, в собствената си сянка - крее. Разпадайки се, тя се съединява отново. Въззема се оттам, където не е останало нищо, и накъдето и да се отправи, нищо не остава. Нейният бяг е хаотичен: тя бяга от самата себе си - към себе си.
Но да се върнем на историите, това вечно оправдание, с което литературата се самоподдържа и самоизяжда. Дори когато настоява гневно, че не работи с истории, тя вече е създала поредната си история. Императивът на собственото й съществуване я осакатява. Литературата се изживява като бог. И също като бог - се проваля. Там, откъдето мине една добре съчленена история, вече нищо не може да поникне. Там пък, където се яви една жалка история, очевидно никога нищо не е никнало. Единственото по-лошо от това да си заложник на литературата, е да бъдеш заложник на текста. Но, разбира се, тези две заложничества неизменно изпадат едно в друго. Те се окуражават взаимно. Щадят се. Превъзнасят се. Тяхната кротка добродетелност обезсърчава всеки опит да бъдат опровергани. Ужасът в тях е невидим. Рано или късно онова, което ужасът зад тях докосва, се превръща в хладна, внимателно доубивана плът.
В своето Предизвестие към "Секс и ужас" Паскал Киняр говори за fascinus-а:
"Fascinus-ът спира погледа така, че той да не може да се откъсне. Песните, които вдъхновява, са в основата на римското изобретяване на романа: satura. Фасцинирането е възприемането на мъртвия ъгъл на езика. Ето защо този поглед винаги е страничен."
В този смисъл историята е: fascinus. Прониквайки в езика, тя го пречупва в някакъв мъртъв ъгъл, от който може да бъде видяно всичко, но отвъд който това "всичко" на историята се равнява на нищо. Погледът е страничен, но не е отстранен. За да бъде прикован, той е отнет от нещо друго. Историята го задържа, но без да може да го удържи. Вместо той да остане върху нея, тя се отпечатва върху него. Така погледът се оказва белязан. От един момент нататък той винаги ще бъде търсещ своя fascinus, търсещ мъртвия ъгъл, от който fascinus-ът може да бъде съзрян; веднъж отклонен, той ще остане завинаги отклоняващ се; изплъзвайки се от ужаса, ще преследва онова, в което да може да се взре с ужас.
Литературата изгражда погледа. Литературата отравя погледа. Съзряното през нея ще изкушава всичко да бъде съзирано през нея. Същото, с още по-голяма сила, се случва и с текста. За да подхранва своята способност да фасцинира, текстът се проектира върху всичко. Разпространявайки се като зараза, той поглъща безмилостно. Единствената му продуктивност е тази да поражда още текст. Оставайки без лице, той си присвоява тяло. Неговото безлично име, "текст", го поставя навсякъде, отъждествява го с всичко. Накъдето и да обърнем поглед, той вече е там. Където е имало друго, сега вече е само това. Едно безлико, аморфно, вълнуващо присъствие, плашещо, но без да заплашва, влудяващо, но без да познава лудостта. Текстът е болестта на века.
Но кое е това "друго", това "всичко", което той напада и иззема, от което ни предизвиква да откъснем очи и което ни поднася обратно, недосегаемо иначе, освен през дискретния чар на своята новопридобита облагороденост? За него текстът няма име. Той не го нарича никак, защото не умее да го нарече. Вън от себе си текстът може единствено да посочва, да сочи с колеблив, безпомощен, дебилен жест, да заеква, да се изказва уклончиво и неопределено, да мълчи. И това тук също, бидейки текст, самo пропада в своята несъстоятелност. Дори разубедено в собствената си природа, за останалото то е принудено с патос да мълчи. Всъщност текстът винаги ще отказва да признае някакво "вън", съпоставено с неговото "вътре". Всяко подобно намерение би изглеждало неуместно, било поради крайната си интуитивност, било чисто и просто като насилие спрямо добрия вкус. Литературният текст, нелитературният, другият текст, текстът върху самия себе си отдавна вече не е пронизан от своята славна тревожност, престанал е да поразява с блясъка на триумфиращата си фрустрация. Останал сам с тъгата на едно инертно и монотонно разплождане, затънал в празнота, огладен до съвършенство от навика на своето множене, той отказва дори да се саморазруши. Ако продължава да упражнява своята фасцинираща сила, то отново е по навик. Тъкмо тази фасцинация споява фигурата на кентавъра. Благодарение на нея разчленяването й изглежда невъзможно, облекчението - непостижимо. Но дали текстът наистина е онзи fascinus, за който ни се представя? Не е ли негова скрита цел да се самоопределя и самопровъзгласява за такъв? Нима, преди да прикове погледа ни, не му е нужно първо да назове fascinus-а, да назове собственото си обръщане към себе си fascinus, за да се изправи пред нас като такъв? Дори преди него да сме изпитали сковаващия и величествен терор на една безименна фасцинация, текстът е винаги готов да се насложи върху нея, да я покрие с внушителното си и господстващо тяло, и да блокира мъртвия ъгъл на езика, за да го възпроизведе на своя език.
Творбата е завършена. Текстът е написан. И какво от това?

Дългият гърч по отделянето му е стихнал. Оттук нататък да се пита какво е неговото предназначение е, извън всякакво съмнение, непристойно. Създаден, за да бъде четен, текстът не ни оставя кой знае каква алтернатива. Текст ли е текстът, който не четем? Книга ли е книгата, която не разтваряме? Стратегията на четенето се изражда в писане за четенето. Самото четене се оказва дотолкова ангажирано със собствената си принадена стойност, че се разгръща в писане. И ако пожелаем да се освободим от текста, какво правим? Достатъчно ли е просто да го захвърлим? Достатъчно ли е да се откажем от него като текст? Каква гаранция имаме, че той няма да продължи да ни преследва, да се натрапва, да обладава погледа дори през своето отсъствие? Че няма да насилва, да предизвиква четене, да поставя оттеглянето си като примамка пред неговата неутоленост? Пред принципното полагане на текста като ценност, на писането като добродетел, тази неразрешимост застива и се снишава, склонна да се разтвори, да пребивава незабелязана и дори, в крайна сметка, да прибегне към механизмите на онова, което я напряга: с други думи, да се остави да бъде написана. Сама да се превъплъти в текст.

Възможно ли е да кажем за нея, че е преживяла и по-добри времена? Времена, в които текстът е пораждал безпокойства от по-висок порядък? Един брутален жест, една колкото символна, толкова и материална саморазправа с написаното: неговото изгаряне. Колкото по-силно е наслаждението от текста, колкото по-голяма е властта му да ни дари с това наслаждение, толкова по-краен е и страхът от него. Щом текстът може да гневи така, щом може да надига такива вълни от смутна и беснееща ирационалност, то той е демон; мястото му е в ада. Запращането в огъня е не просто увенчаване, апотеоз на забраната за четене; то е радикално пресичане на четенето, прогласяване на неговата невъзможност. Кладата бележи онзи абсолютен предел, онзи окончателен край, отвъд който, заедно с текста, изчезва самото понятие за четене. Принципът на изпитанието с огън е неговата непреодолимост, прочистването чрез ликвидиране. Само по себе си то е зрелищно извличане на инферналния фантазъм от пространствата на неговото мистериозно и тероризиращо разгръщане, приело облика на прост, убедителен и категоричен фарс, организиран с подръчни средства и в реално време. Справедливостта и жестокостта са двете страни на една и съща монета. За да доведем справедливостта до окончателното й и тържествуващо възцаряване, следва да я скрепим с жестокост. Но за жестокост тук дори не се говори. Защото в речника на тази кауза жестокостта се подвизава под съвсем различно име. Така текстът, заедно с целия си - реализиран или не - товар от прочити, се оказва хвърлен директно и назидателно в преизподнята.
Зад крайната строгост, с която се борави с него, съвсем отчетливо и неприкривано, се възправя ужасеното и ясно съзнание за надвисналия, непредсказуем и вечно заплашващ текстов терор. Текстът бива отделен, трескаво и панически, от едно по презумпция здраво тяло, което, макар вече да привиква с обезпокоителното му присъствие, все още не е успяло да си изработи противоотрова срещу него. Той е заплаха, зад която диша друга заплаха. Освен това, все още не се е размножил достатъчно, за да изпадне в онази спасителна анонимност, която ще прекъсне демоничната му жила, за да го вкара в престижния уют на една кротка и доскучаваща доминация. Текстът все още не е започнал да линее. Писането все още не се е превърнало в навик.
Обградени отвсякъде. Неспособни на непосредствено осезаване. Чувстващи постоянно надвисналото задължение да полагаме всичко в лоното на собственото си писане, сякаш текстът може нещо да задържи; сякаш онова, което писането е притеглило към себе си, след миг няма да бъде позорно и безапелационно изхвърлено. Гледаме на него като на някакво свидетелство; оставяме се да бъдем освидетелствани от текста; пробутваме го като индулгенция; играем с него порочните игри, които извън него не можем да си позволим.
Запленеността, в която ни вкарва текстът, е заплененост от scucca*. Той е incubus, който ни дебне в нашето оттегляне, за да ни заплоди с нови текстове. Но заплахата зад него е изчезнала. Онова, което го скрепява, вече не е вън, а единствено вътре в него. Нещо повече, текстът не признава друго "вън", освен своето "вътре". Когато посочва, той посочва към друг текст. И макар да продължава да се възправя като fascinus пред нас, нашият кос, страничен, вцепенен поглед вече не му е необходим.
Дори литературният текст малко по малко отнема удоволствието, на което ни е приучил. Литературното се множи и разсъхва. Съмнителните качества на неговото въображение разпалват досада. Литературата е опротивяла сама на себе си. Тя като че ли завинаги е загубила способността си да замълчава. Създаващият литература често изпитва към заниманието си потискащото задължение на едно устойчиво и редовно производство. Без да е сигурно обаче, че изпитва нещо повече от това.
Творбата е изчезнала. Останал е текстът.
Отсъстващата творба разпада литературата, преобразувайки я в кух напън за разказване.
Адът се затваря пред нея.
Сред оглушителния брътвеж на текста демонът мълчи.

* (староангл.) демон

Елена Алексиева


Елена Алексиева (1975) е автор на две стихосбирки и романа "Синята стълба" (2000). Има магистърска степен по Международни икономически отношения от УНСС - София, а в момента учи в докторска програма "Семиотика" в Нов български университет и подготвя теза върху творчеството на американския писател Дон Делило. В последните години работи като преводач на свободна практика.


Бел.ред. Настоящата статия публикуваме като задочен участник в разискванията на "Култура" относно масовата и елитарната литература/култура у нас.
Туй, що от ада идва, в ада се завръща.
Нощта пилее свойто време, но нощта
не свършва.

Морис Тот, 1834