Зона на моралност

Двойственост.

Светът на този филм и неговата съдба са характерни за света и съдбата на нашето кино. Той е забравен филм, едва ли е бил показван навън. На пръв поглед скромен, по български невзрачен. В същото време - образец за кино, самобитен филм с дълбока проблематика и отиващи напред визии. Неумението ни да оценим създаденото от самите нас е вездесъщо. Притежаваме уникална неспособност за боравене и осмисляне на вече създаденото.
Дали тази нагласа не е лице на съзидателната ни стихия? Дали тази двойственост не отвежда към нашето морално битие, откъснато, а следователно и противостоящо на общественото битие, а оттук и несъвпадението между актовете на съзидание и оценка?
В исторически план ние сме привикнали към живот, който се развива повече в моралната, отколкото в обществената сфера. Междуличностните отношения в една малка родова или професионална общност са поставени върху основите на традиционния морал и на естествената нравственост, докато обществените уредби изискват в немалка степен преодоляването на този морал и тази нравственост. Обществото налага свои морални норми, израснали върху социалната психология на гражданина. Тъкмо гражданско самовживяване липсва в историческото ни битие, за сметка на екзистенциалното вчувстване в самия живот.
Неучастието в живота на обществото подхранва съучастие в житийни форми, причудливи и нетрадиционни. Те са индивидуално-родови, анархистични спрямо надличностния социум, но свръхотговорни към личността. Затова нашето народностно битие е екзистенциално съзряло, но е социално невежо и заредено с подозрителност.
Моралният ни жизнен онтос е поместен в повишената стойност на екзистенциалните нагласи, за сметка на обществения надзор и самосъзнание, които са недоразвити у нас.

Моралното битие.

Филмът разкрива една зона на всеморалност. Тук всичко е пропито от морала, всеки герой и всяка, без изключение, среда живее своето морално битие. Но приносът на филма е, че третира моралността не описателно, а критически. Той разкрива вътрешните й противоречия и очертава ясно равнищата й. Най-общо, отграничени са четири равнища на моралността - свръхморализмът, естествената нравственост, аморалното и иморалното.

- Свръхморализмът

Евтим е заместник-директор на предприятие, мъж в зряла възраст. Той е въплътената свръхморалност във филма. В различните си проявления - вкъщи, в службата, в училището, в разговор с приятели, при следователя, в почивната станция - навсякъде той е морален ментор, съди света, коригира го към своето морално кредо. Основание за това му дава убеждението, че това кредо не е негово лично, а е общественото кредо. Следователно, първото условие на свръхморализма е приемането на общественото морално кредо като лично.
(Социализмът е общество на свръхморализма. С това той печели масите, понеже те провиждат в него продължение на своето стародавно морално битие. Но свръхморализмът от предимство се превръща в атавизъм и насилие. Първо, защото подронва естествената нравственост със своята афиширана а-теистична философия; второ, защото съдилищата стават негово политическо въплъщение и трето, защото премахва частната собственост, която е основание на всяка морална система.)
Друго условие на свръхморализма е да бъдеш вън от събитията, за да можеш да ги съдиш. Евтим е отвън на събитията, защото те текат вън от общественото статукво, в което той е внедрен морално. Евтим не разбира сина си Вили, ученик в началното училище, който е имал доблестта да нарече "доносчик" един доносчик. Не разбира младата си колежка, която има връзка с женен мъж. Не разбира дъщеря си, която иска да се омъжва. Не разбира приятеля си, полковника от милицията. Не разбира жена си, с която споделя все по-малко неща. Не разбира и учителката на Вили, която поощрява доносничеството. Не разбира дори шефа си, който си позволява да бъде циничен.
Евтим всъщност не разбира естествения живот, който протича встрани (паралелно) на обществената структура. Свръхпорядъчен, той не разбира естеството на човешките взаимоотношения, които неизбежно имат нравствена основа. Той се разпорежда с хората, като всъщност иска да вкара паралелното им битие в обществената рамка. Императивният тон на позволено и забранено изчерпва общението му със света и ражда страх, отчуждение, ожесточение. Самият Евтим е продукт на всеморалността на времето. Обществото превръща себе си в материалистично-морална свръхнорма и я налага без алтернатива. Сакрализирането на един обществен феномен, лишен от всякаква метафизика (метафизическото битие на човека е друг източник на моралността), деградира свръхморализма до аморалност.
Към свръхморализма следва да отнесем и малкия Вили. Детските игри са заместени от тежки морални разговори и дилеми. Вили е основал "тайно общество" с девиз: "Ожесточавай се!". Свръхморализмът на обществото е стигнал най-далеч, заразил е и децата.

- Естествената нравственост

Естествената нравственост не иде от метафизическото; тя има два извора: самият денонощен поток на живота и религиозното (свръхжитийното) начало. Животът стои над метафизиката, но не би имал нравствено оснавание без религиозността, т.е. вън от приемането на съществуването на Абсолют. Човекът може да изработи сам морална нормативност, но не може да построи нравствени начала. Естествената човешка нравственост е дадена свише, като благо, дар. Тя не е откритие на общественото развитие, тя е надсоциална и надморална категория. Тя е етическа категория, която не би могла да съществува в условията на свръхчовешкото, на надценяване на човешкото или на свръхобщественото начало, а само като се приеме съществуването на Абсолют. Елементите на човешката нравственост са изградени от най-прости и естествени неща: например, че "малките момчета винаги правят лудории" (както казва Донка, жената на Евтим). Че "като обичаш някого, искаш той да е щастлив", че "когато двама млади се обичат, трябва да се съберат", че "децата не са виновни". Тези прости истини са и естествената нравственост, която служи на живота на хората и ги отличава като нравствени същества, т.е. осветени от висша сила и потребност от любов. Тези наредби са висше благо, а не изобретение, нито инструмент. Те са надсоциални, или по-скоро предсоциални. Затова обществото с неговите уредби винаги влиза в противоречия с естествената нравственост.
Носители на тази естествена човешка нравственост са Донка, Бистра, дъщерята на Евтим, която истински обича годеника си Борис. Както виждаме, все тези, които са останали малко или много вън от прякото влияние на общественото статукво.

- Аморалното

Аморалното идва като персонификация на обществения морал. И понеже той е абсолютното - личното отъждествяване с него води до загуба на индивидуалността. Учителката и директорът на почивната станция са въплъщението на аморалността. Бранейки обществения ред, те абсолютизират себе си. За разлика от тях, Евтим никога не се е стремял към запазване на личното си статукво чрез общественото. Евтим е своеобразен идеалист. Неговият свръхморализъм е закостеняла утопичност, която милее за общото, но не визира личното. При аморалното идеализмът няма място, тъй като няма и самостоятелна личност, която да го изповядва. Така аморалното става извъннравствено. Това придава на явлението уродлив вид - хем опростява обществената норма, хем напразно възвисява властта на деперсонализираната властна обществена единица.
В аморалното се сблъскваме с деперсонализирани обществени резоньори-инструменти. Обществото е зомбирало своите морални верноподаници и те стават опасни за другите. Учителката ще отрови детските души в името на обществения ред, поставен над всички и всичко. Управителят на станцията ще убие едно едва зародено приятелство в името на един Правилник.

- Иморалното

Има един герой - Борис, който е твърде интересен. Той е вън от свръхморалното и в същото време не е в лоното на естествената нравственост. Той се изплъзва не само на моралното и аморалното, но стои сякаш извън етическото. По тази причина той стои извън обществото, но също и извън житийното.
Борис е завършил музикалната академия, но практикува като джазмен, в бар. Всеотдайната любов на Бистра му тежи, дори го угнетява. Той е мълчалив, някак безчувствен. Нещата стават извън него, той е несръчен, поддава се на скрити вътрешни импулси, страсти. Не желае да живее под един покрив с родителите на Бистра, но го прави. Там остава чужд. За свръхморалния Евтим той е "несериозен", за Донка той е донякъде "симпатичен".
Борис няма приятели. Изглежда, че барът е неговият дом, а музиката е неговото поприще и бягство. Не случайно в един великолепен финален епизод, когато Евтим отива да го търси, за да му се извини, Борис си отмъщава с музика - засвирва бясно парче, от което на Евтим му прилошава. За Борис няма норми - "никой брак не е вечен", "не значи, че като съм женен, не трябва да разговарям с хората".
Борис е предвестник на новите времена, които ще настъпят, за да заличат натрапчивостта и архаизма на свръхморалното, но които ще посегнат и на естествената нравственост. Борис се превръща в странна алтернатива едновременно на моралното и на етичното. Той е против натрапения обществен морал, но е неподвластен на естествената човешка нравственост. Борис си е самодостатъчен, лишен е от скрупули, но не е анархист. Той иска да бъде свободен и намира утеха в бара и в музиката. Драматургията е предложила, а режисурата е внушила странното усещане за бара като място, изплъзващо се от обществените норми. Тук се пее на чужд език, танцуват се непознати модерни танци, "не се сервира бира". Чуждото влияние се чувства. Същото се отнася и за зимния курорт, където двамата с Бистра са избягали от тормоза на Евтим.

Пътят от свръхморалното към нормалното.

Евтим обаче не остава само на точката на свръхморалността. Голямото откритие на филма е пътят, който той начертава на Евтим: от свръхпорядъчността - към началата на естествената нравственост.
Този път започва от момента, в който от съдник, той става съден. Още в първия си разговор с учителката на сина му Вили, той понася укорите на един друг съдник, който е отишъл по-далеч и от свръхморалното.
Учителката толерира и дори култивира доносчици. Вили, който е изрекъл една истина, става нейна жертва. И тогава у Евтим проговаря бащинското. Той е вече раздвоен - родителят в него иска да защити обществения ред и авторитета на учителите, но бащата в него иска да защити естественото право да се казва истината и да не се извършва предателство спрямо друг човек. Родителят в него е обществена категория (институцията на родителите), а бащинското чувство е индивидуално, лично.
Евтим е раздвоен и след срещата с младата си колежка. В началото той я изгонва заради неморално поведение. По-късно, когато се запознават в почивния дом в Хисаря, води откровен разговор с нея. Отношенията им слизат на "човешко" равнище, на път са да станат естествено нравствени. И тъкмо когато между тях се появява интимното човешко споделяне, идва управителят на почивната станция. Едва когато Евтим стане потърпевш от набезите на аморалното, той забелязва неговата уродливост.
Тук той също е раздвоен - шеф и изповедник. Раздвоението, пропукването на неговата морална монолитност продължава по-нататък при срещата със следователя, където синът му Вили е прибран заради подозрения за съучастие в кражба. Тук Евтим среща дори директно обвинение срещу себе си. Той едва сега осъзнава, че синът му се страхува от него, че се е отчуждил. И това става очевидно, когато въвеждат Вили - синът отказва да поздрави баща си.
Взривяването на свръхморалността у Евтим настъпва, когато идва и кризата с годеника на дъщеря му, задържан в милицията след нощен скандал и изневяра. Той удря шамар на зет си Борис и с това легитимира своята свръхморалност като насилие. У него надделява индивидуалното, бащинското и той вижда, че разривът на Борис с дъщеря му е трагичен и за двамата. Евтим за първи път усеща вина. Това не е обществена вина (чувство за обществен дълг и отговорност, на които е служил винаги), а обикновен човешки срам и виновност. У него проговарят устоите на естествената нравственост. За пръв път той потърсва причините не в другите, а в себе си. "Аз съм виновен", казва той. Омагьосаният кръг е разкъсан.
Разкаянието на Евтим е необратимият момент по пътя му от свръхморалността към естествените човешки отношения. Желанието да разбереш другия, да искаш прошка за лично почувстваната си и приета вина, поведението, диктувано от личния срам - това са категориите на човешките взаимоотношения. Евтим пренебрегва тесните граници на обществено-социалното, въпреки че до този момент е бил тяхно морално въплъщение. Той намира сили от един персонален блюстител на обществените норми да се превърне (да се завърне) в лоното на човещината, на търпимостта, на себеотрицанието. От един обществен егоист, от заслепен шеф, от родител-инстанция и от съдник, той се превръща пред очите ни в съчувстващ, в търсещ разбиране и искащ прошка човек, баща и съпруг.

Промяната.

Такъв път е възможен - ето откритието на филма. Това е надмогването на обществените стереотипи, които са те изградили, това е отиването към висшето и естественото, което произхожда от Абсолютното Начало.
Възможността за нравствен завой, за нравствено извисяване и очистване е съвсем реална. Промяната е дадена като битка на свръхморалността с естеството на живота. Свръхморалността се разколебава, тя е по-низша, понеже е обществена категория и обслужва интересите на обществото-Сила. Естествената нравственост е висша, понеже е дарена на човека и е основание за неговото съществуване заедно с другите хора.
Ако приемем, че Евтим въплъщава нормите на обществеността, а в случая тя е социалистическа, тук ще открием социалния еволюционизъм и утопизъм на Павел Вежинов. Чувства се вътрешна вяра, че моралната промяна е възможна, а щом тя се случва у Евтим, може да се случи и на самата обществена система. Тук се крие и трагическата ограниченост на обществото, в което живее Евтим. То се поставя в служба на моралното, но на онова морално, което започва от самото него и на което самото то иска да е съдник. В мига, в който то се превърне от съдник в съден - наяве излизат язвите и уродливостта на всеморалността.

Моралният нихилизъм.

Долавя се обаче и прозорливост, на която можем само да се удивим. Прозорливостта на Павел Вежинов ликува в образа на Борис - този странен тип на затворен, мълчалив, неблестящ с нищо музикант, дошъл от село или от провинцията, който без да копнее за свобода, търси своеобразна независимост и релативност на нравите, желае морална освободеност. И тук филмът ни изправя пред голяма, неразрешима дилема.
Очевидно е, че свръхморалното е неприемливо и филмът разкрива неговото поражение, като разбива тъмницата на егото на един общественик и морален властник и от такъв го връща бавно в лоното на истинската човечност, на разбирането, търпимостта, прошката и самообвинението. Очевидно е също така, че естествената човешка нравственост е твърде уязвима от обществените стихии, които искат да я подрият, смятайки я за ненужно архаично наследство, което води основанията си от другаде (от Абсолюта). Всяко общество се стреми да наложи своя морална нормативност и тъкмо това я превръща в свръхморалност.
Модерното гражданско и пазарно (неолиберално) общество също налага такъв свръхморализъм - но вече под новата маска на моралния нихилизъм. Ето парадокса. В това общество да говориш за морал е неприемливо, нежелателно. Немалка част съвременни интелектуалци, наследници на странния джазмен Борис, пледират за освобождаване от свръхморалността и това усилие е разбираемо. Но вместо към естествената човешка нравственост, която е първото и последно условие на живота, те предпочитат моралния нихилизъм. Като отказват на обществото да налага свръхморал, те не виждат, че не може да съществува общество, което да не създаде и да не наложи свой морален кодекс.
Само че това не е видимият свръхморализъм на една обществена монада, а моралният нихилизъм на една отворена, агресивна и унифицираща корпоративна безлична стихия. Моралният нихилизъм е свръхморализъм пар екселанс, защото отново зоната на моралността е издигната най-високо, като условие за съществуване. За да просъществува и за да осъществи вътрешните си импулси, модерното общество се нуждае най-вече от атмосфера на морален нихилизъм, в който границите между добро и зло са размити и дори заличени. И отново, както винаги, естествената човешка нравственост, първото и последното наше основание да сме хора, е поставена под въпрос.

Красимир Крумов



Неспокоен дом, 1965
Режисьор - Яким Якимов
Сценарий - Павел Вежинов (по разказите му "Мъжът, който приличаше на зорница" и "Испанска холера")
Оператор - Емил Вагенщайн
Художници: Рандю Рандев, Белин Белев
Музика - Кирил Цибулка
В ролите: Иван Кондов (Евтим), Емилия Радева (Донка), Елена Райнова (Бистра), Милен Пенев (Борис), Валентин Вълков (Вили), Васил Попилиев (следователят), Благовеста Кабаиванова (учителката), Найчо Петров (управителят на станцията) и др.