Трансилванската хала
- На 25 април навършваш 70 години. Това е поводът за разговорa ни. Искам да избегнем повторенията от публикуваните във "Факел" (бр. 1/2003) твои размисли, където говориш основно за актьорската професия, за занаята в нея, за правилата, които опитът ти е формулирал, и т.н. Затова бих започнал по-биографично. Завършваш през 1955 г. ВИТИЗ в един курс от 48 души, сред които Григор Вачков, Татяна Лолова, Никола Анастасов, Досю Досев, Емилия Радева, Хиндо Касимов, Юрий Яковлев и много други известни наши актьори. Изключителен випуск! Още приживе те влизат в историята на българския театър. На какво се е дължало това, случайно ли е?
- Случайно е било.
- Много са различни тези актьори...
- Такава е била, така да се каже, реколтата... Така са ни подбрали...
- Кой ви подбираше? При кого завършихте?
- Подбираха ни Стефан Сърчаджиев, Филип Филипов и Боян Дановски. Тези, които после взеха класове. Бяха два класа. Започнахме с Филипов, след това, след първата година, той изостави нашия клас и го пое Сърчаджиев. И с него завършихме.
- Да си такъв, какъвто си, дължиш ли го на някой преподавател, на външни влияния, или най-вече на човешката си природа?
- От преподавателите? Не...
- Може да не е преподавател, да е друг актьор - наш или чужд?
- По време на следването - не. После в работата попаднах на режисьори. Бях в Бургас, когато там работиха Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, после в София - с Бено Бесон, Васил Луканов, в киното - с Едуард Захариев и така някак си... Мисля, че от Леон имам в себе си най-много. И после, изглежда, че доста съм си позволявал да опитвам в разни посоки, да се мъча; мъчил съм се да разбера добрите драматурзи-автори и сам съм си позволявал някакви експерименти, и съм си наумявал някакви концепции и така май съм натрупал някакъв опит. Който след това, при следващата постановка, се е оказвал забравен, след това от него е изплувало нещо. Винаги съм се мъчил с всяка нова роля. Винаги съм се гмурвал в мъгливо пространство. Никога така и не изработих своя система на работа. Сигурно съм бил и мързелив. И случаен, и неумеещ да повторя от репетиция на репетиция някакво вече одобрено място. И съм се втурвал в нови трактовки... Хоп, изскача друго състояние, друго приспособление... Докато на премиерата изведнъж се оказва, че съм стегнат, смутен, без тази свобода от репетициите. Или случайно на премиерата се оказва, че изведнъж нещо се пръква, нещо разбирам... После на второто представление не мога да го повторя. След това на третото, четвъртото или петото пак нещо започва да изскача или чак на деветото... Зависи също от това какво чувам след премиерата.
- Влияеш ли се от чутото?
- Да. Разбира се, че се влияя.
- Чуто от колеги или от критиката?
- От всички. Мина доста време, докато се науча да не чета критики, но не можеш да се отстраниш, да не чуеш какво мислят колегите. С годините вече не можеш да не усетиш кога ласката е машинална, или как точно е казана, за да се отърве срещустоящият с добри думи. И кога е искрено поразен. Много пъти разбираш по-късно, че онзи е мълчал, защото не е знаел как да го каже, бил е стеснителен и просто е считал за неуместно да си изкаже, да речем, одобрението, а ти си страдал, защото си се чувствал неодобрен... И така, лутайки се... Всичко беше и съобразно годините. В по-млади години по един начин, в средните - по друг, а сега, в третите, в последните години - пак по трети начин. Ти ме питаш как съм се "образувал"... Казвал съм си, че ако не е бил в мен егоизмът, самонаблюдението и моят интерес към различни техники... Уж съобразявайки се с околните, с другите от трупата, но много често забравяйки за тях. Това в по-младите години. По-късно вече имах идеята, че бих могъл да ги увлека с личния си пример в посоката, която смятам за правилна, без много-много да приказвам, без много-много да обяснявам. Ей така. Това е било наивно. Но много често, май с резултати...
- Сещам се за "На приказки с Карел Чапек". Очевидно е било ефективно...
- Е, не. "Чапек" е една история по-такава, по-колективна. Тя е Леонова работа. Разбира се, и ние сме "виновни", и аз бях натрупал опит от "Апетит за череши" и "Любоф" от Шизгъл... Току-що бях открил джаза! Защото аз съм расъл във време, когато джазът се считаше за прокоба (не знам дали е това думата). Беше време, когато знаех, че джазът служи за замъгляване на съзнанието на трудещите се, та да не се борят срещу капитализма. Такава беше формулата в главата ми през моето юношество. И когато открих джаза на един джемсешън в Консерваторията (май малко преди това беше и "Джаз-фокус" в зала "България"), та помня, седяхме на пода, беше тъпканица, и си казах: "Абе защо да не може това и в театъра да стане?" И така, случи се да работим в Театър 199 "Любоф", и си казах: "Хайде сега да опитаме да импровизираме и ние, да бъдем свободни."
- Помня този прекрасен спектакъл.
- Така ли? Но не съм прибавял текстове. Не. Тогава разбрах, че всъщност импровизацията е в състоянието. Тоест ти се вкарваш в едно свободно състояние, казваш същите думи, но мотивацията да ги кажеш е друга, нова. Сменят се ударения, паузите, оценките се променят. Схемата е тази, и пиесата е тази. Обаче имах много благородни партньори, които също ми позволиха да се държа така, не ми се сърдеха (защото е имало и сръдни, имал съм и наказания за такива неща, понижения в категорията, което значи и понижение в заплатата за месец, за три - в други театри). А тук Банко Банков и Жоржета Чакърова ми позволяваха.
- Ще ти разкажа един личен спомен, за да те настроя по-юбилейно. Преди повече от 30 години съм бил свидетел как кандидат-студенти във ВИТИЗ, трескави и притеснено чакащи да влязат на изпита за обща култура, спорят за отговора на обичайния въпрос: "Кой е любимият ви актьор или актриса?". Колебанията бяха между две имена, само между две: Ицхак Финци или Наум Шопов.
- Аха... Хм...
- Та поне оттогава си между водещите актьори. А преди малко се описа като човек, пълен със съмнения преди всяка нова роля. В същото време казваш (във "Факел"): "Човек, изглежда, със старостта избира кротостта, няма риск, няма конфликт, няма опасност да пострадаш. И оставаш при рутината."
- Такава опасност дебне. А иначе...
- Та въпросът е: откъде е тази неувереност при толкова много успехи?
- Е, какво значи успехи?!
- Добре. Какво значи успех? Какво е да имаш щастлива творческа съдба? Можеш ли да го кажеш за себе си?
- А, сега вече, в този режим, в който живеем, успех е нещо още, още по-относително отпреди. Защото на много етажи се разслои публиката, сега чуваш най-най-противоположни мнения, виждания, усещания. Преди много по-можеше да се обедини някак вкусът, да се обединят одобренията или неодобренията по някакви други причини. А сега, тъй като е свободно или каквото е там, гледаш как нещо, което за теб е ценно, не се цени. А нещо, което за теб не е ценно, има публика. Или няма публика, но има такива и такива статии. Но ти го гледаш и се питаш: За какво е тази статия, защо го одобряват?
- Влияе ли ти, когато нещо, за теб ценно, не се цени?
- Сега - по-малко. Колкото повече стават годините ми, по-мога да се радвам на туй, че се е състояло. Нищо, че малцина са го оценили... Мисля, че имам усещане кое е хубав театър. Например гледам авангардна творба, да кажем, и не съм консервативен (като го напишеш, ще бъде много банално). Не съм вкостенен. Ако е хубаво и ме увлече, и ме въодушеви, значи е хубаво. Обаче най-често не става така. Но както и да е... И се чудя,докъде всичко това може да стигне. Колко разстроена е работата...
- През 1999 г. в свое интервю казваш: "...едно движение в театъра напоследък, което не ми харесва - движение към един демонстративен абсурд, натъртен, показен, разюздан. Невярна посока."
- Мен ме обхващат такива някакви желания да обобщя, да кажа какво трябва да бъде направлението, защото...
- В същото време твърдиш в друго интервю, че не искаш да имаш никаква власт... Обикновено тези конструкции са от речника на властника.
- Казвал съм си: сега, щом времето е такова, трябва да се прави еди-какъв си театър. Цяла система - не много сложна - съм си съставял. Сега не бих казал, че тази система пак бих я изрекъл, съставил, формулирал. Но беше време, когато... Сега също си казвам понякога, за да оправдая личните си усилия, че във време, когато няма никъде нищо, когато искреността все повече изчезва, когато сметките, рутината, съображенията започват да царят наоколо, е добре да можем да създаваме интимни пространства, как да кажа - ето, вписвам се в почерка на вестника ви, трябва да е засукано, нали? (Смее се по финциевски.) И за този, който потъне в тях, това ще е утехата, спасението.
- Той ще изживее смисъла на онова, което наричаш "чудесото на театъра".
- Спасение от околното, защото то става все по-жестоко.
- Все пак разговаряме във връзка със 70-годишнината ти. Сега е времето да кажеш как ти самият оценяваш творческия си път. Не бягай от този рекапитулационен въпрос.
- Защо аз да я правя тази рекапитулация?
- Интересна е творческата саморефлексия? Защото ще те попитам: чувстваш ли, че годините ти не са пропилени? Щастлив ли си? Това е важният въпрос!
- О, да. Да! Сега поне, в момента, в който ме хващаш тук, в този ден, в този час, след кафето, което съм изпил, след осемте часа сън, след победа срещу едно техническо съоръжение, с което съм се занимавал вкъщи - моите са малки победи - аз казвам: Да, да... Ненадейно, неочаквано, изведнъж се оказах в ситуацията, в която виждам, че съм. И знам вътрешно колко е незаслужено от гледна точка на моите представи, кое е наистина прецизно и високо майсторство. И си казвам: Ами да де, за нивото тук, изглежда, че и аз съм нещо... (Смее се.)
- Все гледаш да снизиш нещата...
- Така де...
- Готов ли си тогава да посочиш български актьори, които удовлетворяват представите ти за майсторство?
- Като слушам музиканти, като виждам диригенти или джазови музиканти, или като гледам майстори художници, си казвам: Ама моето такова ли е, има ли такава стойност... И тогава разбирам, че хората много се трудят, а пък аз не съм се трудил толкова много. Но изглежда, че съм имал случаите да се трудя по време на представления. Там съм се трудил, там съм се потил, натягал, впрягал - много. Сега се чудя, но изглежда, че тогава, в ония времена, когато съм се мъчил насам-натам, се е трупал престиж. "Абе този се старае, бе" - са си казвали хората. И той се е образувал някак си този престиж.
- Говориш за музиканти, актьори не споменаваш.
- Три месеца наблюдавах как репетира и после как играе Герт Фос от Бургтеатър. Няма равен... Напоследък гледам - мои приятели музиканти ме тачат като музикант, като колега... Искат да свирят с мен. И това силно ме ласкае, ама силно. Така е...
- Музикантът в теб като че ли е по-свидната ти "рожба"?
- Зависи в какво попадам.
- Може би там си по-свободен в избора какво да правиш? Видима е насладата, с която осъществяваш какви ли не музикални "приключения". В театъра това е по-трудно може би?
- С музиката по-лесно стигам до удоволствието. Така излиза. И пак така се оказа, че от свирене на свирене се трупа някакъв опит и постепенно се образува професия. Като в театъра. Говоря за свирене пред публика.
- Имаш ли интуиции какво ще ти се случва занапред "за първи път"? Какво очакваш тепърва да ти се случи, или смяташ, че важните неща са вече зад гърба ти?
- Надявам се да ми се случи нещо. Още. Казвам си, вече е доста късно. Свечерява се. (Смее се.) Обаче въпреки това си казвам, че може да ми се случи нещо, което още не ми се е случвало. Най-големи радости съм изпитвал, когато нещо, за което някога съм си мечтал, и минава време, и даже съм го забравил и... тап, то става, то се случва! И си казвам: Бе ти го искаше това някога, и гледай, то стана! И сега така пак си казвам, може би наистина ще ме споходи такова нещо... Да... Например. В детството баща ми обичаше да ми говори за бъдещето на човечеството и как ще полетим в Космоса, и как точно ще стане това. Той, разбира се, не беше чак толкова осведомен, но е бил романтик. Като много малък ме водеше на изложба в София, за да видя първите немски телевизори. Струва ми се - на "Телефункен". Или на "Сименс". Беше в БИАД, в мазето. Било е някъде 1939 г. И ми говореше за Космоса, за Луната, и как ще се лети с ракети, които ще пускат отзад пламък и прочее. И стана така, че като пораснах, отидох в Америка и ненадейно един мой американски приятел ми купи билет и ме заведе - беше 1985 г. - на Кейп Канаверал. Беше туристически обект. И аз видях ракетите, видях от 300 метра и совалката, готова след две седмици да тръгне. Казах си: Виж какво ти се сбъдна да видиш! И други подобни неща.
- При мястото, което заемаш в нашия театър, дали си си извоювал и правото сам да решаваш в какви постановки да участваш?
- Много дълго време - повече от 40 години - не ми минаваше и през ум, че имам правото да избирам. Знаех, че съм редник, който изпълнява заповедите (в държавните театри със заповед става разпределението). Е, имало е случаи, когато някой режисьор ме пита искам ли да участвам и ако му кажа, че не искам, ме освобождава от разпределение. Но съвсем отскоро съвсем официално от дирекцията ме питат искам ли да играя. И това за мен е голяма привилегия. И се чувствам като...
- Питам те, за да знам дали, примерно през последните 20 години, носиш отговорност за всичко, което си правил в театъра? Защото ми се е случвало да те гледам и в неинтересни спектакли, и съм недоумявал за какво ти е била тази роля?
- Ясно. Само през последните 3-4 години мога да казвам да или не. Имал съм хитри начини на "откачане". Веднъж се опитах с медицинско да се откача. Обаче после болестта, заради която взех медицинско, ме връхлетя (по-късно се излекувах). И повече това не го употребих. Прилагах други хитрини, за да мога да се снимам във филм. Веднъж ми падна прожектор на главата и аз малко надух случая, казах, че имам сътресение на мозъка и бях освободен от роля. Но главното беше, че бях робски, по-правилно е да се каже, реднически устроен.
- За Едуард Захариев казваш в едно интервю: "...беше мъчен човек. Но от лесните хора не излиза нищо свястно. Добрият човек е проклет." Обичаш парадокса, парадоксалността. Ти самият мъчен човек ли си?
- А ти мислиш ли, че непарадоксалното е интересно? Даже в науката като погледнеш, най-големите открития са били парадокси за своето време.
- Парадоксът "окъпва" погледа и мисълта. Но има и банални истини. Например: "Любовта е свята" не е парадоксално изказване, но му вярваме.
- Твърдението "Любовта е свята" при определени обстоятелства, казано изведнъж, може да се окаже парадокс. И то често. При определени условия, ако има среда, ако има - как му казвате - съответна акустика...
- Нали всичко това не го казваш, за да не отговориш на въпроса "Мъчен човек ли си?"
- Не съм лесен. Мъчен съм. Аз и на себе си съм мъчен. Или бях. Сега съм си по-лесен. За околните съм мъчен. Сигурно съм мъчен... Така е.
- В Швейцария, където си участвал в "Ромул Велики", са те нарекли "трансилванската хала". Значи не си им бил лесен и на тях.
- Това беше в Цюрихския театър и беше малко подигравателно. Не толкова, че съм мъчен човек, а че съм краен и за тях - цюрихските колеги - малко непривичен. Това ми беше първата роля в чужбина...
- Помня какъв спектакъл направи Васил Луканов в Театър "София" по "Ромул Велики"... И ти беше блестящ в него като Ромул.
- Но в Цюрих играх ролята на императора на Източната римска империя, който гостува на Ромул - император на Западната римска империя. Бях крайно възбуден. И объркан. От страх. И го смесих със страха на героя ми. Изходът беше само един: напред, напред, играй! Освободи цялата си трескавост, плаши Ромул, играй, давай, освободи целия си ужас от германите (по пиеса) и от Цюрихския театър, от тези неясно как гледащи на теб артисти, от неизвестната ти публика... И усещам, че режисьорът е доволен. Така се стигна до това прозвище, което не ми казаха в лицето, а го казали на Санчо: "трансилванската хала". Те все не запомваха, че не съм от Румъния, а от България, но това вече е банално...
- Пак така ли беше при втората ти постановка в чужбина, в "Дон Кихот"?
- В "Дон Кихот" вече бяхме с Димитър Гочев. Много го бива! Участвах в две негови неща. Трето - видях.
- Усещаш ли го като сродна кръв? Като човек, който търси истинност на сцената, който не се задоволява с онова, което вече е правил и го може, а започва винаги като за първи път?
- Митко Гочев е интуитивен. Нищо не ми казва и аз дълго време се мъча насам, натам... И чак на края взе нещо да се оформя. Изпрати някой да ми каже нещо, или сам дойде, не помня, и от всичко онова, което правих, нещо одобри и така разбрах какво му трябва, може би... И нещо се образува. Говоря за "Виридиана" по Бунюел в Бургтеатър. А първия път, при "Дон Кихот", беше много странно. Нямахме сценарий, трупата беше от много националности. И за месец и половина всичко се образува. Благодарение и на драматуржката Димитра Петру, която беше много вярна, съвестна, работлива и разбираща.
- Имал ли си подобни "авантюри" в нашия театър?
- Да направим нещо от нищо? Когато работихме в Бохум "Дон Кихот", бях забравил, че така правихме "В лунната стая" на Валери Петров. Имаше приказка, но нямаше пиеса. Имаше композитор, но нещата се образуваха в ход. Валери Петров дописваше, махаше, но все пак тук имаше драматург, чиято приказка играем, и той самият конструираше пиесата. А там - само романа "Дон Кихот". И най-странното е, че там имахме Митко, който няколко дена подред ни събираше и казваше: "Аз не знам какво да правя." Това ме смая, смути. Аз бях най-старият в трупата. Видях, че другите, младите, някак си не се обезвериха. Казаха: "Ама ние ще ти помогнем, чакай сега, тук не може да не стане нещо, нам какво." Аз си викам: "Това е невъзможно. Това не е България. Има точна дата на премиерата. Афишите са направени. Билетите продадени." Тук, особено при социализма, можем да се туткаме и 3-4 месеца, докато стане нещо. И филм дори можеше да се точи... Но стана. В обявения ден имаше премиера. И Митко ставаше все по-ведър, все по-здрав, все по-поемаше нещата в ръцете си...
- Често си мисля, че при актьорската професия суетата, копнежът по ръкопляскания не само че не е нещо лошо, но е нещо мотивиращо, окуражаващо, подкрепящо. Тук скромността - в християнски смисъл - е невъзможна, непродуктивна. "Ако няма ръкопляскания, ти ще видиш колко опустява животът."
- Кой го казва това?
- Ти го казваш в свое интервю. Убеден съм, че ръкоплясканията са въздухът, който диша актьорът.
- Наистина се оказва, че суетата е движещата сила. Не казвам нищо ново. Има го и в Библията. Гибелта започва, когато вече не се чуват ръкопляскания. За артистите поне е така. Ръкоплясканията създават илюзията, че те одобряват. Понякога пляскат, за да спреш да говориш. И как го е измислила природата, от маймуните почва. Маймуните пляскат с ръце.
- Маргарита Младенова веднъж написа в "Култура" акростих за теб и там те нарече "Худини на театъра". Ласкаво ли е за теб?
- Сигурно е имало буквата "х" и затова. За да стане стихотворението. (Смях.)
- Много добре работихте с нея и детските неща по Валери Петров, и след това в "Сфумато"...
- Да, да. Обичаме се. Да.
- Увличат те компютрите. Смяташ ли да пишеш спомени? Това не е нетактично изказване от моя страна, а виждам, че те влече да обобщаваш и даваш публичност на опита си, да не допуснеш натрупаното през годините да се разпилее, искаш колегите ти да имат полза от него.
- Не, няма да пиша. Но ми харесва идеята, която сигурно, като я кажа, няма и да стане. Това, което казваш, то не става. Ако наистина искаш да го направиш, трябва да го премълчиш. Но не мисля да пиша. Пък и много хора се разписаха и не ми е интересно. Няма да съм оригинален. Не, няма да седна да пиша. Може би бих седнал да говоря, а после говореното да се напише. Ще видим. Имам нещо, което ми се върти в главата. Но наистина по-добре да не го казвам, че да стане.

11 април 2003 г.

Разговора води Никола Вандов



Юбилеен разговор с Ицхак Финци