Аполония - акценти

Някак съвсем естествено около Цветница към софийските великденски ритуали се добави и Пролетният музикален фестивал. И успя да нанесе своите опорни точки в съзнанието на меломаните: постоянното пространство на зала 6 на НДК, достатъчно уединено, за да създаде у всеки, който е прозрял, че звукът се ражда от тишината, илюзорната сигурност, че варвари (на шума) в природата изобщо не съществуват, ако перифразирам Кавафис; репертоарното търсене, което винаги носи някакви неочакваности - в моменти, когато песимизмът проектира в съзнанието визията за Залеза, тъкмо опитите за различна звукова проекция на познатите лица с инструменти са поредното Начало. Започваш да прехвърляш примерите на прогностична заблуда - един най-ироничен е Бернхардовият Глен Гулд, "отиващият си, залязващият". Колко са приятни тези примери, какъв комфорт създават! И щом на монитора ми се плъзва думата "комфорт", веднага ме отпраща към Концерта за пиано за четири ръце на Алфред Шнитке, Стела Димитрова и Димо Димов с Пламен Джуров и попълнените с духови и ударни "Софийски солисти". Творбата е поредният красноречив звукопис на злото; на места тоновата тежест така вибрира, така манипулира пространството, че очакваш всичко около теб да се разпадне окончателно и да те затрупа. С великолепно проецираната идея на представянето, с демонстрацията на моженето и на съглашението да изведеш, да покажеш, да "снемеш" текста, триото солисти-диригент направи наистина страхотна вечер! Като прибавим и изненадващият концерт на Мануел де Файя - концерт за чембало (тук на пиано), три дървени духови, цигулка и виолончело, още един неокласически щрих, твърде нехарактерен за предпочитаните у нас екзотични танцови драми на испанеца, в последователната и темпераментна интерпретация на Стела Димитрова, и Испанската рапсодия на Равел - също привлекателен сюжет във варианта за 4 ръце с много изкушения в извайването на поредния собствен образ на импресионистичното.
В перспективата на транскрипциите бе поставен и откриващият концерт - на Тедосий Спасов в компанията на пет дами-щрайхистки: авторски концерт с аранжименти на Теодосий на собствени популярни работи за кавал и струнен квинтет. Какво мога да добавя към възторга, който внинаги съпровожда концертите му? Това, че неговите сола показват ненаситността му в пресъздаването на всичко, което чува - все така провокативно; също и това, че "Провикна се Тодор" продължава да стои на върха на Теодосиевите открития (дори и когато движението й не е споделено от целия ансамбъл); може би и това, че в търсенето на различно оцветената среда за своите фолк-модели, той все още използва струнните на алфа ниво - предимно с лежащи тонове и ритмични пицикати. Още: там, където от дамите се изискваше суинг-рефлексия в музикалното движение, те се чувстваха доста чужди в конфигурацията с изначалния импровизатор Теодосий: изключението беше контрабасистката Маргарита Калчева, която реагираше напълно адекватно. Теодосий е Теодосий - органиката му е така силна, че изтръгва от теб дори желание за забрава на много плахото му присъствие в необятната работа със струнните. Затова и неговите сола останаха като темели в музикалните му строежи.
Звукът бе в основата и на търсенията на Веселин Станев - пианист, който по някакъв невероятен, интровертен, негов си начин отстоява своята визия за класическото. В постмодерния свят, когато всеки търси някаква по-особена репертоарна или друга ниша; когато с едно мръдване комерсът вкарва всякакви позволени и непозволени средства, за да поддържа високия пазарен градус, Веселин Станев като един "староверец", сякаш вън от света, държи на удоволствието си да пре-пресъздава, да пре-интерпретира, да поднася n-тата версия на Брамсовия или на Бетховеновия, или на Шопеновия текст. Но това е неговата версия: със събраната монументалност и великолепно изваяните трепетни прозрения за следващата звукова епоха в Бетховеновата As-Dur-на соната, опус 11О; с многобагреното полифонично преосмисляне на прекрасния цикъл "Фантазии", опус 16, на Брамс и избраното от Валсовете и Полонезите на Шопен (90 процента от тоналностите, изписани в програмата, не отговарят на истината), в които брилянтният звук е основен градивен материал на музикалното протичане, надхвърлят стократно елементарния жанров подход; Станев "дълбае" и по отношение на метричната гъвкавост, и в артикулацията на неоткрити още възможности на текста; няма дълги педали, няма ритарданди, няма ефектни рубати; при него всичко в Шопен започва като че ли от епохата Хоровиц, но към този възглед се наслагват още поривност, задъханост в мелодичното протичане - заложени като микрочипове в общия неотклонен, строен "ефект на движението". Забележителен музикантски подход, фантастично чисто поддържан инструментализъм, в който самочувствието на собственото слово е напълно закономерно.
70-годишнината на великия ни хоров майстор Васил Арнаудов бе поводът за съботното матине преди Цветница. Залата беше пълна с хора, които настояваха да вкарат съзнанието си в миналото. Макар и за малко. Концертът бе носталгично-възпоменателен; в него взеха участие първите дами-основателки от Софийския камерен хор (днес хор "Пасторал"), водени от Ирина Щиглич, и днешният му състав с диригент Теодора Павлович. Една по същество прочувствена утрин,в която всеки призоваваше духа на Васил по свой начин - със слово и мисъл. В пеенето на основателките все още се чуват следите от философията му за изкуството "ансамблово пеене". То дори не можеше да се нарече само пеене в хор. В този смисъл много точно звучи заглавието на книгата за Васил Арнаудов "Да свириш на хор" от Петрана Цонева, както и компактдискът на "Гега-Ню", включващ негови записи. (За компактдиска -повече в следващ брой). Днешният състав на "Софийски камерен хор" ни припомни някои от българските песни, избрани от Арнаудов в репертоара на хора, и ни показа някои нови. Слушах това, което звучи, и си мислех какви творби би изпълнил Арнаудов днес - с вкуса си, с любопитството си, с търсенето на все нови и интересни неща - както го правеше, докато беше жив.
Заключителният концерт на фестивала сякаш изведе и неговата кулминация. Или по-точно, синтезира основните пунктове на философията и стратегията му. Направи го с напълно непознат у нас пример на дивертиментно увлечение от страна на брата на Хайдн - Йохан Михаел, известен повече с духовните си, кантатни творби.
Диригентът Пламен Джуров отново постави ансамбъла "Софийски солисти" в територията на новото и на различния прочит. По-младият Хайдн не ми се стори по-изобретателен, нито пък с по-тънко чувство за хумор. Но за сметка на това дава възможност да се формулират просветителските тенденции в Австрия през XVIII век. До Дивертиментото на Михаел, шедьовърът на Йозеф Хайдн - ре-мажорният виолончелов концерт, действително блести. Заблестя още повече от интерпретацията на великолепната Лили Шулц-Байрова, музикант със силно личностно присъствие - банално и твърде често употребявано определение, което тук си е абсолютно на място. В него влизат и инструменталната й мощ и естетика, и емоционалната й природа, чиито тежнения тук бяха съвсем на място; и начинът, по който "интонира" в днешния ден класическия текст; и лекотата, с която изгражда формата - сякаш непозната до този момент; сякаш неуловена. В хармонично съзвучие с днешния ден бе и творбата, избрана от диригента Джуров за финал на фестивала; след клавирния концерт на Шнитке, Камерната симфония на "първопроходеца в изобразяването на злото" Шостакович някак процепи територията на избраните, за да я "раздаде" на всеки. Интерпретацията на Джуров прекрои по особен начин познатото; събра, сякаш сгъсти движението; направи тишината още по-силен и контрастиращ съюзник в посланието - ефектът бе поразителен.

Екатерина Дочева







Крешендо
декрешендо