Песнички на италиански

После се събудих, беше септемврийска нощ, / по кожата ми - вятърът, / по тялото ми - звездният светлик, / кой знае накъде ми бе домът, / с детето там което бях, унесено в игра на двора; / как, вече станал скитник, аз, / само скитник, просто нищо друго, / в джоба нямам пукнат грош, / но в небето ми остава Господ.
Скитник, Номадите, 1972 г.


Трябва да си ентусиаст, да си социално небезразличен, да имаш огромна фонотека и куп време, за да си блъскаш главата над съдържанието й, да познаваш следвоенната история на Европа и еуфорията на 1968-ма, да правиш отчетлива разлика между ляво и дясно в западното им измерение, да се вълнуваш от нежната революция на FIAT 500, да си попрочел някой и друг литературен класик и някой и друг комикс отсам и оттатък Апенините, да обичаш киното, да имаш страст към обикновените хора и необикновените жестове, да си се нагледал на RAI, да си бил на католическа меса и, разбира се, да се ориентираш на италиански, защото ако не разбираш за каква "жена-топ" пее Франческо Де Грегори, как така наскоро починалият Джорджо Габер се включи в "поколението, което претърпя поражение", и откъде накъде Клаудио Батиато се разхожда по Невския проспект, а в песните му се подвизават Сирано дьо Бержерак, български нестинари или императори от епохата Мин, все едно че нищо не си разбрал. Ако Веселин (Александров? водещият на "Вива латино" във вторник?) можеше да отговори на тези условия поне частично и да говори за тези имена поне малко, предаването му вероятно нямаше да се казва "Мама миа", а, да речем, "Sono solo canzonette" (по енигматичното заглавие на албума на Едоардо Бенато "Това са просто песнички", обърнало историята на италианската "лека музика").
"Мама миа" върви в отпушеното между "Врътни копчето" и "Фолк-магазин" неделно пространство от 13.30 до 14.30 часа и трябва да е "за италианска музика". То е за италианска музика, ако ви стига онова, което чувате в пицериите на София и Черноморието откак се помните - "Соно ун италиано веро" с гласа на Тото Котуньо, "Адзуро" с този на Челентано и "Ке сера сера", с извинение, с който и да е глас; ако искате да получите касетка с Лаура Паузини, Тициано Феро или Дзукеро; ако смятате, че Италия, това са спагети, мафия и гондолиери. То не е за италианска музика, ако очаквате да разберете как южнякът Ренато Карозоне с "Искаш да се правиш на американец" и севернякът Фред Бускальоне с чара от шпионски филм спънаха криворазбраното поамериканчване на Италия през 50-те, защо Нани Морети пее в "Стаята на сина": "умираме по малко, за да можем да живеем", какво гласи член 31, на който са се нарекли "Артиколо 31", кой пръв казва фамозната фраза: "Сериозен си в лицето, но обаче...", защо Де Грегори нарича прегракналия Васко Роси "Омир на нашето време", как "Елио е ле сторие тезе" правят смертелна пародия на Сан Ремо (с ударение на "е", Веско, това не е във Франция... пък и "прословут" и "прочут" не е едно и също, като сме започнали да се формализираме) и се будалкат с българските тайни служби, какво ги прихваща "Питура фреска" да тананикат: "След черна мис Италия - и черен папа!" и така нататък, и така нататък, хиляди имена, думи и истории. То не е за италианска музика в същия смисъл, в който да слушаш Висоцки и Окуджава, без да знаеш руски, а осакатяващо преживяване. Да намислиш предаване за френска песен, да го кръстиш "Олала" и да пускаш в него "О, Шанзелизе", е примитивизъм. Да представиш България през мускалчетата с роза от подлеза на ЦУМ, мечките на мечкарите и гътнатия мавзолей, е неадекватност с елементи на расизъм.
Не че Италия не е и наклонената кула в Пиза, и "Воларе, о-о". Е, и още как. Само че с малката разлика, че италианската естрадна музика от втората половина на XX век е такова могъщо и зашеметяващо явление, че на моменти решително засенчва литературата и публицистиката от същия период. Това е голяма тема, която изисква сериозен анализ и няма как да бъде сведена до пет звучни стереотипа, ей така, по линията на най-малкото съпротивление. Точно както кулата в Пиза и шедьовърът на Модуньо имат биография, контекст и смисъл, освен пряко туристическо приложение.

Нева Мичева








От въздуха
подхванато