Зъбите на салона
Не, г-н Тодоров, не смятам, че сте дивак и провинциалист. Не, г-н Григоров, не смятам, че сте дивак и провинциалист. Напротив, изглеждате ми култивирани личности, способни да заемат "сложно отношение към сложен проблем", а в даден дискусионен миг да покажат и зъби. Вярвам следователно, че сте реални, а не ритуални интелектуалци, че се числите към хората, които с краткото и ясно "интелектуалец" отговарят на въпроса "Какъв сте?", а не на "Какво работите 8 часа на ден?" или "Какъв мечтаете да ви виждат съседите и роднините?". Освен това, доколкото мога да преценя, имаме общи ценностни възгледи - ако не непременно за конкретното световно общество, в което живеем, то поне за типа общество, в което бихме искали да живеем. В този смисъл ви приемам по-скоро за съмишленици. Съвсем искрено, това не е опит за сговорчива софистика.
Иначе критиките към "Войната с войната" се разминаха с есенцията на казаното там, макар и да повдигнаха други важни проблеми. Статията съдържа един основен акцент, който изглежда е бил или незабелязан, или недооценен от опонентите ми - и който е по-скоро социологически, а не политически. Става дума не толкова за легитимността на американската военна инициатива в Ирак (темата присъства, но е в светлосянка), колкото за типовете общество у нас, които в подобни ситуации откликват с един, бих казал, вегетативен антиамериканизъм. Полемизирам, значи, срещу проявления на околния ни свят, които тълкувам като предварителни манталитетни конструкции, кристализирали нагласи. Че ги има, нямам съмнение. Нашето общество боледува от злокачествен колективизъм. Точно този колективизъм, ако щете, го хвърля в един случай да гласува с изумително единодушие за Иван Костов, после за Симеон, а сега да реагира с еднокалибрена омраза към американците и актуалната им политика. Така и стана по едно време, някъде в първите дни на войната - процентите бяха страшни, почти се усещаха във вибрациите на въздуха. И това са все същите хора. Те като че ли живеят в постоянен стрес и резонират на пресекулки ту в очакване на чудото, ту в търсене на врага, който е попречил на чудото да се случи.
Разбира се, тази "човешка ситуация" има най-различни форми - леки и тежки, фини и груби, култивирани и просташки, носталгични и злобни. Някои са симпатични, други са отвратителни. На база на кристализиралите се нагласи едни хора образуват тесни групички по интереси и емпатии, други пък се сглобяват в глутници или армии. Но тъй или иначе, именно тези нагласи имах предвид в полемиката си, а и в категоризацията на типовете "антиамериканисти", която нахвърлям. И съответно, когато някой конкретен човек демонстрира желание за рационален дебат, за свободно разсъждение по темата, той съвсем естествено се отписва от шанса да попадне в тази категоризация, независимо от това какви възгледи защитава. Защото знаем, че рационалният дебат си има свое просветено благородство. Изборът му означава, поне по презумпция, максимален отказ от монолога, от словесно-манталитетното възпроизводство, от вербализираните инстинкти, както и съответно приемане поне на теоретичния шанс да бъдеш оборен в дискусията. В този смисъл, било е излишно опонентите ми да аргументират пряко или косвено, че епитетната конструкция "дивотия и провинциализъм", която използвам за шапка на споменатата категоризация, не се отнася за тях. Самият факт на участието им в дебат ги отписва от нея. Без непременно да вписва пък неучастниците. Там влизат които влизат - всеки си избира за себе си, но типичните си личат от сто километра.
Точно с подмяната на темата и акцента е свързано основното ми възражение срещу критиката на Антоний Тодоров. На моята гледна точка той приписва свойството да "изразява господстващия в света днес политически възглед на елитите" и оттук нататък премества полето на полемичното стълкновение от българската улица и/или медия (където го бях монтирал аз) чак в салоните на международните мегаинституции - ООН, НАТО и пр. Антивоенната позиция, твърди той, е свързана с основателната тревога "какъв ще бъде международният порядък, който искаме да създадем след Студената война, и по каква процедура оттук насетне ще бъдат вземани решенията за употреба на насилие". Разсъждението, което е извлечено от тази теза, е разгърнато в 3 "въпроса" към американската страна в конфликта и 5 "риска" за бъдещето на света, произтичащи от волунтаристката инициативност на същата.
Съгласен съм, че формулираният от него проблем е сериозен и важен. Само не смятам, че има много общо с насоката, в която писах аз. Иначе би следвало да твърдя, че антиамериканизмът на масовата българска публика, по време на един от осезаемите му вихри, беше продиктуван не от друго, а от просветена загриженост за организационните съдбини на света. Или че сред реалните ни сънародници в реалните им среди текат в момента разгорещени спорове най-вече около някои експертни детайли на международното право в тяхното актуално политическо освещение. Ако това е именно твърдението на Тодоров, с него вероятно обитаваме две различни и не дори паралелни Българии.
Разбира се, туряйки си ръка на сърцето, аз не смятам, че Тодоров изповядва такава стратосферна философия. Той просто се старае да ме издърпа на територия, където се чувства по-уверен. В това се състои логиката на леката му тематична манипулация. Но дори в тази територия прави впечатление редуцираността на гледната точка. Основните опасения на Тодоров са свързани с популярната институционална теза, че войната в Ирак и особено едностранното й започване от страна на САЩ ще се отрази зле върху вътрешния регламент и общия престиж на големите международни организации. САЩ не прокарват решенията си за война през одобрението на Съвета за сигурност на ООН, въпреки че само ООН прави решението за една война легитимно (освен ако тя не е в естеството си отбранителна). По този начин Щатите превръщат както ООН, така и преките си военни съюзници в НАТО в неми свидетели на произволните си решения и действия. Съществуването на международните организации рискува да се обезсмисли, а веднъж стане ли това, краят им е близък. Какво ще стане тогава?
Тодоров очевидно излага френската позиция в проблема, доближавайки се до нея включително и в стилистичен план. Той води полемиката си главно чрез тези, маскирани зад реторични въпроси и позовавания на чужди капацитети (и макар че претендира с престорена наивност за невежество по отношение на англоезичната литература, в статията му плават скрити цитати от Хобс до Хънтингтън). В едно от приятните си изключения спрямо тази стратегия той заявява недвусмислено: "Днешната война срещу Ирак по никакъв начин не е издържана юридически." Това е едно от малкото места, където, общо взето, съм съгласен с него. Не чак в такава крайна степен, както се изразява, но е вярно, че има "дупки" в юридическата постройка на казуса за неизбежността на войната, които дупки не биха могли да се запълнят без разширено тълкуване на част от веригата резолюции и решения на ООН по въпроса от 1991 г. насам. Друг е въпросът, че противниците на този казус обикновено не изглеждат скандализирани от 12-те резолюции на ООН, които Саддам не изпълнява. И които може би дават известна резонност на въпроса: не смятате ли, че с военните си мерки в Ирак САЩ, макар и на лична инициатива, поиздигнаха реномето на ООН, съкращавайки космическото разстояние между международната простъпка и международната санкция?
Всъщност, кулоарният аргумент на Тодоров би бил съкрушителен само при едно условие - ако системата на международното право и въплъщаващите я големи институции бяха развити до нивото на нормативното право в развитите държави. Но ако си представим днешното международно право като карта и го сравним с други карти в традицията, дори средновековните ще ни впечатлят със своята прецизност и всеобхватност. То регистрира трудно простъпките, достойни за наказание, трудно излъчва наказателни решения и още по-трудно се вкарва в състояние да осъществи изпълнението им. Отделен проблем са съответните институции, които в момента - нека ни за миг не забравяме - дублират редица свои функции, а освен това постоянно се разпадат на борещи се помежду си национално-себични волеизявления.
И връх сред всички е точно ООН. Тя няма вид на организация, споена около някакъв стабилен пакет ценности и вдъхваща вяра в легитимността си на правен субект, а на пъстър конгломерат от правни и ценностни системи, които една с една не си съвпадат дори по конкретен влог в организацията и са обединени почти само от правото си на по един глас в Общото събрание [1]. Ако мислено погледнем ООН от дистанция, ще ни заприлича на общество, съставено от представители на почти всички социални прослойки, и по-светли, и по-тъмни, обединени обаче от еднаквото си право на глас: писатели, цветари, наркотрафиканти, водопроводчици, магазинери, убийци, кинорежисьори, бракониери, миньори, чистачки и т. н. Какво обединява едно такова общество, освен страхът да не ти се случи нещо, ако се пуснеш от хорото?
Във всеки случай, ако е само това, обществото е карикатура на самото себе си, държи някакви хора в изкуствен контакт, но не може да ги накара да направят почти нищо съвместно. Такива рудиментарни системи в ситуации на върхово задръстване се развиват - може би не толкова желателно, колкото неизбежно - чрез създаване на прецеденти. В този смисъл, САЩ и партньорите им създадоха прецедент, който вероятно ще трябва да се осмисли и вложи в по-нататъшното развитие на системата.
Разбира се, картината не е чак толкова изчистено разпадната, но очертанията й доста навеждат на подобни мисли. И все пак, кое ме кара, би запитал някой, да причислявам в случая САЩ по-скоро към цветарите и магазинерите, отколкото към бракониерите и убийците (което е очевидно)? Ще свържа проблема и с един от реторичните въпроси на Тодоров: "Има ли правителството на САЩ идея за реформа на ООН, ако смята, че организацията не съумява да изпълни своите задачи?"
Ами да, има. И не е тайна. Най-напред САЩ, в лицето на своя Конгрес, системно са искали от ООН няколко неща. Едното е да ликвидира корупцията, в която е затънала, да съкрати крайно раздутия си щат, който проявява склонност да расте неорганизирано от средните административни нива надолу, да усъвършенства отчетността, да осигури по-голяма прозрачност на структурите и процедурите в централата и по места. Поради липсата на прозрачност милиони долари от бюджета на организацията са изчезвали всяка година по безполезни предназначения, или са бивали директно откраднати. Един влиятелен през последните години анализ [2] сочи, че средно 70% от бюджета на ООН отиват за вътрешни нужди и само 30% - по предназначение, за помощи в бедни страни по света и пр. От тях пък колко реално стигат до хората, а не се стапят по вертикалните канали на местните военно-кланови администрации, е отделен въпрос.
Ето примери от последните десетина години. Към 10 млн. долара от детския фонд на ООН изчезват поради некадърно стопанисване на средствата в Кения. В Сомалия изчезват безследно 4 млн. долара и не са открити до ден днешен. В световната преса периодично излизат сведения за един или друг служител на ООН в някоя от международните й мисии, който е присвоил тук 400 000, там 770 000 долара. В един анекдотичен случай, оповестен от "Ню Йорк Таймс", от 500-те хиляди долара, с които се финансира една конференция на малките островни държави в Барбадос, 15 000 са отпуснати за пътни разходи на фронта Полисарио от Западна Сахара, която, меко казано, не е островна държава.
Парадоксално обаче, първата служба в ООН за вътрешен финансов контрол се създава едва през 90-те години. При това тя, кой знае защо, не е независима, а е пряко подчинена на генералния секретар и се оглавява от човек с ранг заместник-генерален секретар (това редовият американец трудно ще си го обясни и още по-трудно ще изпита доверие към него). Междувременно администрацията и разходите по нея кажи-речи само са растяли. Според същия анализ, през 1995 г. средната заплата на среден счетоводител в ООН е била 84,500 долара годишно, докато извън ООН средната заплата в Ню Йорк за същата длъжност е двойно по-малка - 41,964 долара. Заместник-генералният секретар получава 190,250 годишно, докато самият кмет на Ню Йорк получава 130,000. Чиновниците в ООН плюс това получават екстри, като например 12,675 долара годишно за образованието на всяко от децата им. И като капак, всички тези доходи са освободени от данъци, което ги извисява значително над мечтите и апетитите на която и да е държавна администрация, включително американската.
Друго разминаване, което са имали САЩ с ООН, е било несъответствието между размера на донорството им и влиянието им върху решенията на организацията. Между 1945 г., когато е създадена последната, и 1995 г. броят на страните членки нараства от 51 до 185. В същия период делът на САЩ в бюджета на ООН е бил най-напред 39.98%, а после постепенно пада до 25% (това прави между 298 и 315 млн. долара годишно - изчислява се върху брутния вътрешен продукт). Междувременно обаче долният праг за членство и право на глас в Общото събрание е поставен първо на 0.04% и после пада до 0.01%. През 1992 г. 79 държави плащат минимума, а други 9 - 0.02%. От това излиза, че мнозинството членки дават общо под 1%, докато само 14 осигуряват 84%. Проблемът нараства допълнително с това, че първите представляват основно политически системи, доста скарани с демокрацията и особено единодушни, когато трябва да се гласува решение, насочено срещу интересите на САЩ.
Има голяма разлика между бедни държави, които заслужават помощи, и доста охолните им представители в ООН, които не вдъхват голямо доверие, че са загрижени за друго, освен за продължаването на мандата си. Точно големият брой на тези представители, обаче, прави възможни сложните задкулисни ходове и игри около това или онова гласуване в Общото събрание, от които САЩ са се чувствали през годините системно ощетявани. Защото неведнъж се е оказвало, че парите на САЩ, ако не потъват незнайно къде, се насочват уж в благородни мисии към Третия свят, където влизат почти изцяло в джобовете на разни военни диктатори и управленските кръгове около тях.
Тези разногласия намират външен израз във взаимни нападки, но най-вече в серия откази от страна на САЩ да плащат ежегодните си вноски, които към 11 септември 2001 г. достигат сумата 1.67 млрд. долара (споменавам прочутата дата, защото скоро след нея, вероятно за да лобират сред страните членки за новите си инициативи в борбата срещу тероризма, САЩ изплащат наведнъж голяма част от сумата). Ако се сравнят само по този признак Франция и САЩ в периода 1992-2002 г., Франция ще ни се стори ангел небесен (само тя редовно си плаща всичките 66-67 млн. долара годишно), докато за САЩ ще заключим, че представляват демона на стиснатостта. Но като гледам нещата в ретроспективен план, склонен съм да тълкувам донорската редовност на Франция в ООН не като друго, а по-скоро като влог в система от игри и ходове, от които тя изкусно е умеела и умее да се възползва.
Не се изживявам по никакъв начин длъжен да защитавам каузата на САЩ. Но имам склонността (или може би предразсъдъка?) да изпитвам завишено доверие към политически системи, които призовават към отчетност и прозрачност, показвайки отговорност към парите на данъкоплатеца. Още повече, че не съм виждал опровержения на горепосочените данни. Напротив, ООН предприема някои стъпки към затягане на редиците, структурите и финансите си и още през 1997 г. бива отчетено 15% съкращение на персонала [3], а думата "ефективност" трайно влиза във вътрешния бюрократичен жаргон. Пет години по-късно, в края на 2002 г., сам генералният секретар Кофи Анан отчита в един свой доклад [4], че въпреки напредъка, е нужно допълнително оптимизиране на вътрешните структури, намаляване на бумащината и най-вече (все с оглед "ефективността") свеждане до минимум на маловажните разходи, т.е. тези за неприоритетни цели.
Но проблемите продължават, а с тях продължава наслоеното недоверие на САЩ към ООН. Отделен въпрос са идеологическите и стратегическите търкания. По време на войната в Залива именно ООН спря американската армия да не напредва към Багдад - ако САЩ бяха продължили военната си кампания, сега нямаше да ги има като проблеми нито Саддам, нито санкциите на ООН, които доразориха Ирак, нито юридическите конфузии и препирни. Освен това САЩ не се почувстваха защитени от ООН след 11 септември. На техните настоявания за организиране и усилване на кампанията срещу световния тероризъм ООН и лично Кофи Анан отговаряха с кулоарни финтове в стил "трябва едновременно с това да се погрижим за бедните по света" - сякаш едното изключва другото или му създава проблеми. На фона на всичко това изглежда доста логична лесната склонност на Щатите да действат в напрегнати моменти на своя глава.
Лично аз не бих твърдял, че ООН е чак излишна организация, макар че такива гласове се чуват доста често в Конгреса на САЩ, а и в специализирания американски политически печат. Но мисля, че й предстои още доста голямо развитие, за да стане истински ефективна спрямо реалните нужди в света, а не да се изчерпва до голяма степен с кулоарни такива. Защото тя на практика поддържа собствена бюрократична каста. Би трябвало също да усъвършенства правните си регламенти така, че да разпознават не само колективния субект (държавата), но и индивидуалния субект, похлупен под шапката на първия. Защото е недопустима ситуацията, при която режим като Саддамовия, с всичките си прегрешения спрямо правата на човека, може да бъде в международно-институционален план юридически изряден, а този на САЩ - не.
Мисля в крайна сметка, че всичко това ще се наложи да стане - и то тъкмо защото на ООН й предстои все по-плътно да осъзнава, че макар с нея да е общо взето засега по-добре, в едно малко по-далечно бъдеще без нея не би било чак немислимо. Въобще, спорно е дали наднационалната организация е най-добрият тип организация на света. Тя всъщност доста повтаря имперския тип вертикална безотчетност. Организирането, както го виждаме от развитието на световния пазар в последно време, спокойно може да се осъществява чрез сгъстяване на мрежата от контакти между наличните национални институции. На комуникацията в Интернет, например, не й трябва по-висша институция, която да я пази да не се разпадне. Като ги оставиш на мира по-дълго време, хората просто вземат, че се организират сами.
Една от популярните тези в политическите разноречия на съвремието е, че САЩ са империя, че проявяват империалистически амбиции, че колкото и демократична да е вътрешната им уредба, външната им политика е по имперски експанзионистка. Тезата я има в някакъв план и у двамата ми опоненти. Най-напред, "империя" е силно идеологизирана дума и в днешно време изразява повече отношение, отколкото съдържание (както "разузнавачът" и "шпионинът" са "нашият" и "техният" аспект на един и същи човек). Това, което едни биха нарекли "империализъм", други биха нарекли "чувство за наднационална отговорност". Едно такова "чувство" подтиква правителството на САЩ към взимане на участие още в Първата световна война, която едва ли е била точно "тяхната война". Това участие, от позицията на кайзерова Германия и царска, а малко по-късно ленинска Русия, би могло да се изтълкува, разбира се, още в онзи момент като "империалистическа експанзия". Въобще, хубаво е нещата да се аргументират, преди да се назовават.
Не знам доколко се знае, но през 1957 г., когато се ражда Европейската икономическа общност (първообразът на Европейския съюз), замисълът е да се създаде икономическа рамка, вътре в която по невоенен път да се задуши историческият конфликт между Франция и Германия, причинил такива огромни беди на Европа, включително и двете световни войни. Североатлантическият пакт (НАТО), който вече съществува и е доминиран, по силата на естествен за времето си комплекс от икономически и ядрено-арсенални причини, от Щатите, съвсем консенсусно се прикача като институцията, която в плана на Студената война изпълнява функцията на "военна охрана на ЕИО". От позицията на Съветския съюз и източните му сателити (вкл. и България), т.е. от другата страна на "желязната завеса", тази функция се наричаше "империализъм в действие". Използваха се и много други инвариантни формулировки - все на това, което, дори да не искаш да го наречеш "чувство за наднационална отговорност", поне не можеш да отречеш, че е получило легитимни наднационални охранителни пълномощия. Ситуацията в онзи период преди 1989 г. би могла да се дефинира и по този начин: американците охраняваха, европейците си съществуваха и даже се упражняваха в университетско-левичарска реторика.
Обаче докато университетските среди в Европа и всички техни млади симпатизанти се бореха с милитаристичната машина на империалистите, източната политическа система, която им викаше "браво", взе, че рухна и разкри икономическата, идеологическата и правната си несъстоятелност. В общото пространство, където евроамериканският свят някак ненадейно се озова, изведнъж лъснаха някои проблеми. Например, започна да се откроява едно ново политико-манталитетно различие, този път не между Изтока и Запада, а между САЩ и Европа. То има много аспекти и аз с удоволствие бих ги дискутирал в друг дебат, но тук ще се спра на един от тях: САЩ се оказват системен манталитетен носител на един наднационален пакет от отговорности и ценности (не само политически, но и културни - виж Холивуд и екшън-призивите за спасяване на света); европейските страни не излъчват друго, освен национални отговорности, ценности, приоритети и дори любопитства [5]. Така стана и в отношението към проблема "Ирак". САЩ реагираха като традиционен охранител на световния ред; главните европейски страни реагираха с "това ли ни е баш проблемът?". Разбира се, че първият казус, от европейска гледна точка, може да бъде окачествен като империализъм, а вторият - като патриотизъм и грижа за човека, но нека не забравяме, че това са идеологически, ценностно локализирани названия, които се потвърждават или опровергават всъщност в практиката, т.е. чрез плодовете си. В крайна сметка, един тираничен режим рухна, една мощна тайна полиция престана да тормози безвластните си сънародници, едно оскотяло от бедност и информационна изолация население има шанс да започне оттук нататък горе-долу начисто усъвършенстването на социалното си битие.
В тази връзка ми се иска да отправя една забележка към двамата ми опоненти. С методологията, която са избрали за провеждане на разсъждението си, те могат да постигнат в спор най-много реми. Разбира се, ако са искали да осъществят и дуел на мнения, а не само обмен. Тази методология върви горе-долу по формулата "да, ама те защо направиха така?". Тоест, изрязва се едната възможна страна към проблема и се излага само другата. Изложението обаче в същия миг се изпълва с непроученото и неказаното по въпроса и лесно може да бъде контрирано, поне за каузата на ремито, по формулата "те защо направиха така, ама да". И спорът си продължава до безкрайност в стил тенис на маса - цък насам топчето, цък натам топчето, и публиката щрака вратове наляво-надясно за забавление на тия, които наблюдават нея, а не масата с мрежата. Аз самият се чувствам донякъде въвлечен в именно такава игра. Вярно, че текстът ми, с който тя започна, е остро полемичен и далеч не я изключва, но пак повтарям - той беше строго насочен към един масово-културен български контекст, а освен това беше призив за напомняне на изходните съвместни ценности, на това, от което сме тръгнали и накъдето искаме да отидем, а не хладен анализ на линиите, въвлечени в конфликта или изходящи от него. Естествено, че те са повече от две. Как иначе?
Искам тук специално да се спра на някои важни моменти в статията на Емил Григоров. Г-н Григоров, благодарен съм ви за добрите ви думи към мен, както и за искрено и отривисто изказаните несъгласия. Вие сте доблестен човек. Предполагам, че ще има за какво да спорим и в бъдеще, защото това са все въпроси, засега без окончателни отговори. Нещата, за които бих поспорил, обаче, бих разделил на два вида, според както ми се струва, че ги виждам в текста ви - несериозни квалификации и сериозни възражения.
Първо първите. Безспорно смятам, че Саддам не е прекият и главен виновник за 11 септември. Приемам и че "мъдростта на Бай Ганьо", както се изразявате, може да се отнесе до отделни детайли в поведението и на двете основни страни в конфликта. Но скокът, който правите в обобщенията си уж от дистанция - че това са чисто и просто "два кланово-корпоративни режима" - подбива, мисля, доста силно сериозността на казаното от вас. Не може да става дума за структурно сравнение между един диктаторски режим, сковал с огромна тайна полиция подведомственото си население (та бил той и светски - нашият социализъм също беше светски, а не примерно православен, но това не го правеше по-малко антагонистичен на демокрацията), и един друг "режим", където близо 80% от населението причисляват сами себе си към средната класа и където, ако си плащаш данъците и не вършиш някакви престъпления, не можеш да усетиш, че държавата я има. Ще кажете, че им промиват успешно мозъците, но тогава остава питането какви са тия промивки, чийто успех трае вече към 200 години? А може би им промиват мозъците не с дезинформация, а с информация? Тогава това промиване на мозъците ли е, или е нещо друго?
От вашия израз не ми става ясно дали смятате, че и двата режима са еднакво "кланово-корпоративни", или че единият е ужасно кланов, а другият - също толкова ужасно корпоративен. Първият вариант е неверен по същество - не знам нищо за корпорациите, които управляват Ирак. Вторият греши в сравнението, което прави - бизнесът не е, подобно на клана или клановия тип държавно управление, вертикално едноцентрична структура, а поле, изпъстрено с множество вертикално едноцентрични структури в сложни взаимоотношения. Точно тази многоцентрична динамика на бизнеса дава шанс на много неща, включително в крайна сметка и на доброто, истината и свободата, да си пробиват чрез борба бавно и нервно път нагоре. А "Кланът" и "Корпорацията", като монументално симетрични идеи, съществуват главно в контекста на социалистическата художествена литература, някои френски интелектуални салони и калифорнийското университетско левичарство. Те са теоретични и често пъти поетични образувания.
От биографичната бележка към "писмото" ви до мен разбирам, че сте докторант в канадски (френско-канадски) университет. Вероятно, тоест, идеите, които излагате, са идеи, популярни и сред колегите ви там. Не съм бил точно в Канада, но съм чел и чувал, че е една прекрасна, малко по-тиха и доста по-европейски тип страна от САЩ. Търговският обмен, обаче, на тази страна, доколкото знам, е 60-70% точно с Щатите. И в тази връзка ви питам: не смятате ли, че именно на този обмен Канада би могла да дължи голяма част дори от отликите си спрямо Щатите, с които толкова се гордее? Не смятате ли, че системите може би не са чак коренно различни? Едва ли вярвате, че и Канада е като Ирак. Или се лъжа?
Сега минавам към сериозните ви възражения. Имате ги. Разбира се, че САЩ не са непременно и само идеалисти-радетели в тази война (те не са и демони, както едва ли не ги изкарвате - по-скоро са рационалисти, всеки път с конкретна за момента стратегия). Освен това, колкото и бегло да познавам "the USA Patriot Act" (вероятно вие го познавате рязко по-добре от мен), мога да кажа, че не го одобрявам. Не ми харесва, смятам го за грешка. Джордж Буш също е далеч от моята представа за идеален американски президент.
Но, г-н Григоров, защо не забелязвате - ако не забелязвате, - че критиките и опроверженията, които цитирате или преразказвате, идат главно пак от американски източници? Как не виждате и другата, противодействената страна на нещата в това огромно разнообразие от власти и влияния, което се нарича "американско общество"? И освен това, моля ви, не отъждествявайте по казионен европатриархален начин президента за момента и страната по принцип, когато става дума за САЩ. Президентът има редица важни пълномощия, но е само прелетна птица през федералната власт, която пък е само една от влиятелните институции в територията. Неотдавна четох статистика, според която средният престой на консервативния политик във федералното правителство е година и десет месеца. След това обикновено отивал в частния бизнес, защото чувствал, че държавната работа не му осигурява достатъчно висок таван за реализация.
Центровете в американското общество са толкова много, че всеки опит за едноцентрично сглобяване (не че няма и такива) се усеща още отдалеч и предизвиква система от мощни ответни реакции. Мисля, че самият аз, ако бях американец, щях да усещам пряко суровата сила на онази власт и щях да отреагирам с желание за противодействие срещу нея. От тукашната ми позиция, обаче, тълкувам американското общество като достатъчно отворено, за да се развива и разгръща на база на собствените си вътрешни конфликти, а в този си план да служи за принципен модел и на други общества. Затова, честно казано, не се безпокоя много за него. Не се безпокоя много и за американския данъкоплатец, за който се безпокоите вие. Може и да греша, но подозирам, че той има по-малко проблеми с тамошната власт, каквито и да са те, отколкото европейският с европейската и в частност нашият с нашата. Като си помисля само какво е съотношението между поданик и власт у нас, да се тревожа за американския данъкоплатец ми звучи горе-долу като да снабдявам с въглища Нюкасъл, да агитирам "Реал" Мадрид да изгонят сегашния си треньор и да назначат на негово място Ферарио Спасов, или да основа партия, която да се бори за освобождаване на шотландците от англичаните.
Искам в заключение да се върна за малко на темата в предишната си статия - за това, което нарекох нашенския "вегетативен антиамериканизъм". Около седмица след като започна войната в Ирак ме поканиха в едно студентско дискусионно радиопредаване. Като отидох, се оказа, че водещият е поканил още двама свои приятели (познавах ги, единият ми беше студент преди две-три години и неведнъж сме разговаряли съвсем приятелски с него и с другите), и тримата дружно се хвърлиха да ме оборват по темата. Нямаше дискусия, имаше два монолога (единият на три гласа). Без шанс за нещо друго. Те бяха страшно леви - дори, макар да твърдяха, че обичат Че Гевара, струва ми се, че ако бяха имали възможност да поговорят с него на живо, щеше да им се види прекалено десен. Мразеха до смърт американците, не търсеха различни гледни точки, за да не се влияят, и негодуваха, задето правителството, което безсрамно подкрепи САЩ, не си подава начаса оставката. Политиката нямаше тайни за тях. Като свършихме монолозите, влезе и едно момиче на тяхна възраст, врътна се пред мен, каза, че и то е против американците, явно очаквайки да се тръшна от мъка поради тази причина, и си излезе.
Беше голяма героика, при това искрена. Те бяха трима и повече, а аз - един, но в очите им аз бях могъщата конюнктура, а те - единиците озарени носители на радикалното ново (как да не се сетя тук за Антоний Тодоров, който ми приписва конюнктурна позиция в контекста на световните политически елити, мерси). Отгоре на всичко единият искаше да емигрира точно в САЩ, а другият - малко по на юг, в Мексико. Мисля, че живееха една дълбока литература, в която хем бяха малцина неразбрани гении, хем с тях беше цялото общество. В тази устна литература те бяха бедните, които адски искаха да станат богати и затова идеята Америка логично ги зареждаше с адреналин, но в същото време бяха и бедните, които държат да си останат бедни и готини, напук на богатите и гадни американци.
Такива базисни противоречия ме правят оптимист, защото мисля, че тъкмо вътрешното триене води човек хъката-мъката към истината. Но като гледам как от това студентско ниво чак до интелектуалните ни салони хората гледат Америка, после гледат доскорошния Саддамов Ирак, после пак Америка, после пак Ирак, и все не виждат разлика в системите, честно казано, понякога губя надежда, че някой ден ще мога да докарам разговорите си до момент, в който няма да се налага да защитавам Америка. В който, тоест, няма да си откриваме открити земи и ще си разсъждаваме по същество.

Владимир Трендафилов



По повод критиките към Войната с войната








































































































































































































[1] Разбира се, тя има цели, които съставят идеологията на дейността й. Но това са крайни цели, достатъчно общи, за да може дори лесно да се спекулира с тях, а не изходни ценности.











































[2] Stefan Halper, "A Miasma of Corruption: The United Nations at 50." Cato Policy Analysis No. 253. April 30, 1996. URL: www.cato.org/pubs/
pas/pa-253es.html.














































































































[3] "Making UN Reform Work: Improving Member State - Secretariat Relations." Report of the Twenty-Eighth United Nations Issues Conference. Sponsored by The Stanley Foundation, February 21-23, 1997. URL: reports.stanleyfoundation.org/
Issues97.pdf.


[4] "Strengthening of the United Nations: an Agenda for Further Change." Report of the Secretary-General. Fifty-seventh Session. Item 53 of the Provisional Agenda. URL: www.bayefsky.com/
reform/a_57_387.php.






























































































































[5] Антоний Тодоров пита в статията си защо на Франция й отказаха през 1996 г. по-плътно интегриране в НАТО. Ами най-вече затова - заради подозрения, че не е склонна да преследва интереси, които не са стриктно национални. И после, за какво е ЗЕС?