Живот на две места
Бил е и все още е един от най-големите български цигулари. Стана и педагог. После замина надалеч. Когато се връща, през ваканциите, забягва в любимата си къща край Елена, гостоприемно отворена за приятели и негови студенти от далечната Япония. Рядко се появява на родна сцена и никак не обича да говори публично.

- Аз съм много щастлив човек в моята съдба.
- Още от малък сте имал успехи. Чуствахте ли се като дете-чудо?
- В никакъв случай! Чудото беше, че още съвсем малко момче, от Видин, попаднах направо при проф. Владимир Аврамов, на когото станах ученик. Заживях в същата сграда, в която живееше и той, благодарение на щастливата ми съдба. Така че непрекъснато бях във връзка с него, с колегите му, с всички композитори, които идваха у тях да слушат репетициите на квартет "Аврамов", когато се изпълняваше тяхна музика; бях близък и с децата му.
- Започнахте да свирите във Видин - от семейството ли дойде подтикът?
- В родната ми къща също имаше непрекъснато музика. Вуйчо ми е един от основателите и концертмайстор на Видинския оркестър. Беше юрист, но свободното си време посвещаваше на музиката - на репетициите в оркестъра и на многото си ученици. Той беше водещ цигулков педагог във Видин. Неусетно и аз станах негов ученик. Вуйчо ми живееше отсреща, делеше ни само един коридор. Но аз се обличах специално за уроците с прилични дрехи, взимах си цигулката и преминавах през коридора, за да отида на урок. Бях 10-годишен, когато пристигнах в София.
- Не са били леки за вас тези години.
- О, като дете човек няма никакви проблеми. Моите проблеми бяха - как ще се представя във футболния мач в училище, или на топчета...
- Но свиренето съвсем не е било на заден план: тази година се навършват 50 години от началото на "творческата ви кариера" (както гласи клишето).
- Считам участието си в концерт на Русенския оркестър под диригентството на Добрин Петков, с концерт от Кабалевски, за начало на моята сценична практика. Въпреки че и преди това съм свирил на сцена.
- И досега изпитвате огромна благодарност към проф. Аврамов - много ви е дал!
- От него съм получил наистина толкова много, колкото може един баща да даде на сина си. Към това прибавям и професионалната подготовка. И колкото повече време минава, толкова повече виждам колко велик учител и музикант е той. Защото ме е повел по най-верния път на музиката и цигулковото изкуство. И е невероятно, че и до днес, когато вече е на 93 години, той продължава да се вълнува от всички проблеми, които имам или бих имал. Не само мои, но и на другите си ученици.
- Бил сте в Интерната за даровити деца (институция, която не е просъществувала дълго). Там сте намерил добри условия.
- Условията бяха идеални. Учители ни бяха музиканти като Владимир Аврамов, Андрей Стоянов, Тамара Янкова, Леон Суружон, Константин Попов, Боян Лечев - най, най-изтъкнати професори. При това бяхме едва ли не под денонощен надзор на други, също известни музиканти - Богомил Стършенов, Антон Хаджиатанасов... Те дежуряха при нас и контролираха заниманията ни. Но това беше външната страна. Защото всъщност никой не ни е заставял да свирим. Самото съвместно съжителство на надарени деца не може да не породи у тях желанието да се състезават.
- А състезанието пораждаше ли напрежение?
- О не, в никакъв случай! Нещо повече - ако някой от нас се интересуваше повече от Бах, да речем от пасионите, всички около него тръгваха по тази линия. Или съвременна музика. Точно тогава, в 50-те, нашумяваха имената на Щокхаузен, Булез, Ноно... И някой като се запалеше - всички научавахме много неща. Търсехме записи, ходехме със страст всяка седмица, с един от първите магнетофони (унгарски) да записваме предаването Музика вива на Мюнхенското радио, което включваше авангардни автори. Каквото човек е научил в онези години - то остава трайно в съзнанието му.
- Известен бяхте с афинитета си към музиката на ХХ век.
- Не че имам някакво особено предпочитание - повечето от творбите, които свирех преди години, си бяха репертоарни по света. Просто у нас по-трудно си прокарваха път - например Вторият концерт на Прокофиев, на Барток, концертите на Стравински, на Албан Берг... Всички тези творби са в репертоара ми и днес.
- С много вълнение си спомняте за първото изпълнение на Стравински, с Пловдивската филхармония, през 1982 г.
- Най-вече заради работата ни с Добрин Петков. За това може много да се говори! Той имаше свой си маниер. Първо, да речем 2 години преди съответно изпълнение, той поканваше солиста вкъщи, за дълъг разговор - какво ще се свири, кога, уговаряше всички подробности. А когато концертът наближаваше - тогава следваха още много срещи. И дълги репетиции - за Стравински бяха цяла седмица. Беше самоизмъчващ се човек, стигал е дори до припадък на репетиции. Оркестрантите знаеха какво значи да свириш с него, но въпреки това бяха горди, защото концертите бяха невероятни. Така се случи, че именно с него започнах сценичните си изяви, а съвместният ни запис на концерта от Шуман беше последното, което той успя да направи. Беше ноемри 1986 г., записахме първа и втора част и тогава Добрин поиска да направим монтаж. И то такъв, какъвто никога преди не беше правил - само за около час и половина. А иначе той имаше навика да работи върху монтажа с дни. Последният обаче завърши толкова бързо, че стъписа всички. И когато се разделяхме пред радиото, ми каза: няма да можем да запишем третата част, аз отивам в болница, довърши концерта с Васил Казанджиев. Беше като завещание, което изпълнихме обаче доста по-късно.
- Много спомени имате и с Константин Илиев.
- Той беше двигателят в нашата музика. Той покани Месиен и изпълни неговата забележителна симфония "Турангалила", той покани Шостакович, той запозна публиката ни с творчеството на Онегер, за пръв път направи концерт с музика на нововиенците... Това беше една просветителска дейност. Правеше всичко праволинейно и безкомпромисно. Заедно с Добрин бяха абсолютно лишени от мисълта за лично облагодетелстване. На няколко пъти Константин напускаше поста си във филхармонията и изпадаше, тъй да се каже, "в немилост". Но какво правеше? В началото на 70-те започна да дирижира щатния оркестър на консерваторията и заедно с него записахме концертите на Моцарт. Това беше една безпримерна работа! Оркестърът не беше с особени претенции, а студийните записи станаха такива, че всеки, който ги чуеше, смяташе, че това е един голям оркестър. Освен това, когато напусна първия път, Константин Илиев отиде в Добрич (тогава Толбухин) и веднага направи фестивал на камерната музика, който беше образец на фестивал. Там се чувствахме по-добре, отколкото на международен. Втория път отиде във Видин - там пък създаде кантатно-ораториален фестивал. И никой не съжалява за тези периоди, в които той беше "в немилост". А аз съм особено благодарен на Илиев за Концерта за цигулка, който ми посвети и който записахме с Парижкия национален оркестър.
- Изглежда никога няма да ги прежалите тях, двамата, Петков и Илиев. А и те държаха на вас, често ви канеха.
- Животът и щастието на един изпълнител е да бъде търсен и канен. Благодарение на нашите диригенти аз получих широка реализация - и у нас, и по всички турнета, на които ходеше Софийската филхармония. А те съвсем не бяха малко.
- Обичате ли сцената, комфортно ли се чувствате на нея?
- С това човек свиква. И когато има притеснения, то си е в реда на нещата. Свикването е част от професионализма.
- А на каква цигулка свирите?
- Историята е интересна. "Намерих" я през 1959 г. в Брюксел, когато участвах в конкурса "Кралица Елизабет". Член на журито беше Филип Нюман, изтъкнат английски цигулар и педагог и приятел на всички големи цигулари, сред които и проф. Аврамов, който също беше член на журито. (А в него влизаха още и Ойстрах, Менухин, Сигети, Фратческати, Грюмьо...)
- ...и свирихте пред всички тях?!
- Не само. Можах и да се срещна с тях. И се чувствах добре. А те всички бяха толкова мили и непосредствени, че човек не можеше да не бъде и той освободен. Всъщност, това ми е внушил и проф. Аврамов: колкото човек е по-издигнат, толкова е по-естествен. Та за цигулката. Въпросният Нюман ми даде една много хубава цигулка "Люпо", за да свиря с нея на втория и третия тур. След конкурса повечето от членовете на журито заминаха направо за Париж, за конкурса "Тибо". И когато проф. Аврамов се върна в България, извика ме, извади един калъф, отвори го и там видях моята цигулка. Съпровождаше я разписка от Нюман: "цигулката "Жорж Шано", 1868 г., принадлежала на Еужен Изаи, продавам на проф. Аврамов за 500 долара. Сертификатът ще пристигне от Лондон." Оказа се, че за част от сумата, която получих като лауреат на конкурса, проф. Аврамов беше получил този ценен инструмент и то на невероятна цена. Всъщност беше просто подарък от синовете на Изаи. От тогава не съм сменял цигулката си.
- Много камерна музика сте свирил с най-добрите български музиканти - Николай Евров, Антон Диков, Божидар Ноев, Венцеслав Николов, Здравко Йорданов...
- С някои от тях работих дълги години. Бяхме една среда. И бяхме близки - не по характер може би, но човек винаги намира път към другия при съвместната работа. Никога не сме имали проблеми. После географията ни раздели... Ако става дума за сега - аз много трудно бих се окуражил да изнасям концерти например с непознати диригенти. Това изисква друга нагласа, увереност, че ще мислим в една посока, че стилът на работа няма да бъде по-различен от това, на което съм свикнал...
- А в Япония как се сработвате с музикантите, с които свирите?
- Там обстоятелствата го налагат. Ето, сега ми предстои интересно преживяване: с интернационален щрайхсъстав (фактически октет с чембало) ще свиря "Годишните времена" от Вивалди, а в първата част с колегата Григорий Фейгин сме включили двоен концерт от Бах, както и концерт от Хайдн в мое изпълнение.
- Имате ли много ангажименти там?
- Не бих казал. Но политиката на нашето академично ръководство е да ни осигурява известен брой концерти, за да не затъваме само в преподавателска работа.
- От 8 години сте в Токио...
- Да, в една от може би най-големите музикални академии в света, където са и дуо Ганеви. Но животът там е с две лица - за мен поне. Попаднах в една действителност, в която всеки божи ден има концерти с най-добрите в света изпълнители и състави. Там се видях с Исак Щерн и срещата ни беше много сърдечна и вълнуваща, напоследък се сприятелих с Йо Йо Ма. В академията ни идват много знаменити артисти. Често гостува например Владимир Ашкенази, изнася лекции, дирижира студентския оркестър. Сега готви голям проект "Малер" - изпълнение със студентите на грандиозната Осма симфония, което ще се издаде и на диск.
- Има ли много талантливи цигулари?
- Да, много са. Сега например три от моите студентки заминаха на специализация в Европа. Важното е да видят как се работи там, какви са програмите. Защото у нас още не всичко е в идеалния си вид.
- Кое куца?
- Тъй като студентите са много - нямат възможност за публични изяви. А моите студенти, като заминаха, явиха се на конкурси и веднага им предложиха ангажименти, и то в Мюнхен, Лондон, Залцбург...
- Мъчно ли ви е за България?
- Това е другата страна на медала. Там сме осигурени във всяко отношение и сме при идеални условия. Но ми липсва контактът с българските колеги и приятели - Япония е твърде далече...

Разговора води Юлиана Алексиева


Юлиана Алексиева е музиколог, отговорен редактор в програма "Христо Ботев" на Българското национално радио. Автор и водеща е на предаванията "Неделен следобед", "Музиката, която обичам" и др.
Разговор с
Георги Бадев