За Магда
Има неща, които не мога да отказвам - безплатни билети за театър, покана за почерпка с приятели, двадесетгодишно уиски, по-висок от очаквания хонорар и... разни други неща. От снобизъм, заради слабата ми воля или просто заради някакъв (не)обясним сантимент. "Живея по прост логаритъм - както казваше един филмов герой - между празната и пълната чаша винаги предпочитам пълната..."
Изложбата на Магда Абазова беше последното ми задължение към НХГ. Служебно задължение. Останалото са сантиментите.
Можеше да я откажа. И сигурно бих го направил, ако ставаше въпрос за някой друг. Но ставаше въпрос за Магда.
Има художници, към които изпитвам особено чувство на близост. Имам си своите пристрастия - като всеки изкуствовед. Няма тук оправдателно да ги изброявам, защото говоря за Магда. И тя не просто е един от тях. Тя се откроява и стои пред тях.
Треперех пред организирането на тази изложба. Бях трескав и колеблив - нямах концепция, но имах срокове, празни зали и неудобството да съм зависим от хора, с които вече не съм служебно обвързан.
Единственото, с което бях наясно, беше "фондовата наличност" от творби на Магда Абазова в депата на Националната галерия (плюс дарението й - оперативно отразено в камерна експозиция през 2000 година). И исках да избягна повечето от тях. Те бяха познати, репродуцирани, някои дори ("Автопортрет", 1963) христоматийни. Знаех, че Магда може да предложи нещо друго, ново, познато само на силно редуциран приятелски кръг.
Исках от това различно и непоказвано да изградя гръбнака на експозицията. А бях наясно, че това не покрива дефинитивната норма за юбилейна изложба. По някаква неписана догма "юбилейна" се подразбира като "ретроспективна"...
Когато посетих ателието на Магда само две седмици преди откриването, колебанията ми мутираха в убеденост. През моите и на колегата Иван Милев ръце минаха повече от 130 платна - различни по формат, техника, жанр, стил; по време на създаване. Забравени, непоказвани... изобщо различни. И тъкмо видяното там наистина оформи изложбата и - в крайна сметка - портрета на художника.
Оставихме няколко от познатите "акценти", изпросихме други от СГХГ и започна най-трудното - редукцията и аранжирането.
Винаги се притеснявам да редя изложба в присъствието на автора й.
Знам какво е да си автор. Да харесваш картина, която в очите на всички изглежда спорна. Да си я обичаш с омъчнената любов към сакато дете. Да настояваш да я видиш заедно с другите. Да настояваш пред хора, които без колебание биха я отстранили. Но не се поколебах да поканя Магда при аранжирането. За него можеше да се направи документален филм - ентропичното движение на хора и картини из празните зали, групирането по формати, търсенето и комбинирането на пространствени, колоритни и смислови цезури.
Вече нямам никакви основания да се тревожа, треперя или колебая.
Юбилейната изложба показва Магда Абазова такава, каквато тя Е.
Един от най-тревожните, най-безкомпромисните, най-непредсказуемите, най-Младите български автори. В нейното пренебрежително отношение към понятието "личен стил" има всъщност един дълбок жест на почтеност - към публиката, но преди всичко към собственото й любопитство. И към натрупванията на задължителната общопластична култура. Гледайки събрани картините й от различните години, човек остава с впечатлението, че води протяжно-дълъг, ленив и приятен разговор с умен събеседник. Той ловко провокира и още по-ловко избягва коварството на въпросите, които ти (мислейки се за много умен) му задаваш: "Харесваш ли Хуан Миро? (Или Френсис Бейкън?)"...
"- Да, познавам го..."
Информация, знание, опит, влияния - при Магда всичко е стопено в уникален творчески метод, на който най-подхожда забравеният от българските критици термин "спецатура" - аристократично-артистично нехайство. Това всъщност означава Маниер, естетически похват, който крие зад елегантността на правенето дълбочината на познанието, тревогата на съмнението, битките с рутината, преодоляването на измъчващата всеки истински творец инерция.
При Магда това привидно нехайство се съчетава с една недокосната от годините жественост, елегантност на жеста, деликатност на мазката, баланс на композицията и очарователно кокетство на любопитството.
В нейното "правене на картини" поводите изглеждат формални. Личните драми остават живи, но под живописния пласт, и игриво намигат оттам, напомняйки ни, че са преодолени именно защото са се превърнали в изкуство.
От реалистичното през експресивното до наива; от конкретните силуети на пейзажа и натюрморта до чистата (една от най-чистите в модерната българска живопис!) абстракция; от загатнатата наративност ("Актьори", "Детски мир") на фигуралната композиция до крайния минимализъм ("Нирвана") Магда Абазова е една и съща в своята размноженост. Тя постоянства с упоритостта на правото си да задава въпроси с всяка картина, не с тъпото постоянство на тези, които се задоволяват с отговорите. На тези, които се задоволяват да цитират отговорите, докато ги превърнат в клишета.
В тази изложба няма пластични и естетични клишета. И затова Магда Абазова е един от българските автори пожизнено застраховани от епигони.
За това пък има 95 въпроса.
Един аналитичен ум може да ги групира в системи от уравнения, от които възникват нови в геометрична прогресия: 2-4-8-16 и т.н.
Щастлив съм, че имах възможност да участвам в съставителството на този сборник, но съм още по-щастлив от знанието, че натрупването продължава.
Докато тази продукция се радва на своята заслужена публика (и обратното), платната в ателието й се множат в същата прогресия 2-4-8-16... Кога ли ще ги видим?
Като всеки човек битуващ във въпросите, в играта, в любопитството, в критичното умопостигане на равновесие между битийното "Аз" и творческото "Алтер его", Магда Абазова не обича индивидуалните изложби и беше трудно склонена за тази. И слава Богу!
Защото скланяйки, ти ни подари празник.
Видях с очите си - между гостите много художници, които съвсем искрено - не протоколно и не куртоазно, се възхищаваха и вдъхновяваха от картините на Магда.
Убеден съм, че колкото по-често ни се случва да се вдъхновяваме от картините на колегите си, толкова по-сигурни можем да бъдем, че в опустошените ни души е останало Нещо, докоснато от бледите пръсти на благородството.
Магда, благодаря ти за това докосване и тихо целувам бледите ти пръсти!
Благодаря ти за пълната чаша!

Петър Змийчаров