Музи и житейски съдби
В тазгодишното издание на София Филм Фест за първи път документалните филми бяха обособени в отделна програма. Това е радикален скок напред в сравнение с хаотичните им фестивални гастроли до момента.
Концепираното присъствие на документалното кино се усети както в количествено, така и в качествено отношение. В периода 12 - 23 март бяха прожектирани общо 14 документални филма, без да броим показаното на дигиталния уикенд, организиран от Центъра за култура и дебат "Червената къща" в Евро-българския културен център. Съотношението бе 8 нови български филма срещу 6 чужди, като 4 от родните заглавия бяха част от конкурса на Jameson за български късометражен филм ("Зелена карта" на Елдора Трайкова, "Каре" на Ани Йотова, "Съдбата на Вероника" на Надежда Косева и "Шекспир по балкански" на Васил Барков). Наградата от 6000 евро и кинолента обаче не попадна при документалистите.
Тематичните кръгове на заниманията се оказаха отчетливо близки, при това свързани с изкуствата: музиката ("Хорът на чудаците" на Кнут Ерик Йенсен, "Музиката на Бразилия" на Мика Куарисмаки, "Чия е тази песен?" на Адела Пеева), киното ("Изгубени в Ла Манча" на тандема Кийт Фултън и Луис Пепе, "В главната роля Стефан Данаилов" на Коста Биков), театъра ("Шекспир по балкански" на Васил Барков), попарта ("Абсолют Вархола" на Станислав Муха), телевизията ("Съдбата на Вероника" на Надежда Косева)... И въпреки това документалната програма порази с разнообразие - от обектите, през творческите индивидуалности, до типовете кино.
Традиционно в повечето случаи се визираха конкретни човешки съдби. В това отношение може би най-оригинален бе норвежкият дебютант Евен Бенестад с филма си "Всичко за баща ми" (награда "Теди" от Берлинале'02). В центъра на наблюдението е бащата на режисьора - очният лекар Есбен Бенестад (с книги и статии по въпросите на сексуалното образование), който в същото време е травестит, работещ като актриса и сексуален терапевт под името Естер Пирели. Въобще историята плаче за филмиране. И младият автор похвално разнищва колизиите на собственото си семейство, без да спестява неловките ситуации. За съжаление обаче, иронията остава само в заглавието, въпреки податливостта на темата към подобна насока. В този смисъл филмът стои встрани от общата тенденция към бягството от тягостни внушения; към търсене на по-леко настроение чрез пречупване и на най-жестоките проблеми през усмивката на хипотетичния зрител.
Добър пример за подобно отношение е "Хорът на чудаците" (2 награди на Норвежкия фестивал'01: за най-добър норвежки и най-добър документален филм, "Златен Хюго" от Чикаго'01) на Кнут Ерик Йенсен - другият норвежки представител в документалната програма на СФФ. С тази разлика, че Йенсен съвсем не е дебютант. Неговите герои от мъжкия хор на Берлеваг до един оправдават етикета от заглавието. Отделните епизоди с повечето членове на хора се вписват идеално в общата картина на чиста констатация под формата на житейски истини. Но докато "Всичко за баща ми" е част от световната тенденция в документалното кино към авторско обръщане в дебрите на собствените семейни истории ("Девет здрави зъба" на Алекс Халпърн, "Буги-Уги татко" на Ерик Бафвинг, "На същата планета" на Катрин-Шарлоте Айсинг, "Зад камерата" на Йоанна Макселон), то "Хорът на чудаците" засега остава симпатичен прецедент - дори на фона на подчертаната искреност в игралните скандинавски заглавия, показани на фестивала.
Подобни разсъждения предизвиква и "Изгубени в Ла Манча" - мейкинг на един от последните проекти на Тери Гилиъм ("Мъжът, който уби Дон Кихот"), атрактивно заснет от Кийт Фултън и Луис Пепе. Филмът проследява невъзможността за надмогване над трудностите на снимачната площадка, природните стихии, здравословните проблеми на главния актьор и какво ли още не. Между другото, през 1996 същият екип заснема и мейкинга на "Дванайсет маймуни", носещ идиотското заглавие "Факторът на хамстера и други истории за дванайсетте маймуни". И двата филма надскачат лимита на жанра "мейкинг" именно благодарение на особената авторска нагласа, предразполагаща зрителя към забавление чрез чуждите проблеми, а не в търсене на едното съпричастие.
Чувството за хумор е в основата и на прекрасното документално приключение "Абсолют Вархола" (2 награди в Лайпциг '01: за операторско майсторство и приза "Дон Кихот" на федерацията на киноклубовете).
Интернационалният екип, начело с полския режисьор Станислав Муха, се втурва в пътешествие към корените на легендата Анди Уорхол. Само по себе си начинанието предразполага към комичност - единственият попарт-музей в Европа се намира някъде между Словакия, Украйна и Полша. Истински забавни обаче са хорицата в Микова, Медзилаборче и околните селца, отдадени на скромен живот между бутилката сливовица, спявките и стопанските задължения. Житейските им констатации са железни - в Микова няма хомосексуалисти, следователно нашият Андри Вархола не може да е бил гей. Иначе авторторите чудно "забравят" на моменти за Уорхол и се впускат в горски разходки, бране на гъби, истории с изпиване на литри бензин, тълкуване на понятието "европейски трактор", цигански неволи и т.н. Въпреки малко излишната дължина, филмът екзалтира разнородната публика в "Люмиер" повече от някои игрални хитове.
Горе-долу по същия начин бе възприет и "Музиката на Бразилия" - последният филм на Мика Каурисмаки (по-големият брат на Аки, чийто игрален филм "Мъжът без минало" въодушеви мало и голямо на откриването на СФФ). Финландският режисьор неведнъж е доказвал таланта си именно в документалното кино. В новия си филм Мика Каурисмаки умело балансира между едва ли не научно антропологично изследване (на места неизбежно скучновато) и безмерния темперамент на обектите си, зареждащ зрителя от първата до последната минута. Без да се отказва от типичните си малки шегички, той е направил наистина сериозен образователен филм, тъпкан с огромно количество база данни и невероятна виталност.
Българският "Аферата Мис Стоун" на Ваня Баждарова също бъка от информация (за съжаление, не толкова цветиста), но някак трудно успява да надмогне клишетата в жанра "архивите говорят". На няколко места историята услужливо предлага стръкове хумор във формата на дребни подробности (например американката Елън Стоун забранява на отвлеклите я мъже да пушат, защото "е вредно за здравето"), но смехът потъва в морето от фактология. Възстановките са твърде размити и илюстративни, за да спасят давещия се зрител. Разбира се, не може да се отрече професионализмът на екипа, въпреки че режисьорката няма собствен филм от 1991 насам ("Там, където работят само жени"). От тази гледна точка "Аферата Мис Стоун" може да съперничи на кой да е документален филм на BBC например. Събрано е огромно количество информация, източниците явно не са един и два, но някак филмът стои като кръпка в програмата на София Филм Фест. И причината се крие най-вече в изцяло телевизионната естетика, струяща от всеки кадър.
Подобна е и ситуацията с филма на Коста Биков "В главната роля Стефан Данаилов" - още едно потвърждение, че документалните заглавия, произведени от БНТ, подлежат на консумация единствено чрез телевизионно излъчване. Въпреки че присъствието на Стефан Данаилов е достатъчно колоритно (използвани са кадри от най-популярните му екранни превъплъщения), филмът остава на ниво "приятелски портрет" и трудно се съизмерва с далеч по-сериозни и качествени творби на Коста Биков - да речем "Пътешествие между два филма" (1998), посветен на Рангел Вълчанов.
Двете заглавия, чакани с най-голямо любопитство от критиците, а и от редовата публика, бяха "Хляб над оградата" на Стефан Командарев и "Чия е тази песен?" на Адела Пеева. През октомври 2002 филмът на Командарев получи наградата за най-добър източноевропейски филм на 45-ия международен фестивал на документалния и анимационен филм в Лайпциг, а малко след края на СФФ - още 2 от Висбаден (с председател на журито Иржи Менцел): за най-добър документален филм и на ФИПРЕССИ. Простичките истини, примерите за религиозно разбирателство, силата и характерът на отделните съдби, взаимоотношенията между хората, са живи свидетелства за таланта на Стефан Командарев и Юрий Дачев да разказват истории без излишна декларативност или помпозни буквализми. Смиреното документално наблюдение на оскъдното ежедневие на възрастни хора и изваждането на истини, свързани с вярата, са най-вероятните причини за наистина малко неочаквания успех на филма по европейските фестивали. Разбира се, лекият полъх на етнокич, подсилен от тавтологични излишъци, е неизбежен. Най-важно в крайна сметка остава посланието. А то е максимално позитивно и в същото време звучащо абсурдно на фона на диаметралните настроения по различните краища на Балканския полуостров.
"Чия е тази песен?" на Адела Пеева е не по-малко екзотичен филм. Напротив, екзотиката струи от всеки кадър на това пътешествие в търсене на корените на една песен. Интригата е разбулена в самото начало и за зрителя остава само чистата наслада от разходките на екипа по балканските кътчета. Но не би. Някъде между посещенията в Албания и Сърбия постепенно ни става ясна целта на авторските митарства. Песента (без изключение) става повод за негодуване у всеки следващ обект, готов съответно да я изпее на собствения си език. А авторката услужливо подклажда страстите, казвайки на албанците, че е чула песента в изпълнение на сръбски, на сърбите - в изпълнение на "босански" и т.н. Кулминацията е на Петрова поляна в Странджа.
Знамена с надписи "ВМРО", късо подстригани младежи, пияни чичковци, възхваляващи името на родината. А дали не знаят и нашата песен? Знаят я, разбира се, как няма да я знаят, та нали я имат за химн на Странджа. Що пък да не им кажем, че сме я чули и в Турция, а?
Въпреки приятните обекти, въпреки колоритното пътуване по Балканите, въпреки чудесната операторска работа на Жоро Недялков, "Чия е тази песен?" съвсем не може да се похвали с настроението от филма на Стефан Командарев. Не знам защо, но ми се струва, че подобна основа (една и съща мелодия при различните балкански етноси, с текстове на съответните езици), може да бъде добър пример с положителен знак - всички правим (пеем) едно и също, но всеки по неговия си начин...
За разлика от предишни издания на СФФ, тази година нямаше зрителски хитове сред документалните заглавия. Колкото и да са отворени, актуални и гледаеми "Абсолют Вархола", "Хляб над оградата", "Всичко за баща ми" и почти всички останали, трудно могат да забавляват младата публика повече от "Истории на Супер 8 от Емир Кустурица", "Боклук и бяс: Секс Пистълс" и въобще заглавия с подобен характер. Именно обособяването на документалното кино в отделна програма позволи показа на ред по-скромни, но не по-малко добри и разнообразни филми. Като минус може да се отчете единствено липсата на повечко актуални заглавия от по-големите фестивални форуми ("Пътуването на овчарите в Третото хилядолетие" на Ерих Лангяр, "Родина" на Томас Хайзе, "Изгнание в Седан" на Михаел Гаумниц, "Късче от сърцето" на Джейн Уонг). Факт, зависещ и от евентуалната бъдеща реабилитация на документалното кино в количественото съотношение с игралното (тази година то бе приблизително 90 към 14). Ако позициите в известна степен се уравновесят, съвсем логично би било и учредяването на отделен приз за най-добър документален филм - нещо, което би променило поне малко слабата активност в сферата на родния документален филм.

Олег Константинов


Олег Константинов е студент III курс "Кино и телевизионна режисура" в НБУ.
Документалното кино на 7-я международен София Филм Фест