Критика
на постколониалния разум


Гаятри Чакраворти Спивак отдавна е смятана за едно от водещите имена в постколониалната проблематика. Затова не е изненадващо и заглавието на засега може би най-важния й труд - "Критика на постколониалния разум. Към една история на изчезващото настояще". Книгата, която е разделена на четири части (съответно: Философия, Литература, История, Култура), съгласно един изпитан модел, припознаван като деконструктивистки или постмодернистичен в зависимост от нагласата, прави всичко възможно да се разпадне като книга и да заработи като текст или текстилна промишленост, произвеждаща неизброими нишки, които водят към неизчислими посоки и смисли чрез огромното количество бележки под линия, парентези, препратки и алюзии. Въпреки това в книгата има една ясна теза, която крепи всички останали присадени теми. Нуждата от подобна ясна теза, освен чисто структурна, е и политическа, в смисъл, че Спивак заявява недвусмислено собствената си позиция, според която единствено едно неправилно четене, което умишлено пренебрегва явната логика на анализираните произведения, би могло да проговори откъм изначално изключеното от тези текстове, а именно колониалният женски субект, който е и главната героиня на тази книга. Тезата е въведена в самото начало на "Критиката..." с разгръщането на един задълбочен анализ на Кантовата "Критика на способността за съждение". Тя гласи, че в отношението между европейското дискурсивно производство и аксиоматиката на империализма, въпреки че това отношение се е меняло в историческия процес, империализмът е оказвал и продължава да оказва онова решаващо влияние върху дискурсивното производство, което го прави да изглежда едновременно и "чисто", и като единствен път за междукултурни преговори. В този процес големите разкази са имали нужда от фигурата на онова, което Спивак ще нарече "местен информатор" (термин, който тя заема от етнологията и разбира в смисъла на празно поле, което поражда текст на културна идентичност, която единствено Западът може да впише). Именно тази фигура обаче е била "изключена" от символния ред на европейския субект. В анализа й на Кант това изключване е, което позволява да се свържат природата и свободата. Четенето на това изключване и начините за справяне с този проблем в европейската мисъл от Кант до Фуко и Дельоз, от Шарлот Бронте до Махасвета Деви, от Маркс до Фредерик Джеймсън съставлява основното ядро на труда на Спивак. За Спивак е важно мисленето едновременно на положението на жената и на (пост-)колониалния субект. Разделени, както феминизмът, така и постколониалната критика биха останали недостатъчно радикални и не биха проникнали до същността на проблемите. Един от не многото примери за изискваното от нея единение Спивак намира във "Франкенщайн" на Мери Шели, където в края на романа първо изчезването на създанието на Франкенщайн в мрака и, второ, липсата на отговор от сестрата на разказвача, който пише до нея писмата, изграждащи рамката на книгата, оставят отворен въпроса за жената и произведения от европееца, но несмилаем от него чужденец, като едновременно с това показват и невъзможното затваряне в тоталност, което европееца иска да извърши.
Можем да се запитаме все пак дали отварянето на Европа не е винаги вече предположено не толкова от далечните европейски колонии, колкото от близките й, обезпокояващо близките й съседи, които дори не позволяват да бъдат мислени като "чуждо" или "друго" в необходимия на Спивак абсолютен смисъл. Това би ни отвело към един възможен проблем на пост-колониалната критика, а именно справянето й с хегелианско снемане на другото като противоположно в същото. За целта винаги ще е необходимо тъкмо не-съвсем-друго, което не се оставя да бъде възприемано в позицията на противоположно и оттук ще се появи и истинско поставяне под въпрос на идентичността, разкриващо етическия хоризонт на една бъдеща Европа.

Дарин Тенев

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина






Хетерология


Spivak, Gayatri Chakravorty,
A Critique of Postcolonial Reason.

Toward a History of the Vanishing Present,
Harvard UP,
1999.