Извинявайте, че ви спасихме!
От известно време все по-настойчиво се разпространява тезата, че българският народ е лишен от търпимост към етническите малцинства. Знаем ли истината за себе си, наистина ли е мит българската етническа и верска търпимост? Или се сблъскваме с един нов феномен на създаване на мит за "мита на българската търпимост"? Кому е нужно това? И защо точно сега?
Упреците, свързани с оцеляването на българските евреи през Втората световна война, доскоро звучаха по-скоро като солови арии, но все повече се налага усещането за хорово изпълнение. Кой е диригентът на този строен хор, може и да не е безинтересен въпрос, но далеч не е най-главният. Далеч по-важно е да се вникне в същината на предлаганите тези. Ето накратко по-оригиналните от тях:
- на българския народ напразно се приписва етническа и верска търпимост; той няма нищо общо с това спасение и то е дело на няколко личности, извадени от контекста на обществото;
- българските евреи са спасени благодарение на безразличието и равнодушието на българите към тяхната съдба;
- българите са недостатъчно християни и точно тяхното слабо религиозно съзнание ги е подтикнало да спасяват българските евреи;
- българските евреи са били спасени, защото българите били твърде изолирани от европейските народи и тяхната изостаналост и първичност ги е опазила от ксенофобията (трудно доказуемо, защото от Освобождението до Втората световна война сред интелигенцията и политиците е имало немалко хора, получили образование в западни столици, без да се "заразят" от ксенофобски идеи);
- българите са спасили евреите, защото са се ръководели не само от хуманни, но и от прагматични съображения;
- на българите традиционно е присъща юдеофобията (сред куриозните аргументи в защита на това твърдение е попаднала дори поезията на Иван Вазов!);
- съвсем свежо прозвуча обвинението, че в българското общество "доминират" претенциите "този негов актив да бъде отчетен, признат и аплодиран" (в. "Култура", бр. 13, 28 март 2003, стр.9);
- заминаването на българските евреи за Израел след войната "не развълнува т.нар. спасители" (пак там) - още един "аргумент" в защита на тезата за "безразличието" на българите.
И така нататък...
Дори от този кратък и непълен преглед е очевидно, че разнообразие не липсва и логиката е, да кажем, объркваща, така че трябва ли да ни учудва изказването, прозвучало неотдавна в радиопредаване, посветено на годишнината от спасяването на българските евреи: имало ли е спасяване, нямало ли е, не е много ясно.
Всяка една от предложените тези заслужава задълбочено и безпристрастно обсъждане, за да се установи каква е истината, кой я изопачава (съзнателно или не) и с какви намерения, но има нещо, което трябва да се каже на висок глас веднага, без отлагане. По волята на съдбата и историята конкретни личности са станали изразители на българите в ония драматични събития и сред тях са висши духовници от българската православна църква. Те ли са "недостатъчно християни"?
Господ е един и за юдеи, и за християни; и нека всички вярващи да му се помолят да вразуми гласовитите поддръжници на схващането за "християнската недостатъчност" на хората, на които българските евреи дължат спасението си. Изглежда, те не разбират какво оскърбление нанасят на светлата памет на достойните българи, ръководили се в своите действия именно от висши християнски ценности. Не са образец на християнство църковниците, отговорни за организирането на гоненията срещу евреите в западните страни през Средновековието и за масовото избиване на индианци в двете Америки, ловците на вещици и инквизиторите, защото са изневерили на хуманния му дух. Само свещениците, посветили се на доброто, състраданието и смирението, са проникнали във великия смисъл на учението на Христос, те са истинските християнски духовни водачи. Сред тях безспорно се нареждат и висшите служители на българската православна църква от онези години. Да твърдим друго, означава да хвърляме камъни по тях и тогава пукната пара не струва декларираното на думи уважение към подвига им.
Повечето от миряните, надигнали глас против готвената депортация, също са участвали в протеста не защото са били "недостатъчно християни", а тъкмо обратното - защото са били християни в истинския смисъл на думата, колкото и да не се харесва това някому (макар че сигурно става дума по-скоро за недостатъчно вникване в проблема, повтаряне на готови схеми, неизвестно от кого пуснати в оборот и вероятно без зла умисъл).
Православното християнство у нас има своите исторически оформили се особености, то се изживява по-интимно, по-малко гръмогласно, без голяма показност, но това не означава, че трябва да се отнасяме безкритично към клишето за християнската "недостатъчност" на българите (налагано години наред най-вече от българи, нека да бъдем точни). Тук нещата са доста по-сложни и когато вестникарска статия раздава подобни етикети, авторът й поема риска да нарани вярващите, а нали всички ратуваме за уважение към вярата на другия? Твърде деликатно нещо е вярата. Впрочем, безапелационните етикети могат да оскърбят дълбоки, съкровени чувства както у вярващите, така и у необвързаните с църковната институция, които обаче се чувстват причастни към вярата на дедите си, виждайки в нея своите корени.
Разбира се, имало е сред протестиращите и такива, които не са били практикуващи християни, но и онези от тях, които са били заклети атеисти, са били водени от човещина, съзвучна с идеите на христианството, възпитавана в българското общество векове наред тъкмо от това учение (както в други страни тази благородна мисия са изпълнявали други религии). Водени са били от състрадание, а тъкмо състраданието е висш принцип на християнството. По думите на забележителната мислителка Симон Вейл то е най-великото чудо на света, съпоставимо с библейските чудеса. Всяка религия има в историята си периоди на величие, но и на падение, когато нейните последователи са принасяли невинни жертви уж в името на своите богове, а в действителност на олтара на невежеството, алчността и глупостта. Всяка - и християнството не е изключение. Нито пък която и да било друга религия, чиито привърженици са се отклонявали от човечността.
Състраданието често се подхранва от страданието. Не толкова изолацията от "зловредното" влияние на западната цивилизация, колкото вековните страдания и християнската вяра са направили българския народ възприемчив към мъката на другите - не само на своите "други", но и на хората от друга вяра и кръв. И именно неговата способност да откликва на чуждата болка е онова чудо, което е направило възможно спасяването на българските евреи.
А що се отнася до упреците в равнодушие, та нима всички българи са вадени от един калъп? Имало е вероятно и равнодушни, имало е и злорадстващи, но да се обявява равнодушието за водеща черта на българина?!!
Трагичен факт е гибелта на евреите от окупираните територии и не може да се отрича съучастието на колаборационисткия режим на тогавашна България в това престъпление. Но едва ли е уместно да идентифицираме по подразбиране народа с властващите тъкмо днес, когато пред очите ни някои правителства и ръководените от тях армии преследват с крайно нехуманни средства цели, осъдени от общественото мнение вътре в страните им и вън от тях. Днес гледаме по телевизията как бомбите убиват невинни хора в Ирак, утре кой знае накъде ще се насочи напънът за "демократизиране" чрез смърт и разрушения. Ако ние (българи и евреи вкючително) наблюдаваме безучастно тази касапница, утре с основание потомците на днешните жертви няма да ни спестят упреците в равнодушие - и то с пълно основание, защото днес разполагаме с неизмеримо повече и по-богата информация от нашите тогавашни сънародници, набеждавани сега в безразличие. Ако сме последователни в стремежа си да бъдем човеци, не бива да подминаваме с равнодушие избиването на невинни хора, където и да било.
Връщайки се към другата интересна теза, тази за "прагматичните съображения", интересно би било да се разясни кой конкретно и по какъв начин е "осребрил" полицата за спасяването на българските евреи, ако е имало такава. Хората, изложили живота си на опасност, осмелявайки се да се противопоставят на всесилната тогава расистка идеология и практика? Макар че за какво да говорим след обезсърчававащите мнения, че "нелепите припирни" вече са лишили "акта на спасението от неговото величие"? Останалото, както се казва, е мълчание...
Благодарността приема различни форми в различните култури. Като че ли най-голямо внимание й отрежда японската традиционна етика, обособила две категории на благодарност. "Гири" е признателност за дребна услуга, която се издължава еднократно с подарък, писмо или ответна услуга. За разлика от нея "он" е благодарността за нещо неизмеримо по-голямо, която човек дължи цял живот и все пак никога не може да възвърне напълно, но колкото повече се стреми да го върне, толкова повече израства духовно. Впрочем, макар и не тъй строго дефинирано в другите култури, сходно убеждение присъства по принцип в човешкото общуване и мислене. Всеобщо е разбирането, че благодарността издига и облагородява, а неблагодарността унижава тъкмо оня, който не е изпълнил своя дълг и сам се е покрил с позор, изневерявайки на своята човешка същност.
Един известен литератор бе заявил, че България се е оказала "неспособна да произведе събитие" от спасяването на евреите, но дали е работа на спасителите да го правят, щом самите спасени са предпочели да не произведат "събитието"? Като няма "събитие" - здраве да е, важното е, че има евреи, които изказват и доказват своята благодарност на България, а онези, на които е чуждо това чувство, сами ограбват себе си. Впрочем, нито един етнос няма запазена марка върху неблагодарността. Достатъчно е да си спомним тържествената реч, произнесена не така отдавна от едно високопоставено лице за Трети март, в която нямаше дори дума за това кой и от какво е освободил България. И това е само едно от печалните свидетелства за комплекси у някои българи по отношение на благодарността.
Но тези разсъждения имат смисъл само ако приемем хипотезата, че спасение е имало. Ако е нямало - ресто аплодисментите, май е редно дори да поднесем извинения, да си посипем главите с пепел в знак на покаяние, че така коварно сме подвели света, приписвайки си несъществуващи заслуги.
Не случайно българската мъдрост гласи: направи добро и го хвърли в морето. Втората половина на тази сентенция, която ни уверява, че доброто ще се върне така или иначе, рядко се цитира, може би защото изключенията обикновено надхвърлят допустимата статистическа грешка. Но дори да беше вярно, че доброто никога не остава ненаказано, както твърдят мизантропите, все пак трябва да останем на територията на доброто, състраданието и смирението. И ако някой е бил подведен да се отдалечи от нея, да се върне там час по-скоро, колкото и да е трудно това.
Може би не е уместно тук да се отделя специално внимание на тезата, че заминаването на българските евреи за Израел след войната "не развълнува т.нар. спасители". Обективността изисква да се направи специална анкета сред българите, които са били свидетели на това събитие, по групи, обособени по съответни признаци (възраст, пол, имали/нямали еврейски познати и приятели и т.н.) и аналогична анкета сред българските евреи в Израел, да се състави база данни от спомени и други свидетелства от онези години, да се обработят резултатите и чак тогава ще се види картината. Но дори да се окаже, че всички евреи, емигрирали тогава за Израел, дружно се оплакват от споменатото "бездушие" на българите (което, извинете, не изглежда твърде вероятно), пак ще остане спорно дали "т.нар. спасители" са останали чак толкова безразлични - в края на крайщата, в случая става дума за деликатни лични преживявания, които могат да останат погребани в душата и никога да не намерят публичен израз. Кой може да преброи българите, на които им е било мъчно и обидно да се разделят с довчерашните си приятели, съседи и колеги, но не им е оставало нищо друго, освен да преглътнат горчилката? Трудно е да се правят обобщения, след като липсват достатъчно данни. Това обаче, което прави впечатление, е самият факт, че днес се поднасят подобни заключения. Хубава работа, насила ли е трябвало да бъдат спрени пожелалите да емигрират, вместо да се уважи тяхното желание? По-добре ли щеше да е, ако се затворят пътищата за нашите еврейски сънародници, пожелали да напуснат България, за да си спретнем още една кампания за човешки права, петиции и нови драми?
А що се отнася до Вазов - не е сериозно да се твърди, че рязкото, емоционално осъждане на Дизраели и неговата политика спрямо България (споделяно навярно от всеки исторически грамотен българин) дава каквото и да било основание да обвиняваме великия поет или когото и да било в юдеофобия. Оценката за една отделна личност и отношението към етноса, към който той принадлежи, са съвсем различни неща. Аналогични обвинения впрочем са отправяни и към Шекспир заради образа на Шейлок. С такива методи при желание можем да открием юдеофобия и в Стария Завет.
Има обаче още един упрек, който често звучи напоследък и на който трябва да се погледне сериозно. Твърди се, че ксенофобията и в частност юдеофобията вече са заразили българите, защото минавали равнодушно покрай сергиите със съмнителни книги (макар че ако не посягат към тях, това не доказва, а по-скоро опровергава тезата за нарастващ интерес към расистката идеология). Никак не е просто днес да се реши този въпрос, както и с порнографията или с насилието на екрана в различните му прояви и форми. Забраната на определено четиво тутакси ще го превърне в бестселър и то особено лесно днес, във времето на ксерокса, скенера и Интернет. От друга страна, ако тази литература попадне в ръцете на интелектуално неподготвен за подобна среща човек, не се знае дали той ще е способен на критичен прочит. Вероятно оптимален си остава просветителският подход, който търпеливо (ако се налага - безкрайно търпеливо!) и доброжелателно (колкото и да е трудно това понякога) разяснява за какво става дума. Само така може да се помогне за изграждането и укрепването на духовния имунитет срещу расизма и ксенофобията у всички етноси, които населяват страната, и да се намали потреблението на литература, образи и музика, заредени с насилие. Този подход изисква, разбира се, изключително търпение и отказ от налагане на мнения. Не е бързо и лесно като забраната, но затова пък далеч по-ефикасно. И само така може да се излезе от омагьосания кръг - всичко друго е от лукаваго.
Добрата новина е, че лекарство има. Терапията, която дава резултат, бе предписана отдавна от Валери Петров в неговото забележително стихотворение, посветено на хората, останали слепи и глухи за едно проникновено послание на човечността:
Докрай, додето разцъфтите,
ще мъкнем влагата към вас!

Това вероятно е единственият верен подход и към ксенофобските писания, и към обсъждания тук проблем, зареден напоследък, уви, със словесни мини, които периодично избухват тук или там. Огорчително е, че някои от мините се залагат от авторитетни хора (и българи, и евреи), които не могат да не си дават сметка за възможните последици. Тъжно е, но това не бива да накърнява уважението към техния професионализъм и да предизвиква съмнения в тяхната човешка почтеност - навярно повечето от тях искрено се заблуждават.
В словото си, изнесено преди няколко години в Софийския университет, видният руски учен Сергей Аверинцев призова да съдим за всеки народ по най-достойните му представители. Тази идея може да се стори някому наивна и идеалистична, но като се замисли човек, разбира, че всъщност е изключително здравословна. Това е начинът да избегнем клопките на омразата, прибързаните съждения, основани на частния случай, противоречащ на цялото - те могат да ни заведат твърде далеч, където не сме се и канили да ходим. Който съди за евреите по най-достойните техни представители, няма да подкрепи несправедливи хули по адрес на еврейството. Който истински тачи най-достойните българи, няма никога да даде ухо на злодумство, унижаващо българщината.
Дано повече хора се вслушат в думите на Аверинцев.

Нели Чалъкова


Нели Чалъкова е японистка, преводач от японски и други езици; работила е в СУ "Климент Охридски" и в БАН, в момента е на свободна практика. Превела е книгата на Бен-Ами Шилони "Японците и евреите" (издадена от Шалом).
И все пак ако времето можеше да се върне назад, свещен дълг на българския народ щеше да бъде отново да спаси българските евреи