Червено и Шекспир
В дни, когато в литературната преса името на Шекспир се явява най-вече в контекста на Иля-Гилиловата хипотеза за Великия Заговор1, иска ми се да направя малко по-видими усилията на двама мои колеги и утвърдени шекспироведи, които работят от доста различни методологични позиции. Плод на седемгодишен сериозен изследвачески труд, "Да боядисаш Шекспир в червено" (но също донякъде и "да прогуляеш Шекспир", срв. painting the town red) още със заглавието си подсказва на англоезичния читател, към когото е насочена, двойния фокус на своя проект. Няма спор, подзаглавието "Едно източноевропейско присвояване" като че укротява втория смисъл. Но пък в съзнанието на Запада етикетът "източноевропейско" съдържа толкова карнавални полутонове, че не знам дали той по-скоро контрапродуктивно не осветява и оцветява смисъла все в полза на "Играта Шекспир".
И така, ако за източноевропееца Гилилов "писането Шекспир" е игра, за източноевропейците Шурбанов и Соколова "поставянето Шекспир" по нашите земи е в не по-малка степен игрови акт. Както е конструиран в по-голямата част на книгата обаче, този ludus е мрачно дирижиран от предзададени смисли. Защото, доказват авторите, за доста дълъг период от време Шекспир се чете по нашите земи така, както Вергилиевата Четвърта еклога се е чела през Средновековието - преди всичко алегорически. При това, алегоризираният Шекспир на тоталитарна България препраща към единствения възможен и стабилен референт за периода - този на съвременните му идеологеми. Четенето и поставянето на Шекспир се случва по рецептурника на един Novum Organum, както с иронично намигане към Бейкън и Аристотел е озаглавена и главата за тоталитарното рециклиране на Шекспир. Проектът за този Novum Organum стартира от бележките на Маркс и Енгелс върху Шекспир, минава през естетиката на Благоев, Плеханов, Ленин и пролеткулта, за да се утвърди окончателно през трийсетте години на ХХ век като една от идеологемите на сталинисткия режим. Последният, отбелязват авторите, присвоява особено активно триадата Фауст-Хамлет-Дон Кихот, очертана от Горки като основен генератор на профетични идеи в докомунистическата литература.
С оглед на отредената му функция на предвестник на социалистическата идея е любопитно, че една от най-поставяните пиеси на Шекспир през социалистическата епоха е "Ромео и Жулиета". Нещата се проясняват обаче, когато Шурбанов и Соколова показват как социалистическата херменевтика изтърбушва по любопитен начин оригинала. В нейния прочит "Ромео и Жулиета" е пиеса за омразата, не любовта. Ключа към тази странна оптика на негатива авторите намират в една от мантрите на ранната соцреалистическа поетика - Горкиевото твърдение за важността на омразата за пролетарската революция, според което именно театърът може да ни приучи на нея (с. 165-166). Тези са, убедително показва изследването, идеологическите предпоставки, от които се отправя и оперативната критика на постановките. Именно недостатъчната доза омраза в пиесата е причина за нехаресването на постановката на Стефан Сърчаджиев в Русенския театър от 1954 г., в многозначителния контекст на Студената война. През Брежневата епоха централна е постановката на Вили Цанков, която "диагностицира дълбокия, смущаващ разпад на емоционалните връзки в един упадащ социален свят" (с. 173). В края на осемдесетте отново "Ромео и Жулиета" е призвана да отиграе напреженията на контекста - Шурбанов и Соколова разглеждат сценичната версия на Надежда Сейкова в Михайловградския театър като емблематична алюзия към настроенията от времето на Голямата екскурзия.
Героят на другата най-поставяна по тоталитарно време Шекспирова пиеса, "Хамлет", е мислен от официалната българска критика като предтеча на бъдещето, един ренесансов Данко, сочещ верния път, ипостас на пречистващо жертващия себе си културен герой. Макар и периферни за пиесата, гробарите, с които разговаря Хамлет, пък се оказват ни повече, ни по-малко... гробокопачите на капитализма! (с. 182). Проследявайки формирането на такива стереотипи в научната и педагогическата литература, авторите отчитат, разбира се, и дисидентските гласове на българското шекспирознание. Най-трудно заглушимият от тях безспорно е този на проф. Марко Минков, който никога не приспива научната си съвест, за да превърне Шекспир в ленинистка партийна литература. За него "Хамлет" си остава пиеса за терзанията на един елизабетински меланхолик.
Друга централна фигура в анализа на подривността е и Йордан Бадев с неговата критика на милитаризацията на литературата от времето на трийсетте, която по-късно води до трагични последици за този автор (с. 112-113).
Очертали параметрите на такива (зло)употреби с/на Шекспир, на деридаянското destinerrance, или погрешното пристигане на текста, Шурбанов и Соколова пристъпват към най-вълнуващата за един български читател част. Тази втора част описва и теоретизира сценичните превъплъщения и естетиката на социалистическия реализъм, както и съзнателния отказ от нея. Защото, веднъж прескриптивно алегоризирана от критиката, Шекспировата драматургия претърпява втора алегоризация в ръцете на действащи режисьори, като Вили Цанков, Любен Гройс, Леон Даниел. Както доказва изследването, тази по-интересна употреба на оригинала почти винаги работи в посока, обратна на предначертаната от социдеологемата. Разчитайки на положения от критиката хоризонт на възприемателските очаквания, немалко постановки се заиграват с него. Така тяхното рециклиране на Шекспир е двойно подривно - веднъж спрямо текста, и втори път спрямо ортодоксалната рамка на неговото тълкуване. Например, Вили-Цанковата постановка на "Ромео и Жулиета" от 1966 г. представя един несвързан свят, "създаден от неспоени части", в който Ромео е "суинг, старият Капулети герой, взет назаем от Молиер, Меркуцио шут, отец Лоренцо сводник, животът театър, а любовта - начин за капсулиране на героите в своя собствена реалност" (с. 171). В такива постановъчни стратегии Шурбанов и Соколова виждат едно важно и многозначително предусещане на постмодерните пародия и колаж.
Леон-Даниеловият "Хамлет" от същия период пък отрича, утвърждавайки иронично. Режисьорът привидно помества пиесата в рамките на идеологемите, но само за да ги подрие отвътре. Авторите откриват интересни паралели между тази стратегия и стратегията на критическото й обговаряне - Чавдар-Добревата пространна рецензия на постановката третира по аналогичен начин официалния дискурс.
Картината на "вапцването на Шекспир" по нашите земи се допълва и от анализа на постановките на гостуващи режисьори, като Дину Чернеску, Юрий Любимов и Питър Брук през седемдесетте. Техните сценични реализации на Шекспирови драми се оказват важни за начина, по който българските режисьори модернизират Шекспир.
За да стигнат до механизмите на употребяването на Шекспир, Шурбанов и Соколова свършват огромна работа по реконструкцията на историческия контекст. Техният "голям наратив" за социалистическа България със сигурност грабва въображението на англоамериканеца, защото освен фактологически прецизен и логически кохерентен, е и остроумен, и забавен, и нелишен от патоса на препатилия. Новата България се показва в него ab ovo чак до есхатологията на демократичния си послеслов.
Това, което прави книгата особено съвременна, е ясното методологическо съзнание на авторите за невъзможността на обективна и еднозначна история на Шекспир на българска сцена. Затова в увода те правят и недвусмислени уговорки. Политическото "присвояване" на Шекспировите текстове датира още от собствените му съвременници, разчели през 1601 година образа на некомпетентния крал Ричард II като коментар върху царуването на Елизабет I. Сякаш за да потвърди валидността на собственото си усилие, книгата започва именно с този анекдотичен факт. Все същият импулс кара авторите да коментират руското присвояване, довело до феномена "наш Шекспир", или немския unser Shakespeare (с. 13).
Особено ценни са, струва ми се, онези моменти в анализа, които надскачат локалния идеологически контекст и връзват режисьорски тълкувания и сценични решения с по-широката панорама на проникнали глобални тенденции - връзката с екзистенциализма, например. Ще ми се да имаше повече такива страници в книгата, но си давам сметка, че това вероятно би я превърнало в друга книга.
Доколкото това е и наратив за зараждането и етапите на соцестетиката в България, "Да боядисаш Шекспир в червено" се вписва в една много интересна и плодотворна критическа традиция на износ на себерефлексията на поколенията - съвременници на събитията от последните бурни десетилетия, традицията на Владислав Тодоров, Мария Тодорова, Галин Тиханов. Балансираното и адекватно обговаряне на соцреализма, предложено от двамата автори, със сигурност е принос към модерното му теоретизиране, който обаче само преводът би направил достъпен за българската публика.
Вероятно най-релевантният контекст обаче, в който "Да боядисаш Шекспир в червено" се вписва, е този на новата академична вълна на "Международния Шекспир". Тя е представена от цяла поредица конференции (Банкя, Базел, Ферара и Мурсия) и издателски проекти (Shakespeare in the New Europe, ed. M. Hattaway et al., 1994; International Shakespeare: The Tragedies, ed. P. Kenan and M. Tempera, 1996; Hamlet: East-West, ed. M. Gibinska, 1998), в които двамата автори са едни от най-активните организатори и участници. Тук трябва да спомена и работата върху театралната рецепция на Шекспир в Германия на изследвачи, като Саймън Уилямс, Вилхелм Хортман и Балц Енглер, както и неотдавна отпечатания труд на Зденек Стрибржни върху рецепцията на Шекспир в Източна Европа (Shakespeare and Eastern Europe, Oxford Univ. Press, 2000).
"Да боядисаш Шекспир в червено" е и прочетена през Шекспир история на българския театър. Тя не само проследява Шекспировото сценично битие прецизно и със зашеметяваща изчерпателност - от първото споменаване на Барда в контекста на метеорологията в брой на "Български книжици" от 1858 г. до постановките на Александър Морфов и Красимир Спасов от 1998 г. - но и реконструира етапи, влияния и режисьорски естетики по начин, който сам по себе си е приносен за театралната ни история.
Накрая, книгата на Александър Шурбанов и Бойка Соколова е и история на българското учебникарско писане за Шекспир и за преподаването на Шекспир - малко изследвана територия на рецептивистиката въобще.
Можем само да се надяваме, че всичко това някак би намерило пътя си и към българския читател.

Евгения Панчева


Доц. д-р Евгения Панчева преподава стара английска литература и съвременна литературна теория в Катедра Англицистика и американистика на СУ "Св. Кл. Охридски". Има многобройни публикации върху ренесансови автори в наши и чужди издания. Последната й книга е "Разбягване на подобията: опит върху ренесаносавата култура".
Евгения Панчева е автор на първите български поетични преводи на "Венера и Адонис" и "Похищението на Лукреция" на Шекспир.

Alexander Shurbanov and Boika Sokolova, Painting Shakespeare Red.
An East-European Appropriation.
Newark: Univ. of Delaware Press;
London: Associated University Presses,
2001.


1 "Играта 'Уилиям Шекспир' или Тайната на Великия Феникс". Превод от руски Людмил Димитров. Фондация "Пространство Култура", София, 2002.