Слави Трифонов,
postmodern по нашенски


Тъпани редом със симфоничен оркестър, сложни в композиционно отношение интродукции, предшестващи откровено чалгаджийски (кафански) песни, популярни оперни арии и потпури със зеленчуков и касапски текст, високопатриотични призиви и откровена копролалия, скъп светъл костюм с разхлабена до откат вратовръзка и спортен тип обувки: ако постмодернизмът, както твърдят мнозина, е смесване на високо с ниско, на класическо с профанно, на елитарно с вулгарно, то концертът на Слави Трифонов по повод 10-годишнината на оркестъра "Ку-ку бенд" във Велика събота е най-чистата, най-неподправената постмодернистка проява в полето на българското. Като прибавим към това и появата на сцената в НДК на знакови за културата ни имена (поне за широката публика) сред вакханалията на балканските ритми, няма съмнение кой е най-популярният, известен и обичан български постмодернист, способен без никакво усилие да обедини всички тези необединяеми по принцип неща в едно.
Разбира се, горното твърдение щеше да е вярно, ако постмодернизмът наистина е само неразличаемо смесване на високо с ниско. Той обаче е повече от това, неоспоримо е, въпреки някои доста разпространените мнения, твърдящи обратното. Но не тук е същността на въпроса: така или иначе, Слави Трифонов като медиен образ, неговото телевизионно шоу по bTV, ала най-вече неговите концерти го вписват в парадигмата на postmodern-а, превръщат го в негов най-типичен представител поне в културното пространство на България. Което съответно ни изправя пред питането какви точно са характеристиките на този най-тиражиран образ на българското постмодерно, какво представлява то, въплътено в негово лице, кое изпъква и кое остава скрито или направо липсва.
Най-напред: postmodern-ът по нашенски е патриотичен. Той непрекъснато настоява върху ценността да си българин, да си част от този "винаги славен народ мъченик". Оттук потребността да се смесват музикалните жанрове: симфоничният оркестър е, за да покаже, че и ние можем като онези оттатък да се справяме без проблеми с високите образци на класиката, нещо повече - ние сме в състояние дори да задаваме верния тон на това справяне; в същото време обаче единствено ние сме способни да изпълняваме виртуозно неистовството и оргиастичността на балканските звуци, да ги превръщаме не просто в хубава музика, но в същинско екзистенциално преживяване, което ни разкрива огромните дълбини и шеметните височини на битието. Така българското се явява не като някаква елементарна част от световното, а като надскачащо това световно, разширяващо неговите предели до неподозирани хоризонти. Да си българин не просто звучи гордо, да си българин звучи вселенски, звучи космически.
След това: postmodern-ът по нашенски е мачистки. Той гради образа на разгърдения мъжкар, който има капацитет да се справи с всякаква ситуация: неговият ресурс е неизчерпаем, неговото самочувствие - безмерно, неговите таланти - неограничени. Както се казва: "Пусни го в тоалетната, лавка ще отвори". В същото време обаче той не може без жената, тя е необходимият фон, върху който се откроява мъжкарството му: тя му приглася, подава му ръка за целуване, поддава се на неговата неустоимост. Жената е придатък за подчертаване на мъжкия образ: без нея той е непълен, но без него тя е невъзможна. Тя съществува само и единствено, за да може мъжът да се изяви: също като един Жак Лакан българския постмодернизъм a la Слави Трифонов може да заяви и го заявява "Жената не съществува (поне без мен)".
Накрая: postmodern-ът по нашенски е патетичен. Той се вживява, емоцията е водещ елемент на представянето - очите се затварят, лицето придобива страдалческо изражение, тялото рязко се навежда и изправя в синхрон с мелодията на песента. Всичко иде да покаже, че чувството е истинско, че страстите са неподправени, че това, което се случва на сцената, е откровено до болка, опряло е до кокал. Тук разумът отсъства (или поне старанието е да се покаже отсъствие на разум), всичко е оголена емоция, която трепти, усуква се, гърчи и гъне в невъобразимия, шеметен ритъм на пеенето. Както веднъж призна самият Слави: "Може да пеем фалшиво, но пък го правим със страст". Внушава се искреност на това правене, неговите честност, откровеност, откритост: публиката вижда това изпадане в транс, това менадическо изстъпление и самата тя изпада в транс, впуска се в приключението на екзалтацията и екстаза. За да достигне и премине оттатък катарзиса заедно с водещия и с всички участници в шоуто: следвайки Аристотел, можем да кажем, че то всъщност е не друго, а трагедия, която цели пречистването на всеки зрител. А Слави Трифонов е трагическият герой, призван да изведе зрителя до това пречистване; шаман, чийто транс ни кара да осъзнаем величието на космоса и собственото си нищожество в сравнение с него. Така в последна сметка postmodern-ът по нашенски се оказва трагедия, която въпреки всички свои призиви за гордост, че си българин/мъжкар, скрито внушава неотвратимостта и неизбежността на сполетялата ни съдба. Едно трагическо изживяване, което в живеенето по български вижда не нещастна случайност, а неотменима необходимост.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин