На 2 май почина Блага Димитрова, една от най-продуктивните и най-известни български писатели. Автор на повече от трийсет стихосбирки (от които две са преведени на френски), на седем романа, четири пиеси, множество преводи и есета, тя участваше активно и в обществения живот на страната си.
След падането на комунизма, през 1992, даже бе вицепрезидент на България, но, разочарована, си подаде оставката година по-късно.
Съдбата на Блага Димитрова следва историческите лъкатушения на нейната страна и на цяла Източна Европа. Студентка по време на войната, тя открива себе си в антифашизма. През 1944 г. България попада в съветската орбита и Димитрова, която продължава обучението си в Москва, възпява в стиховете си съпротивата и изграждането на социализма. Ангажира се и в борбата срещу Виетнамската война.
В същото време, все по-чужда на официалната реторика, Димитрова става прицел на атаките на пресата и накрая се превръща в един от редките български дисиденти. Докато книгите й са цензурирани и забранявани, популярността й расте: читателите откриват свободата чрез стиховете й. През осемдесетте години тя участва в основаването на Клуба за демокрация, първото изявено протестно движение.
След падането на Стената Димитрова (за кратко) е изтласкана на авансцената на политиката, преди да се върне към литературата - най-после свободна не само от илюзиите на младостта или от цензурата, но и от задължението да защитава кауза. Между другите си творби тя пише и къси есета - остри анализи на положението на мъжа и жената днес. Но една нова опасност надвисва над българската култура - прекомерния стремеж към печалбата, вкусът към сензационното, объркването на стойностите.
"Ала възможен ли е свят без поезия", питаше се тя в един от последните си текстове. "Отново нараства копнежът по нещо съществено, нещо, което липсва, нещо, без което губим себе си."

Цветан Тодоров


(Текстът, предоставен ни от автора, е публикуван и във вестник Le Monde от 9 май.)