Поплак и упование
Смъртта ражда мисълта за безсмъртието, тази най-настойчива и отчаяна утопия на човешкия живот. Ражда и неистова потребност да осезаем същината на загубата - пак заради надеждата, че тя може би е безсмъртна и ще пребъде. Но така биваме изтласкани към онзи възел от неразрешимости, където копнежът по идентичното изтлява в изкушенията на привидността, а усилието на думите изгубва основанията си...
Отиде си Блага Димитрова. Запъти се натам, където, иска ни се да вярваме, нямало болка, скръб и въздишки. И където - казват - нямало лица. Нито имена. А ние оставаме отсам, засега, и от болката ни избива защитният рефлекс на вярата, че при нас освен постигнатото и сътвореното от нея, освен всичко онова, с което обичаше и което живееше, по някакъв начин ще бъде и самата тя. И то не само с името, изговаряно и изписвано безброй пъти, от най-различни хора, на най-различни места по света. Не и само с лицето, очите и гласа й, с които не сме се разделили, защото са напълно реални, живи, все още непревърнали се в спомен и затова независими от запечатаното върху филмови или магнетофонни ленти. При нас Блага Димитрова остава и със собственото си духовно пространство, нетленно и затова неподвластно на времена и раздели. Тази благословена обител на красота и добрина, на благородство и стремеж към съвършенство, на нравствен ангажимент и емоционална щедрост тя съгражда всеотдайно и дълго, като превръщаше всеки свой човешки избор в акт на висша морална отговорност. Не винаги разбрани, в отделни случаи вероятно не и безпогрешни, тези избори предлагаха коректив на бездушието, на компромиса, на малките цели и на тесните хоризонти, в които ни дави жалкото ни бездуховно и безпросветно ежедневие.
Единството на живот и творчество, на поезия и истина, въпреки достойните примери, които могат да го онагледят, е клише. И не подобава подобна баналност да бъде изречена за Блага. Но пък точно заради нея можем да осезаем колко обезправяващо може да бъде клишето. Как то, употребявано с безконтролна неадекватност спрямо назоваваните с него множества от факти, в крайна сметка ни лишава от възможността да артикулираме тъкмо онова същинско положение, което изразът би трябвало да означава, което първично е означил. Защото наистина връзката между живот и творчество при Блага Димитрова е феноменална. Поезията й не просто рисува образа на нейното действително човешко присъствие в света, тя гарантира неотменимата му наличност. Залог за тази наличност е словото, на което творчеството й беше истински храм, съзидан от мъдрото доверие на поетесата в градивната мощ на думите, в магическата им способност да онтологизират идеите. Обещава ни я и поетическият й космос с фундаментално присъщата му женственост - като свят на съхраняването, на копнежа по устойчивото, на волята за хармония, на дълга и загрижеността. В този свят раздялата е невалидна. Срещу неумолимостта на края поезията на Блага Димитрова ни предлага утехата, че животът, неподатлив на категорични и еднозначни рационализации поради присъщата му обратимост на време и на пространство, е защитен и срещу окончателността на отсъствията. Ако не иначе, то поне благодарение на паметта, привидяна като болка, като белег, който помни болката, но и като сигурен материален отпечатък, като надеждно противодействие срещу преходността и тлението.
Редом с мистерията на битието поезията на Блага Димитрова изговаря и непостижимостта на прехождането отвъд. Вероятно поради това при цялата си жестока неотвратимост, смъртта й носи ореола на някакво благодатно - макар и разпознато с неловкост - умиротворение. Съпровожда я и странната интуиция за поправимост. Вероятно защото, както е дадено само на малцина избраници, Блага Димитрова не си тръгна от този свят неподготвена. И не си позволи да остави ближните си неподготвени. Мисълта за тайната на тайните бе част от живота й, императив, който регулираше житейските й стъпки. Мигът на преминаване в отвъдното й се представяше като окончателно изпитание, като сетна върховна възможност за осъществяване. С тази мисъл е пропита значителна част от творчеството й - стиховете, посветени на раздялата с бащата или майката, емоционалните трусове на "Забранено море", философската вглъбеност на "Лавина", прозренията в стихотворения като "Безсъмнено", "До новата трева" и "Евтаназия", стъписващото провиждане от "Ден последен, ден неведом!". Философията на живота при Блага Димитрова винаги е била и опит за проникване в загадката на смъртта. Сред генералните морални основания на поезията й е и memento mori - като най-сърцевинен елемент от личната отговорност към живота. От него се ражда упованието в индивидуално битие, освободено от ултимативността на границите между минало и бъдеще, между отсам и отвъд.
Още по-спасителна перспектива ни предлага съкровено промисленият етос на съпричастието, който Блага Димитрова изповядваше. Животът и творчеството й бяха търсещо познание, безрезервно в своята отдаденост, в нравствения си ангажимент, познание - съвест, загриженост, любов, познание - взаимност и сливане, което не признава противостоенето на субект и обект, на индивид и свят.
И затова светът, в който все още имаме лица и имена, няма да бъде лишен от присъствието на Блага Димитрова. Той я пази в себе си. В наличността му се е въплътила нейната загриженост и отговорност, обичта й, светлата синева на погледа й, ласката на гласа й. Той пази в себе си и мъдростта на урока, който Блага смирено усвояваше - че да живееш, означава да даряваш с живот другите и да бъдеш благодарен за живота, който ти е бил дарен. Защото животът ни е винаги подарък - от другаде и от другиго.
И пак по същата повеля, в този наш свят са разпознаваеми контурите на собствената ни отговорност - не само за всемира или за другите изобщо, но и за самата Блага, за живата ни благодарност към нея и за паметта ни, в която тя ще продължава да бъде - с лице и глас.

Клео Протохристова