В думите, в морето
В цикъла "Реквием", който Блага Димитрова посвещава на баща си, бащата завежда малкото момиче, за да му покаже морето. Той го държи за ръка и това е добре, тъй като

Бях малка, а морето тъй голямо,
че като капка щях да се стопя.


В друг свой цикъл - "Забранено море" - Блага Димитрова разширява този предпазващ жест в своеобразно тълкувание на смъртта, също предложено от бащата, който

с езика на дете ми обясни,
че морската вода в казан без похлупак
се изпарява и превръща в облаци.


Морето от една страна е заплаха, в него капката се стопява и изчезва. От друга страна голямото море се оказва не по-малко застрашено - то ври, изпарява се, превръща се в облаци. И тъкмо тази еднаква застрашеност на малката капка и на голямото море у Блага Димитрова предлага фигурата на поетическото занимание като изпаряване на морето в думи. Поетесата разбира, че морето предлага оня "общ шум без значения", в който "гъмжат зародишите / на всички човешки и птичи езици". От този шум стихът бяга подобно на вика на Чайката

изтръгнат на свобода,
цял от значения,
сам.


Така, в бягството от клокочещия ужас на безкрайността, вместо капката да се разтопи в морето, морето пресъхва в прозрачните взривове на езика. Урокът на бащата при срещата с морето е урок за животоспасителното превръщане на морето в слово. Морето се изпарява в изтръгнати от шума значения - все повече изпарявайки морето, все повече не достигайки морето, което "се пени на педя от тебе", словото възпроизвежда и неуморно заздравява тълкувателния и предпазващ жест на бащата - жеста, който съхранява малката капка от стопяване, жеста, който дарява на малката капка крехкия й шанс в лицето на безкрайното й изчезване. В стиховете, романите, драмите, биографиите, мемоарите - в голямото си и разнолико творчество, чиято цялост тепърва ще трябва да обглеждаме - Блага Димитрова разгръща многообразните измерения на този жест. Много от нейните творби са разположени на оня предел, където морето противопоставя, но и предлага на човека своята празна, шумяща, лишена от значения стихия. Блага Димитрова е от онзи особен и все по-рядък вид човешки същества, за които животът е наистина живот през, чрез и в думите, думите са земята и небесната твърд за такъв живот, те кръжат над него, те туптят в него - вдишвани и издишвани, звучащи в самата си изписаност върху листа, вкусвани, преобръщани, прекроявани, обновявани... Не само собствените думи, думите, намирани от "удавницата в сухото слово", не само думите на другите поети, живи и мъртви, близки и далечни, с които поетесата с неотслабваща страст се обгражда, но и думите на "давещите се в морето", на онези, които не се занимават с алхимията на изпаряването, защото не могат или защото вече не могат... Морето е изгубено, спечелено е словото:

Морето от мен се отдръпва.
Думата ми остава -
изпарено море.


Днес ти достигна морето, мила Блага. Облаците изсмукаха капката. Отсам остават чезнещите в синевата стълби на твоите думи, думи, които непрестанно се спускат и изкачват към зародишите на всички човешки и птичи езици, думи, към които любовта ни към думите и към белязаните от тази любов ще продължава да ни връща.

Миглена Николчина