Фалоцентризъм за разкотвяне

Този, който чете Люс Иригаре за пръв път, ще си помисли, че всичко му е някак познато. Красиво, но познато и дори малко свое. Същият ефект се получава, когато четем българските издания на Фуко и Дерида, на Лиотар или Бодрийар... Прочетена "за пръв път" след трийсет години, цялата постмодерна философия изглежда позната, защото се е превърнала в дифузна система от популярни възгледи, преминала е "във въздуха" на желанието за философстване, укрепила се е като език на новия говор.
"Този пол, който не е един" е сборник с текстове от първата половина на 70-те години или времето, когато френският феминизъм чрез фигурите на Иригаре, Кръстева и Сиксу налага представата за "второ поколение" в изследванията върху "женскостта" и революционизира потребността/способността да се говори за нея. Тук има култови статии с манифестен характер, като "Този пол, който не е един", "Механика на флуидите", "Когато устните ни си говорят"; един преглед на психоаналитичната теория за жената и - може би най-интересното днес - поредица от интервюта и отговори на различни въпроси, които в най-голяма степен показват аналитичната задълбоченост и острата реактивност на философа Иригаре.
Красивата дързост на френския феминизъм от 70-те днес е история. Отдавна се умориха и отчуждиха неговите създателки. Но това е историята на един радикален проект за "разкотвяне" на фалоцентризма, който доминира във философския дискурс и оттам - в мисленето на западната цивилизация. Неговият метод е да разпитва и да обърква установените норми на философския мироглед. Дискурсът трябва да се "отваря", да се провокира самата системност на онези условия, които го правят възможен и "вечен"; трябва да се изследват материята и сценографията на философското представление, да се осветят ярко актьорите, техните роли и особено огледалото, което позволява на субекта да удвоява и да рефлектира самия себе си. Не можем да променим Дискурса, казва този проект (все още поне). Но можем да объркаме "монтажа на представлението", да нарушим трогателното единство на сцената, да провокираме архитектониката на патриархалния театър. Тогава там, някъде в процепите, в пролуките на неговата разкотвена логика, ще изплуват потиснатите "женски" места, където би могла да говори една алтернативна (неосъзната) цивилизованост. Нейният характер ще бъде "флуиден", противоположен на обсесията с твърдите форми, която е философски и социален закон. "Флуидното" мислене оказва съпротива на формата и формалното, то предполага множествена субектност, раз-множеност на говорната позиция, антицентризъм, съ-докосване отвътре на всяка позиция, преливане на задачи и роли.
Какъв ще бъде езикът на тази флуидност? Не бихме могли да изскочим извън Дискурса - защото той е нашата способност да говорим, нашата възможност да изговаряме себе си (влючително в разликите). Вместо това можем да се ситуираме на неговата граница и безспир да преминаваме отвътре навън, отвън навътре... Тази перманентна граничност на субектната ситуация парадоксално прераства в чувството за отвъдност, за без-граничност. Оттам и задължителният "ексцес" в говора и донякъде в поведението на френския феминизъм. Той не само мисли като ексцес, но и изписва по екстатичен начин своята поетика на женската различност, своето бягство от логоцентричните практики на мъжкия свят. Разбира се, без да успее да избяга от политическия проблем вътре в своето поведение: поетическият език на крайностите винаги ще бъде оценяван като крайност сам по себе си, като екс-статичен спрямо нормалността на интелектуалното поведение. А това дотежава и уморява. "Второто поколение" се самоизчерпи в ексцеса на своята революция. От него останаха въпросите - повече, отколкото отговорите, красивата дързост на бунта, умението за удоволствен изговор на философската проблематика.

Милена Кирова







Думи
с/у думи


Люс Иригаре.
Този пол, който не е един
.
Превод от френски Татяна Батулева и Тодорка Минева.
Издателство Сонм.
С., 2002.