Мястото ви дава началата
- В един непубликуван разговор от 1991 г. вие предупредихте българските архитекти, че предстоят огромни усилия за преизграждане средата на България. И че ако се вслушаме в духа на страната, ще имаме уникална възможност да направим велики неща за столицата и за страната. Сега, след десетина години, какви са вашите впечатления?
- Аз мисля, че има търсене на корени. Дали пътеката е вярната или не, не знам. Архитектурата не е приложна естетика, тя е нещо породено от нуждите на страната - от географското разположение, геология, местни материали, но също и от пространството, паметта, историята, легендите. Или от, както обичам да казвам, "сегашни отсъствия или отсъстващо настояще". От "духа на мястото". Мисля, че има развитие след промените у вас през тези 10 години. Разбира се, винаги има дълбока причина да търсиш и откриваш себе си - това се случва не само в България, благодарение на процеса на глобализация. Човек е социално животно, ние като видове се развиваме, Земята се развива. Всеки и всички индивиди трябва да намерят своите координати в пространството и времето. Разбира се, човек се чувства некомфортно, когато стават бързи промени и само ако сме вглъбени в себе си ще постигнем глобалната цивилизация. Връзката със собствената идентичност е съществена част от човешкия дух, тя ни убеждава кои сме. Науката ни казва къде и кога, аз мисля още, че ние търсим защо. Защо е първото нещо, което ни кара да търсим опора в себе си. Голямото защо е това, което събужда интереса ни към религиозната архитектура. То е нещо, на което само религията може да даде отговор - същественото сходство, връзката между същността и образа. Същественото е, че при вас за тези десет години има движение.
- Движение...
- Разбира се, не е лесно да изразиш твоето, да откриеш принадлежността към региона. Човек се облича по различен начин при различен климат. Отиваш през зимата в Москва с палто и с бански костюм в Малта. Архитектурата, която е втора кожа на човека, също трябва да се приспособява към климата, но има още нещо и то е много по-важно. Идеята, която изразява същността на мястото. Аз мисля, че архитектът трябва да преведе духа на мястото в серия от опаковки на заобикалящата среда, в това конкретно място. Още по-важно - да създаде поетично преживяване, защото предназначението на архитектурата е да задава поетиката на прагматичното. Архитектурата е значещият елемент на магията. В същото време средата ни манипулира.
Например ако отидете във "Фаст фуд", там най-вероятно стените ще са боядисани в червено и вие бързо ще поискате да си тръгнете, защото средата ви изнервя. Основната задача на архитекта е да създава пространствата, но архитектурата не се отнася до опаковката, а до съдържанието. Тя е серия от пространства, из които се движим и които обосновават и представят действителността чрез архитектурата. Ако можем да убедим архитектите (но и да ги научим), че елементът Поезия е основното качество на Архитектурата, тогава вероятно ще сме близо до откритието за архитектурата на предстоящото хилядолетие.

- Явно ни щадите, но едно искрено мнение би било от полза. Вие сте автор на Хилтън в Ла Валета - успяхте ли да видите "интернационалния стил" на софийския Хилтън?
- Да, въпросите са много, но едно от нещата, в които архитектите трябва да се вгледат, е простотата. Не е нужно да се връщаме непремислено в миналото, към тежкия стил, който всички познаваме. Но трябва да бъде избягнат и вносът на модна архитектура, както аз я наричам - "архитектурата, която правят списанията". Двете тенденции са еднакво опасни. Смятам, че трябва да се върнем малко назад и да започнем с анализ, за да бъде създадено нещо, което в основата си е просто. Ако не започнете с простотата, да преосмисляте простотата, в бъдеще ще имате нужда да отстраните твърде много неща от миналото си. Сега вие сте затрупани със списания. Това е опасно увлечение. В известна степен смисълът на Интерарх-срещите е общуване по-ценно от еднопосочната връзка. Самият аз бих искал повече аргументи и повече дискусии на триеналето. Тук виждаме архитекти като Расем Бадран, който очевидно разбира духа на мястото - това, от което се нуждаете, са архитекти като него - хора, които могат да анализират традиционните стойности и да се опрат на тях. Все още не забелязвам подобно течение у вас. Виждал съм много "интернационални сгради", които са напълно бездушни, излезли сякаш от страниците на списанията. Да погледнем постмодернизма, който днес се счита не само минал, но и много лош период в архитектурата. Единственото, което ни даде той, вероятно е само възможността да погледнем още веднаж в миналото. Но не да погледнем в миналото наистина, а в учебниците по история, защото направеното досега не е съотнесено към контекста. (Например архитект от Ню Орлийнз да прави Пиаца д'Италия заради туристите?!) Продължавам да повтарям, защото смятам, че е важно: мястото създава архитектурата. Ако вие сте много, много чувствителен човек, мястото само ще ви каже какво иска да се получи. Мястото ви дава насоките, началата. То е координатната система, в която започвате. Това е Нещото, което трябва да се преподава в университетите - разбирането за традициите не като естетика, а като необходимост.
Като си припомням началото на своята кариера, ще кажа, че имаше много малко архитекти, привлечени от подобен начин на мислене. Всеки желае да бъде нает, за жалост. Ние бяхме наречени регионалисти през 60-те години, защото в "изостаналите страни" се намираха архитекти като Фатих Чадърджи от Ирак, моя милост в Малта, Чарлз Кореа в Индия, Константинидис в Гърция, които продължаваме да гледаме на архитектурата като на растеж, както и самите ние да се развиваме в едно модерно движение. Ние протестираме срещу "интернационалния стил" по скромен начин понякога. И Великите майстори на Модерното движение бяха регионалисти. Аалто е идеалният регионалист. Той разбираше мястото, материалите. Когато Корбюзие работеше в Алжир, беше регионалист. Роншан е сграда на регионализма, средиземноморска сграда. Италианските архитекти от 30-те като Джио Понти с известната сграда Либеро - те всички създават чувство за принадлежност, израстват от традициите и мястото. Мисля, че това трябва да правим и ние, да повторим този период, да искаме да елиминираме фанатизма на някои архитекти по отношение на новото. Новото не е задължително добро. Мис ван дер Рое, попитан веднаж от журналист: "Вие не правите нищо ново?", отговаря: "Аз не искам да правя нещо ново, искам да правя нещо добро." Това е, което и ние трябва да правим.

- Ако ви бъде предложено да проектирате сграда в София, на кое място бихте я поставили? От нашите традиции ли ще тръгнете, или ще се ръководите от собствените си амбиции?
- Човек, за да разбере едно място, трябва да има спомени, свързани с него. Не е лесно. Веднаж написах, че архитектурата не умее да пътува. Наистина трябва да разбираш мястото и вероятно можеш да го направиш, но трябва да живееш там, да натрупаш опит, да осъществиш контакти на много нива със сетивата си. Визуалните не са по-важни от останалите. Трябва да докоснеш, помиришеш, почувстваш хората на това място, да разбереш какво искат те, какво иска мястото. За това е необходимо много време. Обикновено архитектурата решава крайна цел или проблем - всяка сграда има конкретни функции и изисквания, но това е само част от големия проблем. Има и още нещо - хората, които ще използват сградата и имат конкретни изисквания.
Всъщност това са нещата, които ние, архитектите, трябва да се научим да разбираме. Ако някому е направена поръчка в София, той трябва да дойде да поживее известно време тук, да разбере, изучи, докосне, усети, подуши и осмисли. След това ще има нужда от един силен, дълъг период на бременност. След този период на разбиране и анализ ще може вероятно да създаде архитектура, основана на философията на "новото място", а не на "присаденото дърво". Вярвам в идеята за непрекъснатостта вътре в промяната.

- Вие - като Малкия принц - гледате със сърцето?
- Бих искал да вярвам, че е така. Това са нещата, които трябва да търсим. За съжаление, големите хотелски вериги имат "стандартна формула". Това е много, много тъжна история. Единственият начин да й се противопоставите е страната да се научи, че не това е архитектурата, която й трябва. Дори по отношение на туриста, който търси една и съща услуга навсякъде по света, е разумно да се предлага своя архитектура.
- Вие сте автор на няколко храма. Да съградиш храм, израз на мъдрост ли е? Какво е отношението ви към канона?
- В действителност това е движение към духовното, друг вид изследване, опит за откриване на Защото на собствения ни живот. Човек знае най-малко за това, което има най-голямо значение. Моята цел напоследък е по-скоро да убеждавам хората, които изграждат собствената си къща, да направят правилния избор. Ние, когато имаме мястото, и пространството, и материалното положение, спорим къде да бъде кухненската мивка, но не сме готови да посветим малко място за душата си. Казано е: "Душата се нуждае от повече място от тялото" и все пак ние не се съобразяваме с важността на своя дух. А той има нужда от място, където бихме могли да медитираме, където постигаме цялост, място, където ще има време душата да обхване тялото ни. В днешния бърз, механизиран живот, който водим, е важно да посветим поне един кът за молитва. Бих го нарекъл арена за молитви. Аз съм вярващ човек, но дори да не бях, човек има нужда от подобно място, където може да остане насаме със себе си. Място, където мога да общувам с моя Създател. Собствените ми проучвания са опити да създам обществени свещени пространства, както и частни свещени места. Тях бих нарекъл домашен храм. Място, където можете да намерите усамотение, тишина, но тишина, която не е празна, тишина, която удовлетворява. За нещастие житейският стереотип ни поставя в позицията да сме длъжни да знаем стойността на всяко нещо. Затова считам за важно новото хилядолетие да ни доведе до осъзнаване важността на духа, тъй като напоследък се изявяват проектанти, които не са вярващи, не са добри в познанието на правилата на църквата. Напоследък се появяват лоши имитации на храма.
- Каноничното познание според свещениците, или според вярващите, или търсенията на архитектите имате предвид за меродавни?
- За мене е много важен въпрос. Основното в проектирането на черквата е, че сградата принадлежи на обществото днес. Църквата като институция вече е осъвременена. Всеки период на цивилизацията е изградил своите храмове: за боговете и богините - пантеони, за самия Бог - черкви, според разбиранията си за него и за времето, в което живее. В храмовете на Малта е била почитана Богинята на Плодородието - тази, която трябва да осигури храната и това е било в унисон с цикличното движение на небесните тела, сезоните, женските цикли, фазите на Луната. Далеч по-късно в готическите храмове е бил почитан богът на силата, на този, който би наказал и който наказва. Днес нашата вяра е в Бога на Любовта. Мисля, че Папата в писмото си до художниците, което се появи преди около година, писа: "Бог не е вече един стар човек с бяла брада и жезъл"...
Раят и адът не са конкретни места. Те са двете възможности душите да бъдат в присъствието на Бога или да бъдат отхвърлени от Бога. Това не са физически пространства, затова ако днес проектираме храм, трябва да сме убедени, че Църквата вече не е институцията, която говори отвисоко на хората долу, а е място за човека с главно "ч". Вече не е Божи дом, а място, където човек среща Бог. Това е обединяващо място, където се празнува свещената меса - събиране заедно, където свещеник и миряни са едно цяло. Те съвместно празнуват. Същественото при проектирането е да се осъзнае важността на Църквата и нейните послания днес. Освен обикновените инструменти, от които архитектът се нуждае, той се нуждае и от вяра.


Разговора води арх. Весела Тончева



Разговор с
арх. Ричард Ингланд