Човекът в едри мащаби
- Как се чувствате 60 години след началото? Поредицата юбилейни изложби, които показахте в София и Велико Търново, са обединени от подобно заглавие...
- Това е много особен въпрос. Човек никога не се чувства на своите години. За мен това е условност, която определя границите от самото раждане. Предполагам, че човек има вътрешен часовник, вътрешно време, което по друг начин определя сроковете на неговото развитие. Просто по статистика сега приключвам 60 години и имам навик да ги отбелязвам. Преди отбелязах 50-годишнината, сега 60. Но това е условност, това са гранични моменти, които по-скоро извеждат границите на моето развитие като художник и затова си позволявам този жест.
- Възможно ли е по някакъв начин да уловим времето? Може би то спира в изкуството или по-точно изкуството го изкривява и то започва да тече в друга посока. Във вашите работи времето сякаш се движи по-интензивно и по този начин се създава сгъстена атмосфера. Как възприемате времето?
- Въпросът, който засягате, показва, че времето е относително състояние. То се определя от провокацията на обектите, които го определят като изменение. Така че времето в мен тече по различен начин от това отвън. Имам чувството, че извън мен съществува прагматично време. Съществува и космическо време естествено, но говоря за социалното време. Аз съм малко извън него. Съществувам в собствени измерения и сякаш го усещам и го виждам през призмата на собствената си чувствителност - то се пречупва в мен, става мое собствено време и естествено като художник търся неговото оформено състояние, неговия израз. Изглежда това е нужно, за да говориш за себе си и за времето.
- В картините ви има сблъсък, разкъсване и вътрешно напрежение, борба. Някои художници чрез изкуството се освобождават от негативното, затворено в тях и дори от самите себи си. При вас как е?
- Някои смятат, че картините ми са грозни, че извеждат само негативни състояния. Мисля, че не е така. Зад призмата на тази експресивна предопределеност на моите образи, на това напрежение, винаги се крие тих вътрешен оптимизъм, една дълбока вяра, което примирява във вътрешен, психологически план контрастите. Имам чувството, убеден съм в това, че вътрешно не съм негативна личност. Моето изкуство носи вътрешна светлина, вътрешна хармония, въпреки външната драматична обвивка. Това по-скоро е контраст между социалната провокация и моето вътрешно измерение, което е малко по-друго от самия социум. Аз не съм слят с него, аз съм конкретна даденост, поставена в този социум, и се опитвам да се ориентирам. Затова изкуството ми носи тази грубост или експресивна същност, но дълбоко в себе си аз нося мекотата на феномена, който ме е родил. Изкуството е винаги в контакт със самата ми същност. Изкуството е разговор. Ако човек седи сам в една килия, неговата същност се натрупва и той трябва да я изразходва чрез различни контакти. Контактът с положително настроен човек или приятел ме освобождава чрез разговора. Изкуството е такъв разговор. Докато човек прави изкуство, то все още не може да се определи по този начин. То се превръща в изкуство, когато зрителят го възприема. Фактически контактът чрез този разговор (а всяко изкуство има свой специфичен език) ражда самия резултат на изкуството. Тогава то се появява, иначе не съществува в ателието. Картините са само обекти, които човек създава, които ражда, но когато хората пряко се допрат до неговата пластична форма, когато се проведе този разговор, тогава то вече буквално защитава понятието си "изкуство". В един добър ден на рисуване аз се чувствам щастлив. Тоест това също ме освобождава.
- Мисля, че художниците обикновено изпитват нужда да се показват със своите картини пред публика, или греша. Диалогът със зрителите помага ли ви да възприемете по друг начин това, което сте изразил на конкретната картина? Да откриете нещо, което сам не сте забелязал.
- Така казано, звучи малко суетно. Феноменът е друг. Това е една даденост и аз не разсъждавам много дали това е разговор за картините ми, или не е. Това е естествена необходимост от диалог. Той винаги се води. Виждал съм хора, които сами си говорят и в крайна сметка за мен това е раздвоение на личността. Явно, че човек е част от колективна стойност, която в основата си носи естествеността на диалога, необходимостта от него. Самото присъствие в обществото - чрез дрехите, като жест, това е обективна позиция, това е образ, чрез който той - човекът - показва себе си. Всичко е диалог на този свят и той провокира промяната.
- В работите ви най-често се среща човешкият образ като физическо присъствие, емоционалност и душевно състояние. На какво се дължи това?
- Наистина в моето изкуство човекът остана като централна предопределеност. Не знам как се получи това. Може би от традицията на обучението. Тя беше обусловена от чисто фигуративната цена на обучението в институциите, които съм завършил - художествена гимназия и академия. Но някак си останах в тези граници - не се посъблазних да премина чисто образната познавателна стойност на образа. Имах нужда моята форма да носи определена познавателност - да носи своя предварителен текст, че това е човек, че това е ябълка.
Фактически символът предварително носи своето значение като външна стойност. Но като вътрешен проблем аз търсех неговата екзистенция, неговата психологическа цена и все повече усещах, че този проблем ме вълнува - вътрешната цена на живота, неговия критерий за истинност, неговите критерии за лична борба за съществуване и неговия критерий за доказване на истината на живота. В крайна сметка останах в тези граници и този тип изкуство ме вълнува. Този тип човешки психологизъм, тази вътрешна екзистенция, тази вътрешна мотивация на избора, която определя пътя на даден човек. Така че аз харесвам такъв тип изкуство, такъв тип натовареност и правя такова изкуство.
Човекът винаги е съществувал, предполагам, като зададен код, че един ден ще узрее като нещо най-висше, най-висша точка на творението. Мисля, че винаги всичко е фиксирано като предварителен резултат на идеята и после еволюира във формата. Но винаги съм вярвал, че човекът е заченат още от самото начало на творението.

- Освен хора във вашите работи има и образи на животни. Смесват ли се образите по някакъв начин?
- Абсолютно се смесват - да! Аз ги търся като човешка стойност, само че предопределена от друга физиономична образност. За мен животът на животното също е една драма. Вярвам в неговата душевност и в трагизма на неговата ограниченост като форма на съществуване. Понякога, когато рисувам животното, изживявам трагизма му още по-силно и допълвам човешкия трагизъм. Това е помощно състояние, с което подкрепям състоянието на човека. И естествено го натоварвам в различни позиции. За мен няма положителни и лоши герои. В крайна сметка всички са състояния на извлечения от плюса и минуса на движението на човека от лошото към доброто или обратно - от светлото към тъмното.
- Много пъти сте казвал, че изкуството ви е тотално автобиографично. В човешките ви образи често откриваме вашите черти...
- Обикновено, когато работя нещата, ги изстрадвам много лично. Смятам, че изкуството извежда в дълбочина страданието на човешкия живот и в този смисъл аз, работейки, извеждам своето страдание. Страданието не като трагизъм, а като вечно проектиране на същността ми спрямо външния свят, а той е винаги трагичен, той е винаги губещ в някаква степен. Моята условна обективност е друга, а навън нещата изискват други неща и тази драма на компромиса между вътрешно и външно ражда трагизма на отделната личност или на всеки човек. А дали той го осъзнава или не, това е друг факт. В този план аз винаги обективирам моя трагизъм и търся да се намеря, независимо в каква среда съществувам. Тоест, във всяка среда, в която съществувам, аз съществувам със себе си. И в този план, когато рисувам, независимо какво изразявам чрез образите, те в крайна сметка са пречупване на моята автобиографична стойност. Даже някъде съвсем случайно се получава автопортретно съдържание, т. е. някъде в образите виждам своята образна стойност. Не зная дали хората я познават или не, но аз усещам, че това съм аз.
- През 2001 в галерия "Райко Алексиев" показахте цикъл автопортрети. Защо ги нарекохте апокалиптични?
- Възможно е това да е в резултат на инерция от темата, която разработвам вече много години, а също и във връзка с въпроса, който преди малко засегнах, че същността на изкуството е много лична, а същността на всеки човек е трагична, съответно и моята същност е трагична. Тя е апокалиптична. И в този план си позволих да нарека и тези автопортрети "апокалиптични".
- Предполагам, че изкуството ви помага да се самоизследвате и може би да се опознаете по-добре?
- Темата за самопознанието е много сложна. Много големи мъдреци и книги засягат този проблем и тази необходимост от самопознание, но за мен това е една условност. Човек както не може да познае Бога (Твореца), така не може да познае и неговото творение. Така че аз не мога да намеря същността на своите корени. По-скоро усещам като някакъв звук, като някакво самоусещане в какви параметри мога да съществувам. Тоест важно е каква е за мен степента на удоволствието или дълбочината, която носи стойността на Истината. В рамките на тези опипвания като слепец, усещам рамките на своето съществуване, но това е много трудно, защото човек е "бомбардиран" отвън с изключително голяма информация, с много активен външен живот, който подменя неговите стойности. Може би там е цялата драма на опита човек да намери себе си, да преоткрие себе си, да се осъществи. Той винаги се извежда като едно изначално изгубено състояние и може би там е трагизма. И опитът за самопознание остава само като опит, но може би стъпката към неговата истина все пак съществува в някакви малки отсечки от времето и човек в някаква степен до смъртта си май че успява да намери нещо.
- Може би човек никога не успява да се самооткрие напълно и това търсене през целия живот му помага да продължава напред?
- Да. И освен това цялата външна стойност е много илюзорна и човек търси статиката на истината. Някой път, когато се наблюдавам, през мен преминават хиляди мисли и си казвам: "Коя е онази статична мисъл, която трябва да владее само мене? Тя не съществува!" Понякога се опитвам да премахвам тези мисли чрез музиката, за да мога да компенсирам мислите си със звук отвън, т. е. с хармонична музика, и да мога да остана в статично състояние, в което да се самоусещам по-стойностно и тогава рисувам по-добре.
- Каква музика ви предразполага към такова състояние? По-спокойна или драматична като картините ви?
- Харесвам сериозната музика. Обикновено музиката от моите младини или това, което слушат младите вече не представлява интерес. За мен сериозна е музиката, която носи чисто човешко състояние. Независимо каква е - по-експресивна или по-спокойна - тя трябва да носи характера на голямото изкуство. Някой път Моцарт ме подхранва изключително много като спокойствие и като вдъхновение.
- Кое в живота приемате като предизвикателство?
- Да устоя. Да устоя на собствената си същност. Това е опитът за познание на същността ми, която обективира някакви усещания за моята стойност като истина. Тя може във времето да се изменя, но в основата стои борбата да определя собствените си граници, да ги запазя, и да се осъществявам в тази мярка.
- Как възприемате апокалипсиса - като край или като точка, от която започва ново начало?
- Много пъти съм засягал тази тема през годините, откакто я работя. За мен апокалипсисът, изведен от Откровенията на Йоана, носи една крайност. Крайност на нещо, което се е родило, преминава през своето развитие и достига до апокалиптичния си край. То изчезва, но винаги се обещава и ново небе на базата на едно изстрадано състояние. Тоест то не изчезва буквално, същността или духът на нещата не изчезват, а отново се раждат, но в едно по-пречистено време. Това е нещо, което е много сложно като процес, като божествена закономерност. По-скоро го чета, отколкото душата ми го усеща. Много е дълбоко. Много е страшно. Погледнат в по-периферен план, апокалипсисът е постоянната промяна на нещата около мен. Постоянно се променям - моите клетки или моята коса побелява, или старея. Това са малките апокалиптични стойности или по-големите - едно земетресение, една война и т. н. Това са големите промени, които изменят, така да се каже, създадените връзки, а човек винаги търси своята статичност и винаги промяната на тази статичност създава апокалиптично състояние на душата, една трагедия.
- Може би апокалипсисът е един вид пречистване...
- Да, страданието в крайна сметка пречиства и човек трябва да преодолее своята себичност. Трябва да оцени същността на общото начало на всичко, да го защитава, да го подхранва и да му помага. Да се стреми да преодолее крайността на формата, ако вярва в същността на своята вечност. Да приеме трагизма на преходността от едно състояние към друго, но и нещото, което в него постоянно остава. Най-важното, може би, е да се премахне страхът от прехода или смъртта, защото това също е пречистване.
- Какво е за вас човешкият живот в този смисъл? Може би само етап?
- Ами да, човешкият живот е един етап. Бих искал да вярвам, че той е безкраен, че моята душа е безкрайност. Не мога да си позволя да мисля, че се раждам в определени граници и след това изчезвам. Вярвам, че същността ми в някаква степен се съхранява и запазва своя ход и моя собствен опит и така тази моя информация за мен продължава до безкрая. Вярвам, че душите на моите родители продължават да живеят и се моля за тяхното спасение.
- Може би, когато човек вярва в това, по някакъв начин живее по-лесно. Когато вярва, че има нещо след конкретния ни материален живот...
- Мисля, че залогът на вярата е в нас. Според мен не съществува атеистичен човек, независимо дали той отрича една религиозна стойност. Човек винаги вярва - дали във временни стойности, в илюзорни звезди или в нещо буквално вечно. Човек има нужда от вяра, от нещо повече от него, нещо над него. Той е слабо същество и търси връзката със силата и това е вярата. Тя наистина улеснява живота в някакъв план. Бих искал да вярвам, че наистина съществува реална сила над нас, която помага и ни пази.
- Вашето изкуство до голяма степен е автономно, но все пак се забелязва влиянието на кубизма, сюрреализма или експресионизма. Някои художници се опират на нещо вече създадено, което ги провокира по някакъв начин да тръгнат оттам и да създадат нещо ново. При вас как се получава?
- Не мога да кажа, че моето изкуство е абсолютно автономно. То е проекция на някаква даденост. Естествено, колкото една пластична реплика е по-автентична и истинска, толкова е по-самобитна, толкова по-голяма цена има и определено казва нещо ново като вибрация. Така че изкуството трябва задължително, ако не във формата, то поне във вибрацията да извежда нови състояния, т. е. нови преживявания. Човек може да остане в някаква школа и да преповтаря форми, но той трябва да ги преживява вече по абсолютно автентичен начин, да изстрадва живота си и да може да изпълва същността на изкуството. Естествено, аз съм минал през много посоки на влияние. През кубизма като структура, която определя нещата в по-разголен вид, учи те да композираш. Естествено, сюрреализмът ми е влиял в посока на отвъдните състояния, търсейки съдържанието зад самата форма или метафизичната предопределеност на света като даденост. Говорихме, че психологизмът в изкуството изключително много ми влияе. То е резултат в творчеството на художници като Рембранд и Гоя. В този план мога да изведа и съвременния гений на модерното изкуство Френсис Бейкън. Той е мащабна личност. Неговото изкуство на пръв поглед е патологично. То извежда своята, така да се каже, предопределеност на една биологична даденост. Но е толкова искрено, толкова стойностно като чистота на откровението, че човек, гледайки нещата, се извисява над конкретното действие и отива в абсолютната цена на едно чисто излъчване. Катарзисът на Бейкън извежда изкуството му в много особени, чисти полета, въпреки предизвикателството на конкретното действие, което изобразява. В този план той е един чист, психологичен художник и за мен този тип изкуство може би е феномен на най-голямото в света на творчеството. Същността на човешката душа, изведена в пластична форма, винаги предизвиква в мен големи емоции и големи притегателни сили и ме задълбочава към същността на живота и истината. И в тази плоскост това са влияния, които моето изкуство търпи. Не искам да кажа, че се сравнявам с тези върхове. Просто искам да кажа, че моята предопределеност вкарва тези влияния в някаква моя форма. Тя може би е несъвършена, но се надявам, че е искрена и се родее с изкуството.
- Градите произведенията си върху литературни и философски текстове. Те помагат ли ви по някакъв начин да откриете себе си чрез изкуството? Като тръгнете от текста, през изобразителната форма и достигнете в крайна сметка до някаква истина.
- Ще започна от самото начало. Когато завърших Академията, започнах да рисувам и имах желание да изявя своята дейност като постоянно занимание на професионален художник. Това ми беше мечтата и горе-долу го постигнах. Но правейки една картина, завършвайки я и започвайки друга, нещата ми бяха накъсани, аз не си вярвах - това ли съм аз, кое е това, което правя. Завършвайки нещо, се чудех какво да правя по-нататък и си казвах "Защо се чудя? Няма ли какво да кажа?". Изживях лична драма и не знам защо случайно се допрях до текстовете. Текстове, които открояват, предопределят или стават превод на моята душевност. Чрез тези текстове започнах да раждам образи, изведени като сценарий. В сюжетна линия нещата се раждаха едно към друго и за мен картините започваха да се пълнят, станаха автентични.
- От първата си изложба до днес сте изминал дълъг път, изразен в множество цикли. Какво търсехте и какво намерихте през това време?
- Търсих себе си и изобщо човека. Търсих неговата вътрешна екзистенция и процеса на търсене на неговата истина, а тя винаги е една в крайна сметка, но се разчленява в многото хора по различен начин. По различен начин се изживява трагизмът на изживяване на истината. Това е истината на неговото божествено начало, за неговата рождена точка, от която тръгва по принцип.
- Има ли край темата за апокалипсиса, която разработвате вече 10 години?
- Първият вариант по тази тема е от 22 картона (голям формат 3/2 м.). Тях ги "изгърмях" за около година-две. След това реших да ги насищам и започнах нови картини, но преминах в друга много тънка нюансировка на тона. Една от картините работих повече от три години. Във втория етап на първия вариант успях да завърша шест или пет и се изморих. И някак си от безизходица направих нов проект - втори вариант на апокалипсиса - за графичен цикъл. От него се породи и малкият вариант на живописта и с това реших да спра да работя по тази тема. И в момента от две години се занимавам с първа книга от Библията - Битие. Това, което виждаш в ателието, са проекти към тази тема.
- Успявате ли да постигнете баланс между рационалното и спонтанното във вашата работа или някое от тях преобладава?
- Аз съм интуитивен художник. Преди всичко моята ориентация винаги се фиксира от интуицията ми. Естествено, след като нещата се изведат като обективност, аз започвам да се вглеждам в тях и вкарвам рационалната нишка, избистрям ги, разсъждавам върху тях. Така е и с картините ми - започвам съвсем спонтанно. При мен няма никаква логика. Когато правя живопис например, нито мисля за хармонията, нито къде да сложа петно, нито за връзките на цветовете. Имам в душата си някакво усещане за темата и първото петно е съвсем случайно, но то ражда второто, третото... И в някаква степен образите, които започват да битуват върху бялото платно, ме провокират със своето присъствие. Това вече е рационалният момент в подхода към картината. Това определя нова граница на вътрешната ми спонтанност спрямо опита на рационалната стойност и така то се редува на стъпала - интуитивно-рационално-интуитивно-рационално. Даже по този план се опитвам да вкарам и своите студенти - съвсем спонтанно интуитивно да извеждат състояния чрез рисунката, защото интуицията, като качествено отношение, е базирана в човека много по-точно, отколкото рационалната разумност.
- Какво мислите за изкуството на днешния ден, което трудно можем да определим като понятие с една дума и най-общо го наричаме съвременно?
- Мисля, че съвременното изкуство се намира в своята постмодерна епоха. Мисля, и това е лично мое мнение, че средствата са вече овладяни, изведени. Авангард, в прекия смисъл на думата, не съществува. А какво разбираме под постмодерна епоха? Художникът днес има цялото богатство на това, което е наследил от близкото минало като резултат от многото търсения на много художници, извлечения за формата. В момента съвременният художник има всички предимства да се радва на много богат пластичен език, който му е поднесен от експеримента на много творци от близките 150 години. Така че той с лекота може да използва и да сглобява средствата от свръхреалистичната предопределеност на образа до свръхотвлечената абстрактна стойност на формата. Естествено, те трябва да носят предопределеност на идеята, която да сглобява композицията, да бъде една цялост, да не бъде разкъсана. Но това дава абсолютна възможност да не се експериментира вече във формата. Мисля, че оттук нататък може би изкуството ще се движи по друга плоскост - дълбочинна, а не във външната, периферна стойност на стилистика.
- Защо, според вас, в последно време стойностното се размива и липсват ярки личности във всякакви области, каквито е имало допреди 20-30 години?
- Това може би засяга времето, това "размито" време, тази прословута свобода, която всички очаквахме и всички провокирахме, а някак си всичко се разми. Държавата буквално изчезна, а за малка държава като България държавността трябва да съществува. Казано по-ясно, изкуството не може да се развива на базата на пазарната конкуренция, защото винаги ще бъде подвластно на лоша конюнктура, която започва да действа и да съблазнява авторите към една друга насока, която не определя тип истинско изкуство. Освен това, в идеологически план нещата също се размиха много. Имам чувството, че младото поколение стана по-прагматично, по-бързо желае да спечели, да придобие резултат. Всичко това привнесе друго време на извеждане на резултата. Освен това съблазънта от евтини модни авангардни стойности, които в рамките на България придобиха провинциализъм, провинциално самочувствие, също объркаха нещата. За мен авангардът е не толкова позиция на откриване на нещо абсолютно ново във формата, а е свързан преди всичко с площадната революционна стойност на актива на една личност. Това е абсолютен актив, който се опитва да измести един социален статут и да вкара друг. Авангардът е по-скоро лозунгарски вик, в положителния смисъл на думата, който за секунда променя настроенията на нещата. И ако човекът, който прави това, успее да намери рамките на този вик в съответната форма и със съответните средства, той наистина е авангардист. Например бих говорил за Бойс, когото съм гледал в музея в Бон. Вкаран в музея, той изглежда буржоазно и губи от онази активност, от онази провокационна реплика, отправена навремето. За това днес напомнят единствено фотографиите, които показват един бунтар, облечен по особен начин, който е провокирал съзнанието и вкуса на обществото. Авангардът има едно особено предопределено състояние на революционна преднамереност, която не винаги носи абсолютна дълбочина, но носи качествен скок. Голямото изкуство в основата си не е авангардно. За него се изисква по-голяма съзерцателност, по-голяма статичност и по-голяма дълбочина. Голямото изкуство не се вълнува от революционни промени, а по-скоро търси вечните стойности във вечните извлечения от излъчването на дадена форма. Това са две състояния - на авангардност и на модерност. За мен по-ценното понятие не е авангардност, а модерност.
- Как възприемате днешния ден, ситуацията в България и по света изобщо? Може ли да се открият апокалиптични признаци в днешните събития?
- Четейки Библията, аз не я тълкувам, а я мисля като чисто човешко присъствие, като вътрешна екзистенция, така че никога не бих си позволил да търся отговори за бъдещето и за настоящето от Библията. Може би са заложени някакви кодове за истина, но това някак си не ме засяга - това би ме ограничило, би ме стъписало, бих се изплашил. Предпочитам да усещам живота като вечно движеща се пътека, по която човек намира своята предопределеност като съществуване и като опит за лично спасение. Не усещам света като краен - даже и да изчезне, същността продължава да съществува, ако не тук, то на друго място. Мисля, че планът за човека не е свършил и че заложената същност на творението още не е пред своя край. Мисля, че има още години напред живот на тази земя и че днешното време е много сложно. За мен това е апокалиптичен момент - целият свят е изправен пред нещо ново, пред големи проблеми, но може би не го осъзнава. Нещата са много трудни - едни стойности изчезват, а на тяхно място идват други. Процесът на глобализация е много сложен феномен. Опитът всичко да се обедини в една обща позиция на управление на планетата, колкото и да носи своите положителни стойности като икономически контрол, толкова е опасен за самата личност, за самата държавност, за самата националност. Това е много сложен проблем за отделната личност - да избере своето адекватно отношение към процесите, които стават. Така че времето е много неясно. Всъщност за България нещата са не леки, мисля, че са дори трагични в някакъв план. Преходът не беше извършен както трябва. Беше направен за сметка на народа и определени прослойки успяха да изведат своите резултати, дори бих го казал и по-грубо - извърши се изключителен грабеж. Сигурно нещата ще се уталожат, но кой ще плати тази тотална мъка, тази тотална беднотия? Цената на прехода е много висока и смисълът на понятието "демокрация" не беше защитен. Не мисля, че това, което съществува в момента в България, носи стойността на демокрацията. Ние сме в голямата лъжа, в манипулацията и човек много трудно се ориентира, за да намери своята защита. Мисля, че е много лъган във всякакви аспекти - в морални, в политически, в социални. Всичко се манипулира за сметка на някаква теза, на някаква позиция, изгодна някому. Смятам дори, че преди 10-ти беше по-лесно, врагът беше ясен, имаше една определена идеология, на която всички се съпротивяваха. Сега всичко това някак си изчезна, разми се в една безформена маса, в която човек потъва и се задушава и не знае какви ориентири да вземе, каква съпротива, кого да обвини и може би времето е изключително опасно и човек трябва да внимава много за собствената си душа.

30 януари 2003

Разговора води Светла Петкова


Николай Масторов завършва живопис в Художествената академия през 1969 при проф. Ненко Балкански. Първата си самостоятелна изложба организира през 1979. От тогава до днес той е направил 20 самостоятелни изложби в България и 10 в чужбина (Холандия, Германия, Франция). Разработил е 17 цикъла - графика и живопис, сред които "Човекът", "Холандски цикъл", "Градски подлези", "Градски стадион", "Автопортрети". Повечето цикли са работени под въздействието на литературни произведения - "Ад" на Данте; "Садхана (Път към съвършенството)", Рабиндранат Тагор; "Цветя на злото", Бодлер; Унамуно-Сервантес - "Дон Кихот". През последните 10 години Николай Майсторов разработва мащабния си цикъл "Апоколипсис - сега или винаги" по Библията.
Разговор с
Николай Майсторов